РЕШЕНИЕ
№ 2104
гр. Пловдив, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя Ив. Янева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330107614 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Н. Т. Т., чрез адв. ***** срещу „Изи
Асет Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.
1- во ЗЗД, с които се претендира да ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сума в размер от 538, 32 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ************, сключен между
страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от депозирането
на исковата молба в съда /12.05.2021г./ до окончателното й изплащане
(горепосочената сума е претендираната от ищеца след изрично заявено увеличение на
иска, допуснато с Протоколно определение на съда от 20.10.2021г.- л. 52 гръб ).
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем №
*******, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен
заем в размер от 600. Поддържа се, че в клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора била
уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под
формата на поръчител, който следва да бъде физическо лице и да отговаря на
многобройни, кумулативно предвидени критерии или банкова гаранция / чл. 4, ал. 1 от
Договора/. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР,
въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето
същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Същият
обаче, не го е включил в ГПР по договора, като по този начин е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на
клаузата на чл. 4 от Договора. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на
добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да заплати
необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това си задължение. Предвид
изложеното, сочи се, че клаузата на чл. 4 от Договора е нищожна и кредиторът следва
да възстанови на потребителя заплатената по нея сума. Предвид това, моли се така
предявеният осъдителен иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт”
АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора
ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че
законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се
компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил
кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва
да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не
следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно
и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на
длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение
в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така
предявеният иск да бъдат отхвърлен. Претендират се сторените разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и Н. Т. Т. е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за паричен заем № *********, по силата на който на ищцата е
предоставена сума в размер от 600 лв. /л. 6- 12/. Отразеният в договора фиксиран
годишен лихвен процент е 35, 00%, годишният процент на разходите е 41.62 %, а
задължението следва да се погаси на дванадесет анюитетни вноски. Съобразно чл. 4,
ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-
поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с
бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 719, 76 лв. ( сумата, посочена чл.
2, т. 7 от договора), със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в
тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 538, 32 лв., която
кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка
анюитетна вноска ( към всяка вноска се добавя сумата от 44, 86 лв.).
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Т. е
предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за
кредит.
От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор
за кредит ( л. 44 ), се изяснява, че ищецът е погасил всички дължими по договора сума,
включително и тази на неустойка при непредоставяне на обезпечение, за което
кредиторът ( ответник ) е получил сумата от 538, 32 лв.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и Н. Т. Т. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
2
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузите на чл. 4, ал. 1
и ал. 2 от Договора следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност
на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно
измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители ( което следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова
гаранция в размер от 719,76 лв. (изискването е банковата гаранция да е в размера на
общо дължимата по договора сума, която е посочена в чл. 2, т. 7). Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.
1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер ( 600 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от 719 , 76лв. ( което като стойност е повече от чистата стойност на
получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от
настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че
са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът
не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл.
4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от
дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход за
потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
3
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 62 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7
от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 719, 76 лв. В тази
величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в
размер от 538, 32 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база.
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване
на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора сума в общ размер от 538, 32 лв. Предвид
съображенията, изложени по- горе, то плащането към ответника е осъществено по
договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. В рамките на настоящия процес се претендира именно заплатеното от ищеца като
неустойка по клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Договора, което съобразно справката за
4
извършени плащания ( л. 44 от делото ) възлиза на сума в размер от 538, 32 лв. За този
размер искът се явява и основателен, доколкото ответната страна не обоснова
наличието на основание, по силата на което да е настъпило имущественото
разместване. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено
да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в размер от 538, 32
лв., представляваща заплатена от ищеца на ответника сума при начална липса на
основание. Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда ( 12.05.2021г. ) до окончателното й погашение.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. ******, като съобразно Договор за правна защита
и съдействие / л. 4/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество „******“ сума
в размер от 360 лв. ( съдът съобразява, че Адвокатско дружество „********“ е
регистрирано по ДДС, поради което и на основание § 2а от Наредба № 1 от
01.07.2004г., данъкът се начислява върху възнаграждението ).
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
и сума в размер от 50 лв.- държавна такса за образуване на исковото производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на Н. Т. Т.,
ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 538, 32
лева, представляваща заплатена от ищеца на ответника сума за неустойка при начална
липса на основание, по клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, от недействителен Договор за
паричен заем № ***********, сключен между страните, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда /
12.05.2021г./, до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на
Адвокатско дружество „******“, БУЛСТАТ *********, сума в размер на 360 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца Н. Т. Т.
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на Н. Т. Т.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 50 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
5