№ 438
гр. Пазарджик, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20255200500534 по описа за 2025 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №412/14.04.2025г., постановено по гр.д.№3839/2024г. по
описа на РС- Пазарджик е отхвърлен иска на С. Д. Н., ЕГН ********** и Д.-С.
Д. Н., ЕГН **********, двамата с постоянен адрес в
*********************** и местоживеене във В., за признаване за
установено по отношение на ответницата З. С. К., ЕГН ********** от
*******************, че ищците са собственици на недвижим имот,
представляващ СГРАДА, с идентификатор № 55155.505.169.4, *************
по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-
18-97/28.10.2008г. на Изпълнителен директор на АГКК, последно изменение
на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата: няма
данни за изменение, адрес на сградата: ****************, сградата е
разположена в поземлен имот с идентификатор 55155.505.169, застроена
площ: 24кв.м., брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма
данни, предназначение: ДРУГ ВИД СГРАДА ЗА ОБИТАВАНЕ, стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: няма и за осъждане на З. С. К.
да им предаде владението върху имота.
1
Осъдени са С. Д. Н. и Д. Д. Н. да заплатят на З. С. К. сумата 1200 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от страна на адв.С. Д.,
в качеството й на пълномощник на С. Д. Н. и Д.-С. Д. Н..
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.
Визира се, че за да постанови своя акт първоинстанционният съд е
приел, че по делото не е доказана централния спорен факт по делото, а именно
наличието или липсата на владение от Д. Н. /баща на ищците/ върху две
сгради за период повече от 10 години, изтекъл преди септември 2024г. и по-
конкретно демонстрирането пред останалите съсобственици на намерението
за своене на сградите.
Визира се, че до този извод съдът е достигнал след като не е кредитирал
показанията на ищцовите свидетели, като според съда, З. П. е заинтересована
от изхода на делото, а според съда тези на св.Б. били „неубедителни и
откъслечни“.
Сочи се, че правилно при обсъждане показанията на св.Д.К.
първоинстанционният съд е отчел пряката му заинтересованост от изхода на
делото с оглед родството му с ответницата, но е кредитирал напълно,
безрезервно и безкритично тези на св.А.С.- живееща в съседната сграда, а
според показанията на св.Б., който живее в същата сграда от 1999г. са
неубедителни.
Твърди се, че според св.Б., който живее в самостоятелен обект в
жилищна сграда находяща се в същото дворно място от 1999г. до 2024г.
бащата на ищците е установил свое владение върху процесните сгради още
преди 1999г. и е упражнил владение върху процесната сграда по смисъла на
чл.68, ал.1 ЗС с всички признаци на владението. Предвид изтичането на
давностния срок, бащата на ищците е придобил собствеността върху
процесния имот по давност, а след това е прехвърлил собствеността на своите
синове С. и Д.-С..
Твърди се, че съгласно трайната съдебна практика, правото на
собственост върху недвижим имот се придобива по давност с изтичането на
предвидения в закона давностен срок /10г. или 5г./, а позоваването на
давността е от значение за зачитането на последиците от изтеклата в полза на
владелеца придобивна давност. В този смисъл са и свидетелските показания.
2
Визира се, че дори и за съдът преките и непосредствени впечатления на
св.Б., който живее в същата сграда с ищците и техните родители от 1999г.-
период от почти 25години да са неубедителни, то съгласно правилото на чл.92
от ЗС, собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията
върху тях, освен ако не е установено друго.
Сочи се, че съгласно Нотариален акт №177, том ІІ, рег.№4070, н.д.
№366/2024г. на Нотариус Г., бащата на ищците и техен праводател- Д. Н. е
собственик на 3/20ид.ч. от Поземлен имот с идентификатор 55155.505.168,
който нотариален акт се приема, че се явява нововъзникнало доказателство.
Искането е да се отмени изцяло обжалваното решение и се постанови
друго такова, с което да се уважат предявените искове.
Моли се за присъждане на разноските сторени за двете съдебни
инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- З. С. К.,
чрез пълномощника й адв.М. П..
Твърди се в него, че подадената въззивна жалба е неоснователна.
Сочи се, че аргументите относно неправилността и
незаконосъобразността на обжалваното решение изложени във въззивната
жалба се свеждат единствено до несъгласието на жалбоподателите с
направения анализ от страна на съда на свидетелските показания.
