РЕШЕНИЕ № 261969
гр. Пловдив, 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на шестнадесети юни две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 8226 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Х.Н.Х.
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание по чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед № 825/10.02.2020 г. за изпълнение, издадена
по ч. гр. д. № 1839/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II граждански
състав, както следва: 701, 52 лева,
представляваща дължима главница по договор за паричен заем № ***, сключен с
„Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на 01.08.2019 г. с
Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник
е „Агенция за събиране на вземания” АД; договорна лихва в размер на 69, 60 лв. – за периода от 30.08.2018
г. до 14.03.2019 г. и сумата от 77, 74
лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 30.08.2018 г. до
05.02.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
05.02.2020 г., до окончателното погасяване.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Приложение № 1 от 01.08.2019 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010
г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, с което цедентът прехвърлил на ищеца
процесните вземания срещу длъжника. За прехвърлянето на вземането длъжникът бил
уведомен с уведомително писмо от цедента, изпратено до длъжника, но върнато в
цялост. Прилага уведомлението към исковата молба и счита, че с връчването й за
отговор, изявлението на цедента следва да се счита достигнало до длъжника.
Твърди, че на 10.05.2018 г. ответната страна сключила с „Изи Асет Мениджмънт”
АД договор за паричен заем № ***, по силата на който заемодателят се задължил
да предаде на заемателя сумата от 1 000 лв. срещу насрещното му задължение, да
върне последната, ведно с възнаградителна лихва от 162, 04 лв. на 22 равни
двуседмични погасителни вноски, всяка в размер от 52, 82 лв. Падежът на последната
погасителна вноска настъпил на 14.03.2019 г. Страните уговорили, че в случай,
че заемателят забави плащането на падеж на погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължи на
заемодателя заплащането на такса за разходи /изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения и др./
за събирането на просрочените вземания в размер на 9 лв. Таксата за направените
разходи се начислява за всеки следващ 30 дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни,
като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски,
които трябва да заплати заемателят, не могат да надхвърлят сумата от 45 лева,
която е й начислена като дължима от ответника. Твърди, че
заемателят се е задължил, в тридневен срок от подписване на договора да
предостави обезпечение на договора, чрез осигуряване на поръчителство от две
физически лица, които да отговарят на посочените в договора изисквания. Поради
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, на длъжника била
начислена неустойка в размер от 770, 22 лв., платима на 22 равни вноски, всяка в размер от 35, 01 лв. Сочи,
че заемополучателят погасил сумата в общ размер от 716 лв., с която били
погасени задълженията му, както следва -
сумата от 298, 48 лв. – за главница, сумата от 92, 44 лв. – договорна лихва,
сумата от 280, 08 лв. за неустойка и сумата от 45 лв. – за такса разходи.
Претендира заплащане на останалите непогасени задължения по вноски. Твърди, че
останала непогасена главница в размер на сумата от 701, 52 лв., формирана от 15
броя погасителни вноски за периода от 30.08.2018 г. до 14.03.2019 г. Поради
неизпълнение на задължението на заемополучателя за заплащане на задължението
му, последният следвало да заплати и обезщетение за забава. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявените установителни искове, ведно със
законните последици.
Ответната страна Х.Н.Х., е депозирала в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба,
в който излага доводи за нейната неоснователност. Счита договорът за заем за
недействителен. Излага доводи за недействителност на клаузата за договорна
лихва, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Твърди, че клаузата за
неустойка е нищожна, поради установяването й в противоречие с
добрите нрави и поради нейната прекомерност. В договора не били посочени вредите,
които следва да бъдат покрити от така установената неустойка, като поддържа, че
всички преки и косвени разходи по кредита се покриват от установения годишен
процент на разходите по кредита. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи
на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че
при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в
случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с
допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната
недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди, че сумите, заплатени
по нищожните клаузи, подлежат на връщане, в който смисъл прави възражение за
прихващането им от дължимата сума за главница. По така изложените съображения
се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноските в
производството, включително за осъществено безплатно процесуално
представителство на ответната страна на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съдът, като съобрази събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за
установяване на вземанията, обективирани в Заповед № 825/10.02.2020 г. за
изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 1839/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, II граждански състав, както следва: сумата от 701, 52 лева,
представляваща дължима главница по договор за паричен заем № ***, сключен с
„Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на 01.08.2019 г. с
Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник
е „Агенция за събиране на вземания” АД; договорна лихва в размер на 69, 60 лв.
