№ 2660
гр. София, 02.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100500421 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №13093 от 18.11.2022 г., постановено по гр. дело
№9948/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 126 състав, ответникът
„ЗК Л.И.“ АД е осъден да заплати на ищеца „ЗАД А.И.“ АД на основание чл.
411, изр. 2 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 663,23 лв., представляваща регресно
вземане за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка
„Каско“ за вреди, причинени по лек автомобил „Мерцедес“, рег. № **** в
резултат на ПТП, настъпило на 16.03.2021 г. в гр. София, бул. „Черни връх и
ликвидационни разноски, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба - 25.02.2022 г. до окончателното погасяване на
вземането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „ЗК Л.И.“
АД с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон. В
жалбата се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
отговорен за настъпилото ПТП е водачът на л.а. „Сеат“, с рег. № ****,
застрахован при ответника. Заявява се, че водачът на л.а. „Сеат“ не е
извършил нито едно от вменените му нарушения, поради което не носи
отговорност по чл. 45 ЗЗД. Според въззивника водачът на л.а. Мерцедес“,
който се е движил с несъобразена скорост, не е успял да упражни контрол
върху МПС-то и е отнел предимството на движещия се по път с предимство
л.а. „Сеат“. Прави се възражение, че в случая следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 47, вр. чл. 50, ал. 2 от ЗДвП – „преминаване през
1
кръстовище“. При условията на евентуалност, ако се приеме, че бъде
установено, че водачът на застрахованото при ответника МПС е извършил
вменените му нарушения, доколкото нарушения са извършени и от страна на
водача на л.а. „Мерцедес“, то се поддържа, че отговорността за настъпилите
вреди следва да бъде споделена. По изложените съображения се иска отмяна
на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост, алтернативно да се
приеме, че е налице 50% съпричиняване. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба от „ЗК Л.И.“ АД, с който същата се оспорва като
неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение. Излага се становище,
че по делото е останало недоказано твърдението на ответника за извършено
нарушение от страна на водача на л.а. „Мерцедес“, чиято гражданска
отговорност е застрахована при ищеца, както и твърденията за
съпричиняване. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел,
че единствената причина за настъпване на процесното ПТП е поведението на
водача на л.а. „Сеат“, поради което се иска потвърждаване на обжалваното
решение в цялост. Претендират се разноски.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че решението е валидно, а в обжалваната част е и допустимо.
Въззивният съд намира, че същото е и правилно, като на основание чл.272
ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272
ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. По изложените във въззивната жалба доводи, настоящата
2
въззивна инстанция намира, че следва да добави и следното:
Районният съд е бил сезиран с осъдителен иск чл. 411 КЗ за заплащане
на сумата от 663,23 лв., представляваща изплатено от ищеца застрахователно
обезщетение по застраховка „Каско“, ведно с ликвидационни разноски в
размер на 15 лв. и законната лихва, считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Съгласно чл. 411 КЗ, когато причинителят на вредата има сключена
застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената
застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на
вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност"
- до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. Съгласно чл. 154 ГПК в доказателствена тежест на
ищеца е да докаже три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за
имуществена застраховка с увредения и плащането по него на обезщетение за
настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/
възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД – наличие на неправомерно поведение, вина, която се
презюмира, причинна връзка и вреда, и 3/ наличие към момента на
настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка "Гражданска
отговорност" между делинквента и ответното дружество. При своевременно
направено възражение по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, в тежест на ответника е
да докаже, при условията на пълно и главно доказване, конкретният
обективен принос на другия участник.
С доклада по чл. 140 ГПК, обявен за окончателен с протоколно
определение от 19.05.2022 г., за безспорни и ненуждаещи се от доказване са
обявени обстоятелствата, че на посочените в исковата молба дата и място
между описаните в ИМ МПС-та е реализирано ПТП, както и наличие на
застрахователно обезщетение межди ищцовото и ответното дружество и
съответните МПС-та, описани в ИМ. Не се спори и относно обстоятелството,
че процесното ПТП представлява покрит застрахователен риск и че ищцовото
дружество е заплатило застрахователно обезщетение в размер на 648,23 лв. и
е сторил ликвидационни разноски в размер на 15 лв.
При съвкупния анализ на доказателствения материал, събран по делото,
в това число свидетелските показания и приетата по делото съдебно-
автотехническа експертиза се установява, че ПТП е настъпило на 16.03.2021
г. около 14:15 часа, като лек автомобил „Мерцедес“ се е движел по ул.
„Златен рог“, посока към бул. „Черни връх“, водачът е предприел маневра
завой наляво, при която е реализирал ПТП с идващия от лявата му страна и
движещ се по трамвайните линии, предназначени за движение на трамвай, в
обратна на неговата посока, лек автомобил „Сеат“.