Твърди се, че в случая първоинстанционният съд е обсъдил и
анализирал в цялост всички факти и доказателства по делото, вкл. е изложил и
подробни аргументи относно заинтересованост и предубеденост на някои от
свидетелите и като е взел предвид всички събрани по делото доказателства е
достигнал до единствения правилен извод, че ищците не са собственици на
процесния имот, което води и до отхвърляне на предявения иск.
Твърди се, че по отношение на показанията на св.Б., доколкото
наведените в жалбата оплаквания касаят правилността на преценката на съда
относно неговите показания следва да се има предвид, че същите са в
противоречие с показанията на всички други свидетели, вкл. и дори с
показанията на другия свидетел на ищцовата страна.
Искането е за оставяне без уважение на подадената въззивна жалба и
потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
3
Моли се за присъждане на разноските сторени пред двете съдебни
инстанции.
В съдебно заседание, жалбоподателите С. Д. Н. и Д.-С. Д. Н., редовно
призовани не се явяват. За същите се явява процесуалния им представител
адв.С. Д.. От страна на последната се поддържа подадената въззивна жалба.
Моли се за нейното уважаване. Искането е да се отмени първоинстанционното
решение. Претендират се разноски.
Ответникът по жалбата- З. С. К., редовно призована не се явява. За нея
се явява адв.М. П.. От страна на последната се моли съда, да остави без
уважение въззивната жалба, като се потвърди решението на
първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно. Съображения в
тази насока се развиват и в представени в срок писмени бележки. Иска се
присъждане на разноски пред въззивната инстанция.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени в
съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова
молба от С. Д. Н. и Д. Д. Н., действащ със съгласието на майка му, срещу З. С.
К. с която се предявили иск, с правно основание по чл.108 от ЗС.
Твърди се в същата, че бащата на ищците е прехвърлил собствеността
върху сградата на тях, а ответницата е негова сестра. Първите пребивават в Л.
и съседи уведомили баща им, че сестра му е установила достъп до имота и го
ползва. В тази връзка бил подаден сигнал до прокуратурата, но тя отказала да
образува наказателно производство. През август 2024г. ищците се прибрали и
установили, че помещението е заключено и му е сложен катинар.
В срок е постъпил е отговор от ответницата З. С. К.. В него последната
счита, че исковата молба е нередовна, а предявения иск е неоснователен.
Относно нередовността се сочи, че тя се изразява в липсата на посочена
цена на иска, както и в това, че твърденията на ищците са неясни и
противоречат на приложените към исковата молба доказателства.
По отношение на основателността се оспорва ищците да са ставали
собственици, тъй като и техният праводател никога не е ставал собственик на
посоченото в констативния нотариален акт, с който се е снабдил- по давност.
Оспорва се от ответницата да им е отнемала и владението.
4
Твърди се от последната, че е собственица на 17/20 идеални части от
поземления имот, в който са построените няколко сгради, вкл. процесната, за
която няма строителни книжа, доколкото и е известно, строена е вероятно от
праводателите на нейния баща, двамата с баща и са я ремонтирали и никога не
е била нито собственост, нито във владение на нейния брат- бащата на
ищците. Той от 20 години не живеел в България и се връщал по веднъж
годишно, като никога не бил демонстрирал намерение да владее сградата и
никога не бил уведомявал сестра си или баща им, че се е снабдявал с
констативен нотариален акт. Постройката била разделена на две части с
отделни входове, като едната част се използвала от ответницата и баща и за
държане на вещи и зимнина, а в другата те предложили на брата да си
прибере, ако иска, багаж и други вещи. Отрича се да е поставяла катинар, дори
вратите с алуминиева дограма не били пригодени за поставянето на катинар и
тя била тази, която сигнализирала прокуратурата, но в крайна сметка било
отказано образуване на наказателно производство, като и било указано, че
тези спорове се решават по гражданско правен път.