– за периода от 30.08.2018 г. до 14.03.2019 г. и сумата от 77, 74 лв. –
обезщетение за забавено плащане за периода от 30.08.2018 г. до 05.02.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 05.02.2020 г., до окончателното погасяване.
Против заповедта за изпълнение е постъпило
възражение в срок от длъжника, поради което и съдът на основание чл. 415, ал.
1, т. 1 ГПК е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като представи
доказателства за изпъление на указанията на съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните
изисквания за неговата допустимост.
От договор за паричен заем № ***, сключен
между “Изи Асет Мениджмънт” АД и Х.Н.Х., се установява, че между страните е
породено правоотношение по договор за заем, по силата на което заемодателят се
е задължил да предостави на заемателя сумата от 1 000 лв. срещу насрещното
задължение на заемателя да върне сумата от 1 162, 04 лв. на 22 равни двуседмични
погасителни вноски от по 52, 82 лв., с падеж на първата вноска на 24.05.2018 г.
и на последната вноска – 14.03.2019 г. Установен е фиксиран годишен лихвен
процент на заема от 35 % и годишен процент на разходите на заема от 41, 71 %.
В клаузата на чл. 4 от Договора страните са
уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на
договора да представи обезпечение от две физически лица – поръчители, които да
отговарят на посочените в договора
условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата
сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 770, 22 лв., която се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, към които се добавя
сумата от 35, 01 лв.
Страните са се съгласили, че при забава за
заплащане на някоя от погасителните вноски за всеки ден забава се начислява
законна лихва за забава върху забавената сума - чл. 8, ал. 1 от Договора. С
разпоредбата на чл. 9, ал 1 от Договора страните са уговорили, че ако заемодателя
не изпълни задължението си за заплащане на дължимите погасителни вноски,
заемателят има право да предприеме всички позволени от закона действия, за да
събере своето вземане, което от своя страна може да доведе до значително
повишаване на размера на дължимите суми от страна на заемателя, като в ал. 2е
предвидено право на заемодателя да провежда със заемателя телефонни разговори,
да му изпраща електронни съобщения, писма и стикери, да прави домашни
посещения, в случай, че последният не изпълни което и да е от задълженията си
по договора, като по този начин го уведоми за некоректното му поведение.
Представена е Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“
АД, в която е предвидено начисляване на разходи за събиране на вземането при
забава в плащането на вноска повече от 30 дни от 30 дни в размер на сумата от 9
лв.
С Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключени между “Изи Асет Мениджмънт” АД и
Агенция за събиране на вземания ООД страните са уговорили, че продавачът
прехвърля на купувача станалите ликвидни и изсикуеми в пълен размер вземания,
произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени с физически лица,
които не изпълняват задълженията си, индивидуализирани в Приложение № 1,
неразделна част от договора, считано от датата на неговото съставяне. По делото
е представено Приложение № 1 от 01.08.2019 г. към договора, в което е посочено
вземането на цедента “Изи Асет Мениджмънт” АД против Х.Н.Х., с посочен единен
граждански номер, по договор от *** с размер на отпуснатата главница от 1 000
лв.; обща дължима сума по кредита 1 932, 26 лв.; остатък от дължимата сума
към 01.08.2019 г. – 1 306, 72 лв., в това число и лихва за просрочие към
01.08.2019 г. от 45, 46 лв.
Същевременно в клаузата на чл. 10 от Договора
за кредит изрично е предвидена възможността заемодателят да прехвърли правата
си по договора на трето лице, поради което в случая не е налице противоречие с
нормата на чл. 26 от ЗПК.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответната страна за липса на активната легитимация на ищеца по предявените
искове, свързвано с оспорване надлежността на уведомяването на длъжника за
прехвърляне на вземането.
