Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 08.06.2020
г. гр.Търговище
Търговищкият окръжен съд гражданска колегия
На двадесет и осми май 2020 година
В публично съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен
Стойчев
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Даскалова
Бисера
Максимова
Секретар Станка Желева
като разгледа докладваното от Б.Максимова
в. гр. д. № 102
по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 69 от 28.02.2020 година, постановено по гр. д. 672/2019
година по описа на Районен съд - Търговище, съдът е отхвърлил предявения
от "Теленор България" ЕАД, ЕИК
********* гр.София, против Й.В.Й. ***, иск за установяване на вземане в размер
на 208.66 лв., представляваща стойността на неплатени мобилни услуги и
лизингови вноски по договори за мобилни услуги с предпочетен номер от 28.03.2016 год. и 30.03.2016 год. и
договор за лизинг от 30.03.2016 год., за
която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 12 от 08.01.2019 г.
по ч.гр.д. № 32/19г. по описа на РСТ, на осн. чл.422,ал.1 вр. чл.415,ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.286 от ТЗ, като неоснователен.
Постъпила е въззивна жалба от адв. В.Н., пълномощник на „Теленор
България“ ЕАД, с ЕИК *********, съдебен адрес:***, тел. 02/4192308, срещу посоченото
съдебно решение, в която се излага следното:
На първо място, съдът приема за безспорно установено наличието на
договорни отношения меяеду Й.В.Й. и „Теленор България“ ЕАД по Допълнително
споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ххх, Договор за
мобилни услуги с предпочетен номер хххи Договора за лизинг към него.
Същевременно, съдът приема за недоказано изпълнението на задълженията на ищеца
по договорите. Този извод на съда се опровергава именно от сключените договор и
споразумение за мобилни услуги и договора за лизинг. Съгласно чл. 4 от
процесния договор за лизинг, с подписването му лизингополучателят декларира и
потвърждава, че лизингодателят му предава устройството във вид, годен за употреба
и изрядно функциониращо, заедно с цялата документация, включително гаранционна
карта. Следователно, мобилният оператор е изпълнил задълженията си по
процесните договори, като е осигурил достъп на потребителя Й.В.Й. до своята
мобилна мрежа и предлаганите далекосъобщителни услуги, както и му е предал
устройството, предмет на договора за лизинг.
На второ място, съдът приема за безспорно установено, че ответникът не е
изпълнил задълженията си за заплащане на абонаментните такси и използваните
услуги, но техният размер не е бил установен в хода на процеса. Съдът в
мотивите си също излага, че не е доказано съответствието на фактурираните суми
с договореното между страните. Този извод на съда отново се опровергава от
представените договори и фактури. Всички суми във фактурите са идентични на
договорените между страните условия. Горепосоченото доказва неправилността на
твърдението на съда, че не е установено, че начислените суми отговарят на
договореното между страните.
На трето място, съдът е направил неправилна квалификация на
представените фактури. Съдът напълно погрешно твърди, че процесните фактури са
основание за плащане на претендираните суми. Напротив, фактурите единствено
индивидуализират процесиите вземания, но не са основание за тяхното плащане.
Основанието за заплащането на месечните абонаментни такси и лизинговите вноски
са именно сключените между страните Допълнително споразумение към Договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ххх, Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер хххи Договора за лизинг към него.
Задължението за Й.В.Й. да заплаща месечните абонаментни такси и
лизингови вноски произтича от самото сключване на договора и споразумението за
мобилни услуги и договора за лизинг. Съгласно т. 23, б. „б“ от Общите условия
на „Теленор България“ ЕАД, които са приети от потребителя, месечният абонамент
осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва
разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно, в
размери съгласно избрания от него абонаментен план.
На последно място, решението на съда е непълно, защото липсват мотиви,
защо съдът отхвърля претенцията за лизингови вноски в общ размер на 89,82 лв.
Съдът изобщо не е взел предвид изложените
факти в становището във връзка
с Определение на съда №
1587 от 17.09.2019 г. Процесният Договор за лизинг е сключен на 30.03.2016 г.
за срок от 23 месеца. Следователно, всички лизингови вноски е следвало да бъдат
заплатени от Й.В.Й. преди 2 години и са изискуеми на общо основание. Видно от
представените фактури, по договора за лизинг ответникът Й.В.Й. е заплатил само
5 дължими лизингови вноски. Въпреки това устройството TABLET ALCATEL Pixi3 8 4G
Black, предмет на договора за лизинг, все още не е върнато на мобилния
оператор.
С оглед гореизложеното, въззивникът моли съда да постанови решение, с
което да уважи исковите претенции със съответните от това последици.