В хода на процеса ищците твърдят, че са доказани твърденията им за
владеене и демонстриране на собственическо поведение на техния баща явно
и необезпокоявано още отпреди 1999г. до момента. И двете помещения в
процесната сграда са били владени от него, като едното е било постоянно
заключено и там са държани вещи на семейството на ищците, а другото е било
отворено през повечето време. Подчертава се, че ответницата отрича да е
отнемала от брат си и синовете му владението, но само с мотив, че според нея
те не са владели. Това според ищците е потвърждаване, че тя възпрепятства
свободното владеене на ищците. Пребиваването в чужбина през повечето
време не е пречка за упражняване на собственически права; доказало се, че са
пращани пари от Д. Н. и са извършвани ремонти, които са протичали според
неговото желание и разпореждане, именно защото се е чувствал собственик.
Доказало се владение през цялото време, а дори и да се е доказало само в
различни периоди, ЗС предполага, че е през цялото време. Свидетелите,
доведени от ищците са имали преки и непосредствени впечатления и за тях,
както и за всички останали, това са били имотите на ищците. Установило се
също, че сградата е била заключена от ответницата и към момента на
образуване на делото ищците не са имали достъп, като помещението е било
отново отключено през февруари, в хода на процеса. Заявяват се, че
5
показанията на сина на ответницата не следва да се кредитират, тъй като той
заявява, че не знае вуйчо му да е пращал пари на майка му и дядо му, а в
същото време знае, че на него самия са му пращани пари за циментови колове
и други ремонтни дейности.
От страна на ответната страна се счита, че от доказателствата може
еднозначно да се направи извод, че праводателят на ищците никога не е
осъществявал самостоятелно владение върху процесната сграда, което да е
демонстрирал пред другите съсобственици, още по- малко, то да е
продължило повече от 10 години. В СГКК, като собственик е вписан Н.К.,
праводател на С.К., имотът никога не е деклариран от Д. Н. като негов преди
2023г., когато това е направено във връзка с процедурата по издаване на
констативен нотариален акт. Показанията на свидетелката З. П., майка на
ищците се твърди, че потвърждават, че от 2003г. до 2014г., докато цялото им
семейство е било в П., никой от тях не е владял или ползвал сградата – „преди
две години, когато реши Д. да ползва сградата, я намерихме заключена“. Това
потвърждава, че праводателят на ищците никога не е демонстрирал спрямо
останалите съсобственици да е едноличен собственик на сградата и всъщност
е предприел действия по снабдяването си с констативен нотариален акт едва
когато баща му е продал на сестра му собствената си част от имота. От всички
свидетелски показания е ясно, че нито едно от помещенията не е било
заключвано и владяно самостоятелно от бащата на ищците, нито той е
отблъсквал владението на съсобствениците си. Установило се, че ремонтът е
правен също от дядото, който е разполагал със собствени средства. Катинар
никога не е имало и самите врати не са пригодени за поставяне на катинар,
вратата на дясното помещение е била заключена от Д., а на лявото никога не е
била заключвана. Така относно собствеността на процесната сграда не се
установява нещо различно от правилото на чл.92 от ЗС, според което
собственикът на земята е собственик на сградата, а собственица на земята с
дял 17/20 е З. К..
От фактическа страна по делото се установява следното:
Установява се въз основа на приетите писмени доказателства, че Сграда
с идентификатор 55155.505.169.4, която е предмет на иска, с предназначение
„друг вид сграда за обитаване“, се намира в поземлен имот в
*****************. По твърдения на ответницата, които не са оспорени от
6
ищците, 17/20 идеални части от дворното място е нейна собственост, като не е
ясно чия собственост са другите 3/20 идеални части. В имотът се намират
жилищна и нежилищни сгради, различни обекти и сгради от които
принадлежат на семейството на страните- ответницата З. К., бащата на
страните Д. Н., който е неин брат, и техния баща
По данни от намиращото се по делото копие от подадената от Д. Н. през
2023г. декларация по чл.14 от ЗМДТ, процесната Сграда е построена през
1980г.,
но до одобряването на актуалната кадастрална карта и кадастрални
регистри през 2008г. не е била заснемана в кадастъра (няма номер по
предходен план, съгласно скиците и нотариалните актове, на които е предмет).
Съответно няма данни и да е била декларирана по реда на ЗМДТ до 2023г.
Установява се, че на 07.11.2023г. Д. Н., баща на ищците, се е снабдил с
констативен нотариален акт за придобиване на собственост по давност върху
тази сграда и друга сграда, намираща се в същото дворно място, също
неотразявана в предходните планове, с предназначение „гараж“, която не е
предмет на делото. По този повод на 30.10.2023г. той е подал споменатата по-
горе декларация по ЗМДТ.