Съдът намира, че прехвърлянето на вземането е
произвело правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с
изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На първо място
следва да се посочи, че по делото е представено пълномощно от цедента, с което
се упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна
разписка се е върнала с отбелязване „преместен“.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Договорът за цесия е договор, по силата на
който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното
следва да се приеме, че цесионерът – ищец разполага с материланоправна
легитимация в исковото производство пред настоящата съдебна инстанция,
образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането, предмет на договора за цесия, е
породено от сключен между първоначалния кредитор "Изи Асет
Мениджмънт" АД и длъжника – ответник договор за паричен заем, по силата на
който заемодателят се е задължил да предостави сумата в размер на 1 000 лв., а
заемателят да върне последната, ведно с договорна лихва или сумата от 1 162,
04 лв. на 44 равни двуседмични вноски с падеж на последната вноска до 14.03.2019
г. – т.е. вземането е станало изцяло изискуемо към датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 05.02.2020 г. По отношение на породеното
между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът,
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане
на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено
е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания - чл. 7 от Договора.
Не се установява договорът да е сключен при
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща, че максималният
размер на годишният лихвен процент не може да е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Установеният в договора размер на
годишния процент на разходите от 41, 71 % e съобразен с изискванията на
посочената разпоредба. Съдът достигна до този извод, съобразявайки определения
от БНБ основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по
договора за кредит, увеличен с 10 процентни пункта.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 100 от 29.05.2012
г. на МС и е в размер на основния лихвен процент на Българската народна
банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта. В този смисъл не се установява да е налице и противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Уговореният
с разпоредбата на чл. 1, т. 6 от договора размер на възнаградителната лихва от 35
% не е недействителен, поради противоречието на посочената разпоредба с добрите
нрави. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената
възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да
представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от
който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на договора.
Следователно
и по така изложените съображения съдът намира за неоснователни възраженията на
ответната страна за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
В
отговора на исковата молба са релевирани възражения за недействителност на
клаузата за неустойка, като е направено искане за прихващане на заплатените
суми по недействителните клаузи от задължението за главница.
Като
потребител ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно, поради което
съдът следва да осъществи преценка досежно действителността на всички клаузи на
договора, дори да не е релевирано съответно възражение от страна на ответник.
По отношение задължението на съда да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори е налице установена съдебна практика (Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о.), която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение №
751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се
посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от
ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива
93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща
между потребителя и продавача или доставчика , както и може да приеме една
клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е позовала (така
решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B.
EspanoldeCredito SA срещу JoaquinCalderon C.)
Съдът намира, че договорът за заем е частично
недействителен – досежно клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора, с която е уговорена
неустойка за неизпълнение на задължението за учредяване на обезпечение в
установения в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Договора вид, както и досежно
клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора, с която е уговорена такса разходи за
принудително събиране на вземането.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 770,
22 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски,
към които се добавя сумата от 35, 01 лв. Страните са се съгласили, че при
забава за заплащане на някоя от погасителните вноски за всеки ден забава се
начислява законна лихва за забава върху забавената сума - чл. 8, ал. 1 от
Договора.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е
посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
Следва да се посочи, че освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да се придаде и
санкционна функция. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, близък до този на главницата, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се
цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения годишен процент на разходите. По изложените съображения
неустоечната клауза е недействителна и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1
във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът не е породил правно действие.
С разпоредбата н на чл. 9, ал 1 от Договора
страните са уговорили, че ако заемодателя не изпълни задължението си за
заплащане на дължимите погасителни вноски, заемателят има право да предприеме
всички позволени от закона действия, за да събере своето вземане, което от своя
страна може да доведе до значително повишаване на размера на дължимите суми от
страна на заемателя, като в ал. 2е предвидено право на заемодателя да провежда
със заемателя телефонни разговори, да му изпраща електронни съобщения, писма и
стикери, да прави домашни посещения, в случай, че последният не изпълни което и
да е от задълженията си по договора, като по този начин го уведоми за
некоректното му поведение.
С Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
предвидено начисляване на разходи за събиране на вземането при забава в
плащането на вноска повече от 30 дни от 30 дни в размер на сумата от 9 лв.
Съдът намира тази клауза за нищожна на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, която установява, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, е нищожна. В случая клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора е установена с
цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, съгласно която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като тази лихва за забава не може да надвишава законната
лихва. Това правило е уредено от норми от императивен порядък, които са
установени в обществен интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна
на кредиторите при предоставянето на потребителски кредит – арг. чл. 2 ЗПК.
