№ 743
гр. София, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000503440 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 264539/07.07.2021 г., постановено по гр. д. № 8976/2018 г. по описа на
СГС, І ГО, 1 състав, частично е уважен предявеният от А. С. Д. срещу ЗАД „Булстрад Виена
Иншурънс Груп” осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 105000 лв. (искът е отхвърлен за разликата до пълния му
предявен размер от 200000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за
причинените неимуществени вреди (изживени болки и страдания от настъпилата на
21.02.2018 г. смърт на неговата майка Й. С. Д.), ведно със законната лихва върху главното
парично притезание от 28.03.2018 г. до окончателното му изплащане. Отхвърлена е
акцесорната претенция за заплащане на законна лихва за периода от 21.02.2018 г. до
27.03.2018 г.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че са установени
всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно
уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на
сумата от 150000 лв., като то е намалено със сумата от 45000 лв. (при 30% принос) - поради
приетото за основателно частично правонамаляващо материалноправно възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалата
(предприето пресичане на платното за движение на място, което не е обозначено с
пешеходна пътека - без да съобрази обстоятелството, че улицата е оживена и с натоварен
трафик).
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищеца в
частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД е отхвърлен за сумата над 105000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв.,
1
поддържайки, че то е необосновано, тъй като при определяне размера на заместващото
обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД,
решаващият първоинстанционен съд не е съобразил в достатъчна степен факта, че след
загубата на своята майка ищецът ще бъде лишен до края на живота си както от нейната
морална подкрепа, така и от и емоционалното общуване, като тази скръб не може да се
преживее и преодолее с времето. Навежда довод за неправилност на обжалваното решение в
частта, в която първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че чрез своето
противоправно поведение (предприето пресичане на платното за движение на място, което
не е обозначено с пешеходна пътека - без да съобрази обстоятелството, че улицата е оживена
и с натоварен трафик) пострадалата е допринесла в единния съвкупен съпричинителен
процес за настъпване на процесния вредоносен резултат, респ. че дори и да е налице
съпричиняване на противоправните последици, приносът на пострадалия е значително по-
нисък от определения в размер на 30%.
Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК
отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба и от ответника в
частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с
чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен. Въззивникът счита, че присъденото заместващо обезщетение за
настъпилите от процесната транспортна злополука неимуществени вреди не отговоря на
изискванията за справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД. Счита, че
приносът на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат е тъждествен с този на
застрахования делинквент. Не оспорва, че в обективната действителност са възникнали
всички правопораждащите спорното материално право юридически факти, поради което
въззивният съд следва да ги приеме за установени - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК.
Въззиваемият-ищец не е подал в законоустановения срок писмен отговор, но в
проведеното пред САС о. с. з. неговият процесуален представител поддържа становище за
нейната неоснователност.
Решението не е обжалвано в частта, в която е отхвърлена акцесорната претенция за
заплащане на законната лихва за периода от 21.02.2018 г. до 27.03.2018 г., поради което
решението – в тази част, е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.
СГС, І ГО, 1 състав, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната
възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди
срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно
деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената
отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
2
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с
противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между
делинквента и ответника - застраховател.
Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив –
арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивните жалби доводи. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна
инстанция с въззивните жалби, се съсредоточава върху обстоятелството дали
първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, както и
дали пострадалата е допринесла чрез своето противоправно поведение (предприето
пресичане на платното за движение на място, което не е обозначено с пешеходна пътека -
без да съобрази обстоятелството, че улицата е оживена и с натоварен трафик) в единния
съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносните последици, респ. какъв е
нейният принос за противоправния резултат.
При определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на
близък – в конкретния случай на майка, е необходимо да се отчете начинът на извършването
на противоправното деяние, претърпените от ищеца психически страдания от загубата на
близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в страната към
момента на настъпване на застрахователното събитие – в началото на 2018 г., както и
нормативно определеният лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди,
виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” – в
размер на 10 млн. лева при причиняване на неимуществени вреди, независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ – в релевантната редакция).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
От показанията на свидетеля А. Д., съседка на ищеца, се установява, че той изживява
изключително тежко кончината на своята майка - „А. скърбя доста и до ден днешен е така,
не се преодолява, защото това беше здраво семейство. А. сдържа сълзите си, но не всякога
успява - той е роден и възпитан с много грижа и обич. След смъртта на майка му стана
тъжен”. Свидетелства, че починалата живеела в едно домакинство с ищеца, като между тях
имало обич и взаимност („Отношенията между А. и майка му Й. бяха чудесни, едно
прекрасно семейство. Й. беше жизнена, гледаше дечицата, помагаше, докато родителите са
на работа, водеше ги на училище, взимаше ги, готвеше”).