Констатира се, че на 22.08.2024г. той продал на синовете си- ищците,
тези две сгради и притежавания от него от по- рано самостоятелен обект-
жилище, в трета сграда, разположена в същото дворно място.
Установява се, че през лятото на 2024г. братът- бащата на ищците и
сестрата- ответницата подали един срещу друг сигнали до прокуратурата с
твърдения съответно за завземане на имот чрез самоуправство и за
документно престъпление, извършено във връзка със съставянето на
констативния нотариален акт. Производствата и по двата сигнала приключили
с отказ за образуване на наказателно производство.
Разпитани са две групи свидетели, съседи на имота или членове на
семейството, които дават противоположни показания за това, кой е
стопанисвал процесната сграда.
В показанията си св.А.С. излага данни, че нейното семейство е
поддържало близки съседски отношения със семейството на Н.и и винаги се е
знаело, че сградата се ползва от дядо С., бащата на З. и Д., който държи там
инструменти. Покойният съпруг на свидетелката е влизал нееднократно там,
7
за да взема назаем инструменти, както и че с разрешението на З. и дядото Д. е
оставил свои вещи в едното помещение и го е заключил, което тя знаела от З.
К.. Свидетелката не знае друг освен дядото да е планирал или финансирал
извършваните през годините ремонти на сградата, като допълва, че той винаги
е разполагал с допълнителни средства от услугите, които извършва с трактор.
Св.Д.К. отрича вуйчо му да е организирал или плащал ремонтите на
сградата, като също твърди, че те са правени от неговия дядо.
В показанията си св.Л. Б. и св.З. П. сочат, а не е и спорно, че от 2003г. до
момента семейството на Д. Н. пребивава постоянно в чужбина, а от 2003г. до
2014г. четиримата изобщо не са се завръщали в България, конкретно за
последното обстоятелства от показанията на П.. Последната също сочи, че
едното помещение е заключено от Д., който държал там свой багаж. Не
оспорва, че дядо С. и дъщеря му З. са ползвали сградата, но според нея това е,
„защото нас ни няма тук“. Свидетелите П. и Б. твърдят, че ремонтите са
правени от Д. Н., с негови средства и по негови разпореждания, като ако за П.
се очаква да е запозната с това като член на семейството, Б. заявява, че е
помагал на Д. да пренася в сградата багаж и че пак от него знае, че той
изпраща пари за ремонта и нарежда какво да се направи, макар и майсторите
да работели заедно с дядо С..
При тези данни, настоящата инстанция от правна страна намира
следното:
В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав извърши проверка на депозираната въззивна жалба констатира, че тя е
редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,
подадена е в срок, от процесуално легитимирани субекти, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
С оглед на извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от
ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е
валидно и с оглед обхвата на обжалването допустимо.
В случая, настоящата инстанция няма основание да не сподели изцяло
съображенията на първоинстанционния съд да отхвърли предявения иск, с
правно основание по чл.108 от ЗС.
Не е спорно, че за да се уважи предявен иск с правно основание чл.108
от ЗС ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване,
8
1.че е собственик на имота; 2. че имотът се владее от ответника; 3. ответникът
следва да докаже, че упражнява фактическа власт на правно основание.
Не е спорно по делото, че конкретно втората хипотеза не е установена по
несъмнен начин от събраните по делото доказателства.
Правилно е прието по същество от районният съд, че спорния факт по
делото е свързан с наличието или липсата на владение от страна на Д. Н.
върху имота предмет на делото за период от повече от десет години, изтекъл
преди септември 2024г., и по- конкретно демонстрирането пред останалите
съсобственици на намерение за своене на сградата.
В тази насока следва да се посочи, че действително няма основания за
кредитиране показанията на свидетелите ангажирани от ищците и да направи
изводи, че върху сградата е било упражнявано непрекъснато, явно и
несъмнено владение на Д. Н..
Това е така, тъй като показанията на св.Б. не може да се приемат за
категорични относно развоя на събитията развили се в процесния период от
време. Същия сочи, че в двора има постройка- от две стаи с две врати, като Д.