Тази клауза е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите
за “изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения и провеждане на
телефонни разговори”, т.е. такива свързани с изпълнение на поетото договорно
задължение, представлява разходи по управление на договора. Нещо повече
разноските за осъществяване на така посочените дейности не могат да бъдат
определени и оценени предварително, а зависят от конкренкретно сторените
разходи от кредитора за събиране на вземането – необходимия брой покани,
уведомления и телефонни разговори с длъжника в зависимост от периода на
забавата.
С оглед на изложеното начислената от кредитора
сума за такса разходи се явява недължима, като произтичаща от недействителна
договорна клауза.
Досежно задължението за заплащане на главница
и договорна лихва, договорът за заем е съобразен с изискванията на Закона за
потребителския кредит, поради което е възникнало задължението за връщане на
предоставената в заем сума, доколкото е настъпил падежа за заплащане и на
последната вноска за погасяване на задължението.
От заключението на вещото лице по приетата по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
размерът на непогасеното задължение за главница е в размер на сумата от 701, 52
лв., а на възнаградителната лихва е от 69, 60 лв., като е определено
обезщетение за забава от 81, 81 лв. за периода от 31.08.2018 г. до 04.02.2020
г. В отговор на въпросите поставени от съда вещото лице е изготвило два
варианта на допълнително експертното заключение, като съдът цени вторият
вариант на експертизата, която приема, че длъжникът е осъществил плащания в общ
размер от 671 лв., от които сумата от 298, 48 лв. за главница, 92, 44 лв. за
възнаградителна лихва и 280, 08 лв. за неустойка. Вещото лице е установило, че
от страна на заемодателя е начислена сумата от 45 лв. – такса разходи за
събиране на задължението, която също е погасена. При отговор на въпроса,
поставен от съда, вещото лице по правилата на чл. 76 ЗЗД е погасило
задължението за възнаградителна лихва до размер на сумата от 24, 50 лв. и за
главница до размер на сумата от 421, 54 лв. Вещото лице е уточнило начина на
погасяване на задълженията в таблична форма, като всяко едно плащане е
съотнесено по вноски за погасяване на задълженията за главница и
възнаградителна лихва, без последното да се разпределя за погасяване на
останалите задължения. Експертизата е определила обезщетението за забава върху
главницата за периода от 23.11.2018 г. до 04.02.2020 г. в размер от 44, 33 лв.
Съдът цени съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси, поради което възприема фактическите (доказателствени)
изводи, до които вещото лице е достиганало.
Предвид установения от вещото лице размер на
незаплатената главница от 701, 52 лв. и на договорната лихва от 69, 60 лв.,
така предявените искове са основателни. Основателно е обаче възражението за
прихващане на вземането на ищеца за главница с размера на заплатените от
ответника суми, с които кредитодателят е погасил задълженията на длъжника за
неустойка до размер на сумата от 280, 08 лв. и такса разходи до размер от 45
лв. Предвид установената от съда нищожност на клаузите за неустойка и такса
разходи, така осъществените плащания от страна на ответника, са извършени при
начална липса на правно основание и последните са били недължими. Следователно
и ищецът е следвало да погаси задължението по правилата на чл. 76 ЗЗД и всяко
плащане от съответната дата да се отнесе за погасяване на вноската в частта й
относно задължението за възнаградителна лихва и главница. Предвид така
изложеното релевираното от ответника възражение за прихващане е основателно, поради
което следва да се погаси задължението за възнаградителна лихва до установения
от вещото лице размер от 24, 50 лв. – дължима договорна лихва за периода от
06.12.2018 г. до 14.03.2019 г., като този иск се отхвърли за разликата до
пълния му предявен размер от 69, 60 лв. и за периода от 30.08.2019 г. до
22.11.2018 г., която дата е датата на падежа на последната вноска, заплатена за
погасяване на задължението за възнаградителна лихва. Задължението за заплащане
на главница, след приспадане на осъществените от страна на длъжника плащания по
недействителните клаузи на договора, е в размер на сумата от 421, 54 лв.,
съобразно заключението на експертизата, поради което предявеният иск следва да
се отхвърли за разликата над 421, 54 лв. до пълния му предявен размер от 701,
52 лв.
Тъй като длъжникът не е изпълнил точно в
темпорално отношение задължението си за заплащане на главницата на седмични
вноски с установен в договора падеж за погасяване, ответникът следва да заплати
и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжник изпада в забава след изтичането му – арг.
чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД. Следователно и обезщетение за забава следва да
се присъди, считано от датата, следваща падежа на първата непогасена вноска – 23.11.2018
г. – съгласно заключението на вещото лице, до датата – предхождаща деня на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.02.2020 г.,
тъй като от този момент се дължи законна лихва за забава, като законна
последица от уважаване на исковата претенция за главница и би се достигнало до
присъждане на обезщетение в двоен размер за един и същи ден. Предвид изложеното
съдът намира, че следва да се присъди обезщетение за забава за посочения
период, което обезщетение е определено по допуснатата от съда съдебно
счетоводна експертиза в размер на сумата от 44, 33 лв., до който размер
акцесорната искова претенция е основателна, като за сумата над този размер до
пълния й предявен размер от 77, 74 лв. и за периода от 30.08.2018 г. до
22.11.2018 г. и за дата – 05.02.2020 г., искът следва да се отхвърли.
Предвид така установеното искът за главница по
договор за заем № ***, сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД следва да бъде уважен
за сумата от 421, 54 лв., като последният следва да се отхвърли за разликата до
пълния му предявен размер от 701, 52 лв., а този за възнаградителна лихва за
сумата от 24, 50 лв. – дължима договорна лихва за периода от 06.12.2018 г. до
14.03.2019 г., като следва да се отхвърли за разликата до пълния му предявен
размер от 69, 60 лв. и за периода от 30.08.2019 г. до 22.11.2018 г., поради
прихващане със сумата от 280, 08 лв. недължимо платено задължение за неустойка
и сумата от 45 лв. – недължимо платено задължение за такса разходи. Следва да
се присъди обезщетение за забава за периода от 23.11.2018 г. до 04.02.2020 г. в
размер от 44, 33 лв., като за разликата над така установения размер до пълния
му предявен от 77, 74 лв. и за периода от 30.08.2018 г. до 22.11.2018 г. и за
дата – 05.02.2020 г., искът по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл.
86, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли.
С оглед уважената част от иска, и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в
настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното
производство по ч.гр.д. № 1839/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив – арг.
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се
произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 75 лв., като следва да му се
присъдят по съразмерност – 43, 33 лв. В исковото производство ищецът е доказал
заплащането на държавна такса в размер от 25 лв. и депозит за вещо лице в
размер на 120 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира юрисконсутско
възнаграждение. Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ следва да бъде
в размер от 120 лв. Следователно общият размер на сторените от ищеца
разноски в исковото производство е 265 лв., от които с оглед уважената част от
предявените искове следва да бъде присъдена сумата от 153, 09 лв.
В исковото производство
ответникът е сторил разноски в размер на сумата от 40 лв. – депозит за
съдебно-счетоводна експертиза, от които по съразмерност му се следва сумата от 16,
90 лв.
В полза на адвокатското дружество,
осъществило безплатна адвокатска защита на ответника на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв., следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
в размер от 300 лв., към което следва да се добави и данък добавена стойност на
основание пар. 2 а от Наредбата, доколкото в производството са представени
доказателства за регистрация на адвокатското дружество по ЗДДС, поради което се
следва сумата от 360 лв. с ДДС. Така определеното възнаграждение следва да се
присъди с оглед материалния интерес, или като за един иск, макар правната
квалификация на предявените искови претенции да е различна. Това е така
доколкото основанието, от което произтичат предявените искове е сключения между
длъжника и цедента договор за паричен заем, против който са изложени конкретни
доводи обосноваващи защитата на ответната страна с оглед приложението на
специалния Закон за потребителския кредит. Възнаграждението следва да бъде
определено за един иск с оглед материалния интерес на правния спор, тъй като
недължимостта на сумите по двете клаузи на договора за паричен заем се
претендира на едно основание, като следва да се посочи, че разпоредбата на чл.
2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с определянето на вида и броя на
предявените искове, съобразно правилата, установени в процесуалния закон, а с
осъществените действия от страна на процесуалния представител във връзка с
основанието, от което произтича твърдяното спорно право. С оглед отхвърлената
част от предявените искове, по съразмерност се следва сумата от 152, 07 лв.
