Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.12.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-E въззивен
състав, в публично съдебно заседание
на първи октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
като
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.д. № 10531 по описа на съда за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 162707 от 28.07.2020 г., постановено по
гр. дело № 22124/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 166-ти състав,
първоинстанционният съд частично е уважил предявените от Т.С. ЕАД против П.Д.Н.
по реда на по чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 960,00
лева, представляваща спестени разходи за доставени топлинни услуги за имот, находящ
се в гр. София, ул. ******, склад 2, код на платеца Т361424, за периода от 01.05.2015
г. до 30.04.2017 г. и сумата 31,28 лв., представляваща цена за извършена услуга
дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 29.06.2018 г., до окончателното й изплащане,
и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по гр. дело №43318/2018 г. по описа на СРС, 166-ти състав, като е
отхвърлил иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 960,00
лева до пълния предявен размер от 967,12 лева и акцесорните искове по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 174,02 лева, представляваща мораторна лихва за периода
от 1.07.2015 г. до 21.06.2018 г. и за сумата от 6,65 лева за периода от
1.07.2015 г. до 21.06.2018 г.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
3 ГПК са присъдени разноски на страните съразмерно на уважената и отхвърлена
част на исковете.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от П.Д.Н. в частта, с която предявените искове са уважени и са присъдени
разноски на Т.С. ЕАД. Във въззивната жалба са направени оплаквания за
неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост на изводите. Поддържа, че през собственото му помещение – склад
№ 2 не минават щрангове и тръби на ищеца, което се установявало от заключението
на вещото лице по изслушаната СТЕ и обясненията дадени в съдебно заседание при
изслушване на заключението. В тази насока бил и представения от третото лице
помагач бил и протокол от 21.06.2019 г., в който било посочено, че в обекта
няма щрангове и в помещението няма изграден водопреносен възел. Тези
обстоятелства се установявали от представените архитектурен план на сградата и
и проект за топлофициране, които обаче не били анализирани от
първоинстанционния съд. Ето защо не се явявал потребител на топлинна енергия за
стопански нужди, респективно не се е обогатил за сметка на ищеца. Моли съда да
отмени решението в обжалваната част и отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемият ищец - Т.С. ЕАД е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените в жалбата
оплаквания.
Третото лице помагач Т.с. ЕООД, в законоустановения
срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подал отговор на въззивната жалба и не везма
становище по същата.
Решението в частта, с която искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
е отхвърлен за разликата над уважения размер от 960,00 лева до пълния предявен
размер от 967,12 лева и изцяло акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 174,02 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 1.07.2015 г. до
21.06.2018 г. и за сумата от 6,65 лева за периода от 1.07.2015 г. до 21.06.2018
г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
В тежест на ищеца при предявен иск по чл. 59, ал. ЗЗД
е да установи в производството,
образувано по така предявените специални установителните искове и съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в качеството му на кредитор, обстоятелствата,
от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника - фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Отношенията между топлопреносното предприятие и
клиентите на топлинна енергия за небитови нужди през процесния период се
уреждат от Закона за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията,
релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които страна е
клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика
на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия
с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно легалната
дефиниция на това понятие, дадена в пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., е този, който купува топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване
и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това да се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и клиентите за небитови нужди. Регламентираната в императивна
материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма за сключване
на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и
клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на
сделката.
В случая ответникът, въззивник в настоящото
производство, има качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла
на пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен сключеният
от него договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се
установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма.