/бащата на ищците/ ги ползва тези стаи. Визира също така, че няма идея и
двете помещения да са заключени. Впоследствие коментира, че сестра му З. е
заключила помещенията и не може да се отвори. Междувременно сочи, че
сина на З.- сестрата на Д. и съответно тя да са влизали в помещенията. Не
отрича, че може и да е влизал сина на З., като няма идея. Отделно от това
коментира, че е помагал на Д. на вкарва багаж в тези помещения, но това е
било в годините назад.
Така изложени показанията на този свидетел не могат да бъдат
кредитирани и да подкрепят заетата позиция на ищците за придобиване по
давност на процесния имот от техния баща.
В показанията си св.З. П. освен, че е заинтересована, тъй като е майка на
ищците, следва да се посочи, че тя не отрича, че живеят основно в чужбина,
коментира, че Д. е стопанисвал сградата и я е поддържал, но същевременно не
отрича, че докато живеят в чужбина, сестра му З. „може би са ползвали
сградата, но те са я ползвали защото нас ни тук“.
На практика се установява, че бащата на ищците се е намирал в голям
период от време в чужбина, с което на практика трудно би могъл да отблъсне
владението на сестра си, съответно на баща си- С., които са се намирали в
9
имота и са имали достъп до сградата.
Действително не се установява да има убедителни данни по делото, че
те- ответницата и нейния баща- С. по доброволно съгласие да са я държали не
за себе си, а от името на Д. Н.- син на последния, ползвайки я само временно,
докато той е извън страната.
Навеждат се данни от св.З. П., че е имало заключване на едното
помещение от процесната сграда, но това не е достатъчно да се изведе извод,
че е налице своене на целия имот.
На практика, няма основание да се приеме, че до 2023г. Д. Н. да е
предприел някакви формални действия, с които категорично да заяви, че се
счита за собственик на сградата- не е подал декларация по ЗМДТ, не е заявил
никъде воля да бъде считан за собственик. Няма достатъчно данни, въз основа
на които да се счете за оборена презумпцията на чл.69 от ЗС.
Правилно в случая е отбелязано от първата инстанция, че е вярно, че
свидетели на ответната страна са също един съсед с приблизително същата
интензивност и характер на впечатленията и един член на семейството на З.
К., но тежестта за доказване на владението и опровергаване на презумпцията
за държане за себе си се носи от ищцовата страна. Независимо от тази
констатация, факт е обаче, че неопровергани са показанията на св.А.С., която
излага данни, че нейното семейство е поддържало близки съседски отношения
със семейството на Н.и, като покойният съпруг на свидетелката е влизал
нееднократно там, за да взема назаем инструменти, както и че с разрешението
на З. и дядото Д..
Св.Д.К. отрича вуйчо му да е организирал или плащал ремонтите на
сградата, като също твърди, че те са правени от неговия дядо.
Ето защо при тези данни няма основание да се счита, че представените
по делото доказателства са достатъчни и да се приеме от фактическа страна,
че е доказано владението на Д. Н.- баща на ищците.
Навежда се твърдение в насока, че съгласно правилото на чл.92 от ЗС,
собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху
тях, освен ако е установено друго, като в този смисъл е налице позоваване на
цитиран във въззивната жалба нотариален акт под №177. Факт е обаче,
представянето на този документ е преклудирано и той не е приет с протоколно
определение на съда. Ето защо и няма основание за обсъждане на тези доводи.
10
При тези съображения, съдът намира, че искът на ищците Н.и не е
доказан, вследствие на което правилно е прието, че като неоснователен
следва да се отхвърли.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с този на
първоинстанционния съд, несподеляйки в цялост възраженията изложени във
въззивната жалба, същата като неоснователна следва да се остави без
уважение, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва
да се потвърди.
С оглед на този изход на делото, в тежест на жалбоподателят следва да се
присъдят направените от страна на въззиваемата страна съдебно- деловодни
разноски в размер на 600лв.- адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.
Предвид на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №412 от 14.04.2025г., постановено по гр.д.
№3839/2024г. по описа на РС- Пазарджик.
ОСЪЖДА С. Д. Н., с ЕГН ********** и Д.-С. Д. Н., с ЕГН **********,
двамата с постоянен адрес в *********************** и местоживеене във
В., да ЗАПЛАТЯТ на З. С. К., с ЕГН ********** от *******************,
съдебно- деловодни разноски пред въззивната инстанция- адвокатски хонорар
в размер на 600лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от съобщаването до страните, при предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11