В полза на ответника, представляван на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 Задв., се следват и сторените разноски в
заповедното производство. Следва
възнаграждението да се определи съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й действаща,
към момента на определяне на възнаграждението от съда – ДВ, бр. 68 от
31.07.2020 г. Съдът намира, че за
разноските, сторени от длъжникът в заповедното производство по депозиране на
възражение против заповедта за изпълнение, следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата, а не тази на чл. 7, ал. 7 във
вр. с ал. 2 от Наредбата. Това е така, тъй като целта на регламентираното в
действащия ГПК заповедно производство не е да установи съществуването на
вземането, а само дали то е спорно. Същевременно заповедното производство е
изключително формализирано - то се развива изцяло в писмена форма, като се
използват стандартни, предварително установени типови образци за
волеизявленията на съда и страните - всичко това осигурява достъпност и
позволява бързо произнасяне по исканията, респ. чрез създаването на образец на
възражението длъжникът е облекчен в реализацията на правото му оспорване.
Законът не изисква обосноваване на заявлението, като при депозиране на такова в
срок, съдът в разпоредително заседание дава указания за предявяване на иск в
производството по чл. 422 ГПК. В случая длъжникът е депозирал възражение против
заповедта за изпълнение чрез упълномощен за това процесуален представител, като
в последното не са изложени съображения досежно неоснователността на
претендираното вземане. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е
вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на
представителна власт, тя не представлява процесуално представителство по
смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата.В този смисъл съдът съобрази практиката на
Върховния касационен съд, постановена с Определение № 377/24.07.2017 г. по
ч.т.д. № 601/2017 г., ТК, I т.о. на ВКС, с което макар да не е разрешен по
същество този правен въпрос, не е допуснато до касационно обжалвано определение
на въззивния съд, достигнало до същия правен извод. По така изложените
съображения и на основание § 1 от Наредбата следва да се приложи разпоредбата
на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата, като възнаграждението в заповедното
производство се определи в размер на сумата от по 60 лв., към което и на
основание § 2а от Наредбата следва да се включи и данък добавена стойност или
сумата от 72 лв. с ДДС. От тази сума по съразмерност се следва сумата от 30, 41
лв.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.,
вр. с чл. 99 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД, че Х.Н.Х.,
ЕГН **********, с адрес ***, дължи
на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4, сумата от 421, 54 лв., представляваща дължима главница по договор за
паричен заем № ***, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са
прехвърлени на 01.08.2019 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на
вземания” ООД, чийто правоприемник е „Агенция за събиране на вземания” АД,
ведно със законна мораторна лихва върху тази сума от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 05.02.2020 г., до
окончателното й изплащане; сумата от 24, 50 лв. – дължима договорна
лихва за периода от 06.12.2018 г. до 14.03.2019 г., както и сумата от 44, 33 лв. – обезщетение за забава,
изтекло за периода от 23.11.2018 г. до 04.02.2020 г., за които вземания е
издадена Заповед № 825/10.02.2020 г. за изпълнение, издадена по ч. гр. д. №
1839/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД за главница за разликата над уважения размер от 421, 54 лв. до
пълния му предявен размер от 701, 52 лв. и за възнаградителна лихва за
разликата над 24, 50 лв. до пълния му предявен размер от 69, 60 лв. и за
периода от 30.08.2019 г. до 22.11.2018 г., поради прихващане с насрещните
вземания на ответника за сумата 280, 08 лв. - недължимо платено задължение за
неустойка и сумата от 45 лв. – недължимо платено задължение за такса разходи,
както и искът по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за разликата над 44, 33 лв. до пълния му предявен от 77, 74 лв. и за периода от
30.08.2018 г. до 22.11.2018 г. и за дата – 05.02.2020 г.
ОСЪЖДА
Х.Н.Х. да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати
на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД сумата от 43, 33 лв. – разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 1839/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив и
сумата от 153, 09 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 8226/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА
"Агенция
за събиране на вземания" ЕАД
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
заплати на Х.Н.Х. сумата от 16, 90 лв. – съдебно-деловодни разноски
в производство по гр.д. № 8226/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
ОСЪЖДА "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на Адвокатско дружество „***“, БУЛСТАТ ***,
с адрес ***, сумата от 152, 07 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство в исковото производство по гр.д. №
8226/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав и сумата
от 30, 41 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
в заповедното производство по ч.гр.д. № 1839/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