Този извод следва както от представените по делото доказателства относно
нуждите, които задоволява имотът (склад) на ответника, така и от анализа на
дефинитивните разпоредби на понятията за „небитов клиент“ и „битов клиент“,
който съгласно пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. От анализа
на двете дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на
закона – пар. 1, т. 42 и т. 43, така и в действащата, следва, че законодателят
е използвал като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида
правен субект (физическо или юридическо лице), и нуждите, за които той
ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови – по арг. на
противното, такива които не задоволяват битови нужди). Определящи са нуждите,
за които се ползва/купува енергия. Дефинираните с двете обсъждани правни норми
легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно всички възможни случаи в
практиката. В случая ответникът е физическо лице, който за осъществяване на стопанска
дейност, а не за задоволяване на битови нужди, е придобил собствеността върху
топлоснабдения имот, видно от неговото предназначение по нотариален акт № 17 от 08.02.2005 г. Следва
да се отбележи, че понятието „стопански нужди“ или „небитови нужди“ съгласно действащата ДР на
ЗЕ е дори по-широко от търговска дейност и се свързва с нуждите, които
задоволява конкретният имот. Несъмнено е, че ответникът няма домакинство и
собствени битови нужди, а и имотът не е предназначен за задоволяване на такива
(търговско помещение - склад, което сочи на небитово ползване на топлинна
енергия.
В настоящото производство не се спори, че между
главните страни не е бил сключван договор за продажба на топлинна енергия за
процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма,
поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за
продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди. При липсата на
възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената
топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил
без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването.
Имуществените облаги имат материално естество и те са
оценими в пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на
обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на
някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза
спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били
необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало
да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното
връщане (в този смисъл са разясненията, дадени с решение № 587 от 01.11.2010 г.
по гр. дело № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО). В настоящия случай ответникът си
е спестил разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния
имот, на който той е собственик.
Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 139,
ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост
се извършва по система за дялово разпределение, като начинът за неговото
извършване е регламентиран в ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването. Измерването в случая на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на Т.с. ЕООД, с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за процесния
период.
Размерът на спестените от ответника и въззивник в
настоящото производство разноски следва да се определи въз основа на реално
потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация по арг. от чл. 156 от ЗЕ, които се
установяват от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата
експертиза. Неоснователно е наведеното в жалбата възражение за неправилна преценка
на заключението на съдебно-техническата експертиза, респ. на събраните по
производството доказателства за доставената в процесния имот топлинна енергия. Пред
първоинстанционния съд е представено заключение на вещо лице по СТЕ, което настоящият
състав на въззивния съд възприема като компетентно и обективно изготвено. От
извършения от вещото лице анализ на фактите, отразяващи доставената и отчетена
топлинна енергия, включително и енергията за разпределение – в процесната
абонатна станция и в имота на ответника, че отчитането на постъпилата топлинна
енергия в абонатната станция в сградата – етажна собственост, където се намира
и имотът на въззивника П.Д.Н., се извършва по топломера, преминал
задължителните метрологични проверки, като отчетената по него енергия след
приспадане на технологичните разходи се сумира и се разпределя между клиентите
в сградата. Експертът е посочил, че стойността на топлинната енергия отдадена
от сградна инсталация възлиза на 125,05 лв.
Нещо повече, за възникването на такова задължение е достатъчно ответникът да е собственик на обект в топлоснабдявана сграда -в случая склад, което се установява от представения
по делото Нотариален акт за собственост № 17 от 08.02.2005 г. При това ответникът
отговаря и дължи топлинна енергия дори и да не
е извършвано топлоподаване към индивидуалните отоплителни тела или когато такива изобщо не са били монтирани.
Аргемент в тази насока е изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, според която собственикът в
сграда ЕС дължи стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Ето защо ответникът дължи заплащане на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация. Такова
разрешение е дадено и в задължителното за органите на съдебна власт Тълкувателно
решение № 2 от 25.05.2017 г., ОСГК на ВКС по т. д. № 2/16
г., съобразно което : „...В действащата си
редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на
етажни собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи
квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като изисква същото
мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба
противоречие между този закон и Закон за защита на потребителите няма, защото и двата
нормативни акта изискват искане (съгласие) от потребителя на топлинна енергия
такава да му бъде доставяна, за да възникне за него задължение за плащането й.
Различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно
отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно
обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на
право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива
сгради.
Както е посочено и в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к.
д. № 15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна
собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на
сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната
част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната
енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата
по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни
права. Потребителите на топлинна енергия
в такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде
ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните
собственици, е "решава мнозинството". Затова при доставката на
централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за
услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да
получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата
етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.”