Постъпил е отговор на подадената въззивна жалба от Л.М.,***, особен
представител на Й.В.Й. *** който се излага следното:
Ищецът не е доказал твърденията, изложени в исковата молба относно
поетите задължения по сключения договор и общите условия към същия. Правилно и
законосъобразно е прието, че доказателства относно стойността на претендираните
услуги по отношение на ответника не са в съответствие с договореното и че
последният е ползвал и дължи същите. Съгласно разпоредбата на чл.180 от ГПК
частните документи доказват единствено факта, че изявленията, които се съдържат
в тях, са направени от тези лица. В тази връзка те удостоверяват и факти,
изгодни за издателя. В посочения смисъл е трайната практика на ВКС, с която се
приема, че фактурата не е основание за
плащане при оспорване. Доказателствената тежест в тези случаи е изцяло на
жалбоподателя, още повече, че въззиваемият не е положил свой подпис на тези
фактури.
Предвид изложеното въззиваемата страна моли да бъде потвърдено
обжалваното решение.
Доказателствени искания не са направени.
В съдебно заседание въззивникът не изпраща представител. Ппостъпило е
писмено становище от същия, с което въззивната жалба се поддържа.
В съдебно заседание ответникът оспорва
въззивната жалба чрез своя особен представител адвокат Л.М.. Моли съда да потвърди
решението на ТРС.
По фактите:
На 07.01.2019 година /дата на
пощенското клеймо – 04.01.2019 година/ ищецът депозира пред Районен
съд-Търговище заявление по чл. 410 от ГПК като моли спрямо ответника Й.В.Й. да
бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК за сумата от общо 208.66 лева. По повод на зявлението състав на Районен съд
– Търговище е издал Заповед № 12 от 08.01.2019 година, с която е разпоредено
длъжникът Й.В.Й. да заплати на заявителя сумата от 208.66 лева, представляваща
неизпълнено задължение за заплащане на стойността на ползвани услуги, месечни
такси и лизингови вноски по договори за мобилни услуги, сключени на 28.03.2016
година и 30.03.2016 година и договор за лизинг от 30.03.2016 година, ведно със
законната лихва, считано от 07.01.2020 година до окончателно плащане на
главницата, както и направените в производството разноски в размер на 25 лева
държавна такса и 360 лева с ДДС адвокатско възнаграждение.
В зявлението, депозирано от ищеца, са посочени следните обстоятелства за
възникване на вземането му към длъжника, а именно: На 28.03.2016 година между
страните е подписан Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ххх. По този договор за отчетния период 20.08.2016
година – 19.11.2016 година ответникът не е заплатил абонаментни такси и
използвани услуги в общ размер на 57.96 лева. На 30.03.2016 година страните
сключили договор за мобилни услуги с предпочетен номер ++359*********,
по който за същия период не е заплатил 60.88 лева за абонаментни такси и
ползвани услуги. На същата дата е сключен и договор за лизинг , с който
лизингодателят предоставя за временно и възмездно ползване устройство таблет ALCATEL Pixi3 8 4G Black. За периода
20.08.2016-19.01.2017 година се твърди, че ответникът не е заплатил лизинговите
вноски в общ размер на 89.82 лева. Ищецът се позовава на 4 броя фактури,
издадени в периода 20.09.2016 година-20.01.2017 година, в които са отразени
суми, дължими от ищеца на оснвание посочените 3 броя договори.
Предвид обстоятелството, че заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК не
е била връчена на длъжника е образувано настоящото исково производство за
установяване на вземането на молителя спрямо длъжника за сумата от общо 208.66
лева. В исковата молба подробно са посочени сумите, които се претендират от
ищеца за въпросния период по всеки един договор. Въпросните договори са
приложени по делото и не се оспорват.
Исковите претенции са три:
1. По договора за мобилен номер ххх за
отчетния период 20.08.2016 година – 19.11.2016 година – сума в размер на 57.96
лева;
2. По договора за мобилен номер хххза
отчетния период 20.08.2016 година – 19.11.2016 година – сума в размер на 60.88
лева;
3. По договора за лизинг – заплащане
на 18 броя лизингови вноски, всяка в размер на 4.99 лева или общо 89.82 лева,
дължими за периода 20.08.2016-19.01.2017 като 15 броя вноски са начислени накуп
поради неплащане в срок на 3 броя лизингови вноски.
Сборът от тези три претенции възлиза на исковата сума в размер на 208.66
лева.
На ответника е била начислена и неустойка с една от приложените фактура,
но претенция за неустойка в настоящото производство няма, поради което извън
предмета на делото е дали тази неустойка е съобразена с правилата за защита на
потребителя.