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви,
житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства,
3
като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищеца и изживените след
кончината на неговата майка болки и страдания са непосредствени.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 89 навършени години), към когото
ищецът е бил силно привързан, ще го съпътства през целия му живот. Впоследствие той ще
бъде лишен както от емоционалния контакт, така и от нейната морална подкрепа.
Следователно, болките и страданията, които ищецът ще продължи да изпитва от загубата на
починалата му майка, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото
застрахователно обезщетение.
Както бе изяснено от свидетелските показания, ищецът и майка му са изградили
силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг - взаимно са си били
морална опора, живеели са в едно домакинство, взаимно са се подпомагали ежедневно. От
друга страна обаче, в процеса на доказване не се установиха превишаващи обичайните
неимуществени вреди от загубата на близък родственик (майка), изразяващи се в душевни
болки и страдания, свързани с естествената скръб, безпомощност и терзания.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищеца за причинените от противоправното поведение на
делинквента Й. В. К. неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания
от загубата на неговата майка, е в размер на 150000 лв. Наистина, законодателят е
определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените
от застрахованото лице неимуществени вреди – до 10,400 млн. лв., независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ – в релевантната редакция). Следователно, по този
начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените
болки и страдания. Но заместващото обезщетение представлява парично право, като
неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез
които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати
изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този
смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на процесното застрахователно събитие – началото на 2018 г., и наложилите се
морални норми в обществото, респ. съобразно актуалната съдебната практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК, справедливият размер за заплащане на заместващо
обезщетение при смъртта на майка, към която ищецът е изпитвал силна привързаност (но
без да са налице превишаващи естествената скръб обстоятелства), е в размер на сумата от
150000 лв.
Основателно е релевираното в отговора на исковата молба възражение от ответника
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата (т. нар. „компенсация на вини”,
уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносните
последици, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е
необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното
задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт
принадлежи на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като
4
доказването трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в
правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК.
От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ, извършила
анализ на всички събрани по делото доказателства, вкл. и след разпита на допуснатите
свидетели-очевидци, се установява по несъмнен начин, че пострадалата пешеходка е
предприела пресичане на пътното платно на място, където не е разрешено за движение на
пешеходци и е изключително рисковано и опасно - пешеходецът е започнал преминаване
на пътното платно отляво надясно спрямо посоката на автомобила, минавайки между спрели
в пътната лента за насрещно движение автомобили. Делинквентът се е движел не само с
неразрешена, но и с несъобразена с конкретната пътна обстановка скоростта (64 км./ч. - при
разрешена скорост от 50 км./ч.), като обективно е могъл да възприеме загиналата като
опасност на пътното платно - на 80 м. от мястото на удара. Той обаче не я видял или ако я е
възприел, не е реагирал своевременно, тъй като предприетото от него аварийно спиране - на
33 м. преди мястото на удара, технически не е могло да предотврати настъпването на
съприкосновението с жертвата (ударът е настъпил в предната част на автомобила - в зоната
на десния фар и бронята отдясно). С оглед на обстоятелството че опасната зона за спиране
при движение на лекия автомобил с избраната от водача скорост - 64 км./ч., е 46 м., ударът е
бил непредотвратим. Съобразно показанията на свидетелите пред процесния лек автомобил
не е имало други автомобили, поради което пешеходката също е имала възможност за
забележи приближаващия се автомобил, но не е и да определи скоростта, с която се
приближава.
Следователно, макар и ищцата да е пресичала на необозначено за това място на
оживена столична улица, делинквентът е бил длъжен и е могъл да възприеме пресичащата
от платното за насрещно движение (между спрели автомобили) пешеходка като предвидимо
препятствие (опасност), поради което е следвало да намали скоростта с готовност да спре,
както предписва правната норма, уредена в чл. 20, ал. 2 ЗДвП. А в чл. 5, ал. 2 ЗДвП е
уредено правното задължение на водач на пътно превозно средство да бъде внимателен и
предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците.
Делинквентът, който е имал възможност на 80 м. от настъпване на удара да
възприеме тази опасност (жена на преклонна възраст с малко дете), е могъл да предотврати
настъпването на тежките вредоносни последици. Именно това правно задължение за
водачите на МПС е уредено в чл. 116 ЗДВП, в чиято диспозиция е предписано нормативното
изискване да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението,
каквито са пешеходците, вкл. и към престарелите хора.
Но в случай че ищцата не бе преминала по пътното платно на необозначено за това
място, не би настъпило процесното застрахователно събитие, поради което по несъмнен,
безспорен, категоричен начин бе установено в процеса на доказване от ответника, комуто
принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), че при настъпване на
процесното застрахователно събитие пострадалият пешеходец чрез своето противоправно
поведение е допринесъл във висока степен за настъпване на вредоносния резултат. Неговата
поява на оживено пътно платно, по което не се очаква да преминават пешеходци (при
предприетото пресичане на несигнализирано за това място), е довело в значителна степен
до невъзможността делинквентът да предприеме в по-ранен момент действия за
предотвратяване настъпването на процесното ПТП. Но и той е могъл и е бил длъжен
своевременно да възприеме пресичащия на непозволено за това място на пътното платно
пешеходец (арг. чл. 113, ал. 1 ЗДвП), като намали високата скорост (64 км./ч.) с готовност да
5
спре пред предвидимото препятствие (арг. чл. 20, ал. 2 ЗДвП).
При така изяснените правнорелевантни факти, при съобразяване с казуалния принос
на всички участници в процесното ПТП, настоящият съдебен състав достига до правния
извод, че пострадалата чрез своето противоправно поведение е допринесла в съвкупния
съпричинителен процес с 30% за настъпване на процесното застрахователно събитие,
поради което определеното застрахователно обезщетение за причинените неимуществени
вреди в размер на 150000 лв. следва да бъде намалено с 45000 лв., т.е. то възлиза на сумата
от 105000 лв. (150000 лв. х 70%).
По отменения КЗ застрахователят отговоря за дължимата от делинквента законна
лихва (от момента на настъпване на увреждането – застрахователното събитие) – арг. чл.
227, т. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 223, ал. 2, изр. 2 КЗ (отм.), а по действащия КЗ
застрахователят дължи законна лихва, за която отговаря делинквентът, считано 1) от датата
на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от
датата на уведомяване или 2) на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна – чл. 429, ал. 3 КЗ. В този смисъл е и практиката на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 128/04.02.2020 г. на ВКС, ТК, I отд. по
т.д. № 2466/2018 г. Установява се, че процесуалният представител на ищеца е предявил на
28.03.2018 г. пред ответното застрахователно дружество т. нар. застрахователна претенция
(л. 47 от кориците на първоинстанционното дело) за заплащане на заместващо обезщетение
за причиняване на неимуществени вреди при настъпване на процесното покрито
застрахователно събитие, поради което от този момент застрахователят дължи законна
лихва, до който законосъобразен правен извод е достигнал и СГС.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, съвпада
изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивните жалби следва
да бъдат оставени без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 38, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и
чл. 273 ГПК в полза на адв. С. К. Н. от САК трябва да се присъди сумата от 2903,25 лв. -
адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред
САС (съобразно обжалвания интерес по отхвърлените въззивни жалби), а на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1
НЗПП в полза на въззиваемия-ответник сумата от 200 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред САС.
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 264539/07.07.2021 г., постановено по гр. д. №
8976/2018 г. по описа на СГС, І ГО, 1 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС
ГРУП”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, пл. „Позитано” № 5
да заплати на адв. С. К. Н. от САК, с адрес гр. ***, бул. „***” № **, ет. * сумата от 2903,25
6
лв. - адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство
пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 273 ГПК, чл.
37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП А. С. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № **, ет. *
да заплати на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” сумата от 200 лв. –
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7