Предвид така очертаният механизъм на ПТП се установява по
безспорен начин наличието на противоправно поведение от страна на водача
на л.а. „Сеат“, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника,
наличието на имуществени вреди, както и причинна връзка между
противоправното поведение и материалните щети. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД,
3
във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до
доказване на противното. Законодателят е предвидил една законова оборима
презумпция с цел улесняване на доказването в процеса. Оборимите законни
предположения водят до разместване на тежестта за доказване. При
непозволено увреждане, ако се установи, че определено лице е причинило
вредата, то се счита, че това е известният факт, и законът заключава, че това
лице е действало виновно - и това е неизвестният факт. Увреденият няма
нужда да доказва вината на причинилия вредата - тя се счита за установена,
освен ако причинителят на вредата не докаже липсата на вина. Формалното
оспорване на вината на водача в писмения отговор на исковата молба от
застрахователя не означава въвеждане на задължение за ищците да доказват
нейното наличие, предвид законовата презумпция. Точно обратното,
ответникът е този, който следва да обори презумпцията за вина с
доказателства, ангажирани в гражданския процес и да установи, че в резултат
на определени обстоятелства е налице безвиновно деяние /Решение № 137 от
06.11.2014 г. по търг. д. № 3016/2013 г. на Върховен касационен съд/.
В хода на настоящото производството по разглеждане на иска с правно
основание чл.411 КЗ, настоящата въззивна инстанция намира, че не са
събрани доказателства, годни да оборят презумпцията на чл.45, ал.2 от ЗЗД за
вина в действията на водача на л.а. „Сеат“, поради което следва да се приеме,
че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД,
следователно основателен се явяват и предявеният от застрахователя регресен
осъдителен иск по чл. 411 КЗ.
Предвид основателността на главния иск, съдът пристъпва към
разглеждане на евентуално въведеното възражение за съпричиняване по чл.
51, ал. 2 ЗЗД, съгласно който, ако увреденият е допринесъл за настъпването
на вредите, обезщетението може да се намали. Съгласно константната
практика на ВКС приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието
на категорично доказани в процеса при условията на пълно и главно
доказване действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е
създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането.
Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може
да бъде хипотетичен, нито да се основава на предположения. Намаляване на
обезщетението за вреди е допустимо само ако са събрани категорични
доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем
/Решение № 60154 от 20.01.2022 г. по т. д. № 1071/2020 г. на Върховен
касационен съд, 1-во ТО/.
При съвкупна преценка и анализ на събрания доказателствен материал
по делото, въззивният съдебен състав намира, че, с оглед на разпределената
доказателствената тежест между страните и представените по делото
доказателства, недоказано е останало възражението на ответника за наличие
на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Съпричиняването винаги касае конкретни факти и е налице, когато
поведението на увредения се намира в причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат. Приносът, на който се позовава ответника в случая,
4
трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени
действия или въздържане от такива, от страна на пострадалото лице, както и
да е установен недвусмислено, а не хипотетично /Решение № 16 от 4.02.2014
г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г., I т. о., ТК./ При невъзможност да се
установи самото вредоносно действие/ бездействие не може да се обоснове и
евентуална причинна връзка между поведението на водача на увреденото
МПС и настъпилото ПТП, респ. от приетите по делото доказателства съдът не
може да прецени дали и доколко действията на пострадалия са допринесли за
резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. При липса
на проведено пълно и главно доказване на съпричиняване и възможност да се
разграничи поведението на делинквента от това на пострадалия,
възражението за намаляване на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД е
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Видно от
свидетелските показания и заключението на САТЕ, водачът на л.а.
„Мерцедес“ е пропуснал в съответствие със знак „Б2“ движещите се по път с
предимство МПС-та, след което е предприел разрешената му маневра – да
извърши ляв завой, като не е имал за задължение да пропусне МПС-та,
движещите се извън очертанията на пътя с предимство в нарушение на
правилата за безопасност на движението по пътищата.
Предвид така изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без
уважение
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78,ал. 1 ГПК, право на
разноски има въззиваемата страна, която претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 360 лв. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт.
Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния
размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ. Разпоредбата на чл. 25,ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 360 лв. В настоящия случай, съдът, като взе
предвид материалния интерес по делото /663,23 лв./, липсата на правна и
фактическа сложност, броя на проведените заседание /1 бр./, намира, че в
полза на въззиваемия следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №13093 от 18.11.2022 г., постановено по
гр. дело №9948/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 126 състав в
5
цялост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.1, вр. ал.8 ГПК ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** да заплати на
„ЗАД А.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** сумата от 100 лв. /сто лева/ , представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6