Задълженията на ответника за въпросните периоди са фактурирани като по
делото са приложени 4 броя фактури. Във всяка една фактура е фактурирано
задължение на ответника по 3 броя договори. Като се извърши сборуване по тези
фактури се получават суми в размер на исковите претенции, така, както са
заявени от ищеца. По първата претенция - 21.03 лева + 21.89 лева + 20.99 лева = 63.91 лева, но тъй като
ответникът е платил 5.95 лева, дължимият остатък е 57.96 лева. По втората
претенция – 20 лева + 20.89 лева + 19.99 лева = 60.88 лева. По третата
претенция – 3 броя вноски по 4.99 лева и 15 броя вноски в размер на 74.85 лева =
89.92 лева. Разминаване между сумите няма. В приложението към фактурите за
общото потребление на двата мобилни номера са отразени суми без включено ДДС.
При тези факти съдът приема следното:
Видно от представените договори, между страните са възникнали валидни
облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на
абоната съответен телефонен номер, при съответна месечна такса и условия и
срок на действие на договора, срещу
задължението за заплащане на уговорената цена на услугата - абонаментни такси и
цени на услуги извън включените в съответния тарифен план. Във всеки един от
договорите се съдържа описание на тарифните планове, ценовите условия, като са
посочени задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с
начисляване на неустойки. Договорите откъм съдържание отговарят на законовите
изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват
необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а
липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са
неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който не е
оспорен и по този начин лицето е декларирало, че е запознато с тях и е получило
екземпляр от същите.
Съдът приема, че издадените данъчни фактури, приложени по делото, макар
и едностранно съставени от ищеца и неподписани от ответника, доказват
предоставените му услуги и претендираните за тях цени. Ответникът не е
представил доказателства за заплащането на исковата претенция за ползваните от
него мобилни услуги по всеки един от двата договори за ползвасне на мобилни
услуги (негова е доказателствената тежест), поради което съдът намира за
установено съществуването на вземането на ищеца в претендирания размер.
Що се отнася до претенцията по договора за лизинг, не се спори, че
ответникът е получил описаното в договора устройство. Дори е заплащал
първоначално няколко вноски, което е признание от негова страна, че има задължения
по този договор. Към момента срока на този договор е изтекъл и е безспорно, че
ответникът има задължение за 18 броя лизингови вноски, за които не е представил
доказателства, че ги е заплатил.
Настоящият въззивен състав приема, че предявения иск е изцяло
основателен и следва да се уважи като се признае за установено вземането на
ищеца по претендираните суми, за което е издадена и заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК. Следва да бъде осъден ответника да заплати разноските в
заповедното и въззивното производство. Разноските в заповедното производство са
в размер на 25 лева държавна такса и 360 лева адвокатско възнаграждение. В
исковото производство разноските за двете инстанции са в размер на общо 50 лева
държавна такса, общо 600 лева възнаграждение за адвокатско представителство,
450 лева възнаграждение за особен представител.
Решението на Търговищкия районен съд подлежи на отмяна и следва да се
постанови ново решение по същество, с което да се уважат исковите претенции в
изложения по-горе смисъл.
Въз
основа на изложените съображения, на основание чл. 271 от ГПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 69
от 28.02.2020 година, постановено по гр. д. 672/2019 година по описа на Районен
съд – Търговище като незаконосъобразно и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, съдебен адрес:***,
действащи чрез адвокат В.Н., и Й.В.Й. ***, действащ чрез особен представител
адвокат Л.М., ТАК, че „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, има вземане от Й.В.Й.
***, в общ размер от 208.66 /двеста и
осем лева и 66 стотинки/ лева, включващо сума в размер на 57.96 лева за
мобилен номер ххх за отчетния период 20.08.2016 година – 19.11.2016 година;
сума в размер на 60.88 лева за мобилен номер хххза отчетния период 20.08.2016
година – 19.11.2016 година; както и сумата от 89.92 лева дължими лизингови
вноски по договор за лизинг от 30.03.2016 година, за което общо вземане е
издадена Заповед № 12 от 08.01.2019 година за изпълнение на парично задължение
по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 32/2019 година по описа на
Търговищкия районен съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
07.01.2019 година до окончателно изплащане на задължението, на основание чл.
422, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Й.В.Й. ***, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, с ЕИК *********, направените в заповедното производство разноски
в размер на 25 лева държавна такса и 360 лева с ДДС адвокатско възнаграждение,
както и направените в исковото производство за двете инстанции разноски в общ
размер на 1100 /хиляда и сто/ лева.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.