Следва да посочи още, с решение от 5 декември 2020 г.
Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която
задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, да участват в разходите за
топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки
че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в
своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в частност на правата
на потребителите и регулацията за нелоялните търговски практики. Напротив,
следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят
индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално
на отопляемия обем на неговия апартамент. Ето защо жалбоподателят дължи сумата
за сградна инсталация, като по отношение формиране на размера в жалбата не са
изложени конкретни оплаквания и съдът възприема стойността, посочена в
заключението на вещото лице.
По
отношение дължимостта на сумата за БГВ следва да се посочи, че вещото лице от
допуснатата СТЕ е анализирало данните, обективирани в представените главни
отчети за процесните периоди, посочвайки че сумите са начислявани в
съответствие с действащата нормативна уредба методология. Нещо повече, от представения
от третото лице помагач Т.с. ЕООД главен отчет за процесния период 01.05.2016
г. – 30.04.2017 г./лист 62 по делото на СРС/ се установява, че за периода е бил
осигуряван достъп за отчет на СТЕ /средства за техническо измерване/, в случая
водомер, като под главния отчет с показание „нов отчет 332“ от 15.05.2017 г. за
аб. № 361424 е положен подпис от ответника Д.. В този смисъл, ответникът чрез
полагане на своя подпис, е удостоверил, че обективираните в главния отчет данни
отговарят на действителната стойност на доставената топлинна енергия, доколкото
не е посочил, че има забележки по отношение показанията на измервателния уред -
водомер. Нещо повече, от заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ се
установява, че вещото лице е посетило имота на ответника и е констатирало, че
склад 1 и 2, собственост на ответника, са обединени, както и че в склад 1 има
водомер за топла вода с показания 394 куб.м. и водомер за студена вода,като
след изискани справки от ФДР дава заключение, че партидата е за аб. № 361424,
който абонатен номер е именно предмет на делото, като едва след процесния
период – от 17.05.2019 г. водомерът е
бил прехвърлен на аб. № 361423.
Предвид на реално извършения отчет на доставената БГВ,
вещото лице е посочило, че стойността на топлинна енергия за подгряване на
топла вода възлиза на 835,55 лв. Ето защо настоящият състав на съда намира за
неоснователни наведените в жалбата оплаквания, касаещи липсата на задължение за
БГВ. В тази връзка следва да се отбележи, че противно на поддържаното във
въззивната жалба представения към отговора на исковата молба Протокол от
21.06.2019 г., не установява
възраженията на ответника към процесния период, който предхожда датата на
съставяне на протокола.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни
оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК
въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната му част по отношение
на предявените установителни искове следва да бъде потвърдено, а предявената
жалба в тази част - отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият макар и да има
право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като същият не
е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 162707 от 28.07.2020 г., постановено по гр.
дело № 22124/2019 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140-ти състав, в обжалваната част,
с която са уважени предявените от Т.С. ЕАД против П.Д.Н. по реда на по чл. 422,
ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за сумата 960,00 лева, представляваща спестени разходи за
доставени топлинни услуги за имот, находящ се в гр. София, ул. ******, склад 2,
код на платеца Т361424, за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. и сумата
31,28 лв., представляваща цена за извършена услуга дялово разпределение за периода
от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху тези суми от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
29.06.2018 г., до окончателното й изплащане, и за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по гр. дело №43318/2018
г. по описа на СРС, 166-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участие на трето лице помагач на Т.С.
ЕАД – Т.с. ЕООД.
РЕШЕНИЕТО в необжалвана част, с която предявените от Т.С. ЕАД
против П.Д.Н. по реда на по чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 960,00 лева до пълния предявен размер от
967,12 лева, а акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени изцяло за
сумата от 174,02 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 1.07.2015
г. до 21.06.2018 г. и за сумата от 6,65 лева за периода от 1.07.2015 г. до
21.06.2018 г., е влязло в законна сила. изцяло
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: