РЕШЕНИЕ
№…
гр. Плевен, 15.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в
публично заседание на петнадесети септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря П. ПЕТРОВ и в присъствието
на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 565 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 75/05.06.2020 г. по гр.д.№ 10/2020 г. по описа на РС - Левски
е осъдена „***“ЕООД със седалище гр.Белене, обл.Плевен, да заплати на М.А.Д., на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ
обезщетение в общ размер на 970.97 лв., от което на
основание чл.225, ал.1 КТ сумата от 764.09 лв.,
представляваща брутното трудово възнаграждение за времето от 07.08.2019 г. до
11.09.2019 г. през което ищцата не е била заета по трудово правоотношение и на
основание чл.225, ал.2 КТ сумата от 206.88 лв.,
представляваща разликата между дължимото брутно трудово възнаграждение за
времето от 12.09.2019 г. до 30.09.2019 г.
и полученото в по-малък размер от получаваното по незаконно прекратеното
трудово правоотношение, ведно със законната лихва върху присъдената сума,
считано от 07.01.2020 г. –
датата на предявяване на настоящата искова молба, до окончателното изплащане на
дължимите суми, като е отхвърлена исковата претенция с правно основание чл.225, ал.2 КТ
за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 456.08 лв., като неоснователна.Осъдена е на основание чл.78, ал.6 от ГПК „***“ЕООД със седалище гр.Белене,
обл.Плевен, да заплати по
сметка на РС-Левски държавна такса върху уважения иск в размер на 50 лв., както
и сума в размер на 103.45 лв. за възнаграждение
на вещо лице, съразмерно на уважената част от исковете.Осъдена е на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ЕООД със седалище
гр.Белене, обл.Плевен, да
заплати на М.А.Д. сума в размер на 238.73 лв., представляваща направените от ищеца разноски
съразмерно с уважената част от иска.
Депозирана
е въззивна жалба от „Многопрофилна болница за активно лечение“ЕООД със седалище
гр.Белене, обл.Плевен, чрез пълномощник, срещу решение № 75/05.06.2020 г. по гр.д.№
10/2020 г. по описа на РС-Левски в осъдителната му част.Прави се искане да се
отмени същото поради изтекла давност за предявяване на иска, а в случай, че не
се уважи този довод на въззивника - да го измени, като се намали размера на
обезщетението съобразно заключението на вещото лице по поставените от
въззивника задачи, и да се измени решението и в частта за разноските.
За
въззиваемата страна М.А.Д. процесуалният
представител изразява становище, че обжалваното решение е правилно, обосновано
и законосъобразно.
Въззивната жалба е
процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Настоящата инстанция намира решението и за
правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите
във въззивната жалба съдът приема
следното.
На първо място във въззивната жалба се сочи, че
изводът на съда относно приложимия за предявяване на иска давностен срок е
неправилен и несъответен на посочената съдебна практика на ВКС, като се
позовава на решение № 283/06.04.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 507/2009 г., ІІІ г.о.,
решение № 16/13.02.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 241/2004 г., ІІІ г.о., решение №
10/09.04.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 4163/2008 г., ІV г.о.
Предявеният в настоящето производство иск може да бъде предявен в
3-годишен срок от датата на уволнението, т.е. в срока по чл.358, ал.1, т.3 КТ („Трудово право“, 10 издание, Сиби 2018 г.).
Искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ предпоставя незаконното уволнение като
първа предпоставка за уважаването му - уволнението трябва да е признато за
незаконно и заповедта за уволнение отменена по предявен иск с правно основание
чл.344, ал.1, т.1 КТ, който е един от исковете за прекратяване на трудовото
правоотношение (друг такъв е този по чл.344,
ал.1, т.2 КТ), като давностният срок за
предявяването на последните два иска е 2-месечен с оглед на чл.358, ал.1, т.2 КТ.Ако искът с правно основание чл.344,ал.1, т.1 КТ е предявен след изтичането
на давностния срок, то искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ, макар и предявен в
давностния срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ, също би бил неоснователен, тъй като не
е налице горепосочената предпоставка за
уважаването му.
В процесния случай е предявен един
иск и той е с правна квалификация чл.344, ал.1, т.3 КТ във вр. с чл.225, ал.1 и
ал.2 КТ.Касае се за една претенция-обезщетение при незаконно уволнение.
В посоченото
тълкувателно решение № 1 от 12.05.2015 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2014 г., ОСГК е
прието, че давностният срок за предявяване на иска за възстановяване на
предишната работа с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ е двумесечен по
чл.354, ал.1, т.2, предл. последно от КТ, но процесният иск, както се посочи, е
с друго правно основание –чл.344, ал.1, т.3 КТ, т.е. двумесечният давностен
срок е неприложим в процесния случай.
Началният момент
на давностните срокове е определен в чл.358, ал.2 КТ диференцирано според
характера на претенцията.Посочено е, че при искове относно прекратяване на
трудовото правоотношение срокът тече от деня на прекратяването, а при парични
вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е
трябвало да се извърши плащане по надлежния ред.
В
процесния случай ТПО е прекратено на
05.05.2019 г.Исковата молба е предявена на 07.01.2020 г., т.е. вземането
не е погасено по давност (посоченото определение № 215/17.02.2016 г. на ВКС по гр.д.№
118/2016 г., III г.о., определение № 607/3.07.2018 г. на ВКС по гр.д.№ 1301/2018 г., IV г.о.).
На
следващо място във въззивната жалба се сочи, че за да отхвърли другия довод на
въззивника - относно необходимостта от приспадане на изплатената от НОИ сума за
обезщетение при преценка дължимото обезщетение за процесния срок - съдът
механично е посочил съдебна практика на ВКС (определение № 357 от 5.04.2016 г.), без да съобрази, че всъщност тя не
е приложима в случая и въпросните решения на ВКС (те се отнасят до други основания за
обезщетения и касаят други плащания, които действително не обезщетяват вредата
от оставането без работа поради незаконно уволнение) дори са в подкрепа на аргумента му,
че полученото в настоящия случай обезщетение на НОИ за безработица компенсира
същата вреда, произтичаща от оставането на незаконно уволнение служител без работа,
респ.вредата е частично обезщетена и е била с по-нисък размер от претендирания
от ищеца.В тази насока искането е решението да бъде изменено, като бъде намален
размерът на обезщетението съобразно заключението на вещото лице по поставените
от въззивника задачи.
От
заключението на ВЛ от 12.03.2020 г. се
установява, че брутният размер на обезщетението за периода 07.08.2019 г.-11.09.2019
г. възлиза на 764.09 лв., нетният размер на същото е 627.30 лв., а
обезщетението от НОИ възлиза за същия период на 419.75 лв., а дължимото нетно
обезщетение за изплащане би възлизало на 207.55 лв., след прихващане на
обезщетението за безработица в размер на 419.75 лв.В допълнителното си
заключение ВЛ е посочило, че брутният размер на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ след приспадане на обезщетението от НОИ възлиза на 595.98 лв.
Съгласно чл.54е от КСО изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата
за периода на полученото обезщетение за оставане без работа поради незаконно
уволнение, определено съгласно нормативен акт, като в 7-мо дневен срок от
изплащане на обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение
осигурителят (въззивник в настоящето
производство) е длъжен да представи копия от
съдебното решение и платежните документи в съответното ТП на НОИ, като за
възстановяването на тези суми се издава разпореждане, което подлежи на
принудително изпълнение по ДОПК.
Възражение за
прихващане, за да бъде валидно, трябва да изхожда от легитимирано лице, като
освен това трябва да са налице условията за прихващане по чл.103 и чл.104 ЗЗД,
като едно от тях е да са налице насрещни вземания между едни и същи лица, което
с оглед на гореизложеното не се установява, тъй като вземането по чл.54е от КСО
не е на въззивника, а на трето лице.
Вредата се определя
по правилата на чл. 225 КТ,
като обезщетението при незаконно уволнение се намалява тогава, когато
работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, или е налице
разлика в заплатите по трудовите му правоотношения, като получаваните
обезщетения по силата на други правоотношения - напр. за принудителна
безработица от бюрото по труда, не изключва дължимостта на обезщетението, тъй
като то е дължимо при наличие на издаден
индивидуален административен акт (разпореждане) по чл.54е КСО, с който се определя неговия размер (посочено от първоинстанционния съд определение № 357/5.04.2016
г. на ВКС по гр.д.№ 6094/2015 г., III г.о.,
решение № 7835/9.06.2014 г. на ВАС по адм.д.№ 4533/2014 г., VI о.).
На следващо място
във въззивната жалба е посочено, че при поставяне на задача на ВЛ въззиваемият
е поискал изчисляване на законна лихва за конкретен период, без да има предявен
такъв иск, като е направено възражение от въззивника, че задачата е неотносима
и по този начин се утежнява делото с неоснователни разноски.
В ИМ ищцата е
направила искане да бъде осъден ответникът да й заплати и законната лихва върху
претендираната сума, считано от 04.07.2019 г. - датата на предявяване на иска
до окончателното изплащане на дължимите суми.С оглед на това искане е поставена
задача на ВЛ, т.е. същата не е
неотносима, като е изплатен и определеният депозит от бюджета на съда в размер
на 130 лв.
ИМ е предявена на 07.01.2020
г.
Първоинстанционният
съд е приел по съществото на спора, че вземането за обезщетение по чл.225, ал.1 КТ е парично и безсрочно и за изпадане на длъжника в забава е нужна покана на
кредитора на основание чл.84, ал.2 ЗЗД, поради което е присъдил законната
лихва, считано от 07.01.2020 г. - датата на предявяване на настоящата искова
молба.
Въз основа на
гореизложеното съдът приема, че не са налице основания за отмяна на решението в
обжалваната му осъдителна част и следва да бъде потвърдено в същата.
При този изход на
процеса са дължими от въззивника в полза на въззиваемата разноски по делото,
като въззивникът е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, което е в размер на 375 лв.
Фактическата сложност
се обуславя от кръга обстоятелства, които се изследват и установяват в
съдебното производство като релевантни за правния спор, а правната сложност
произтича от преценката за формирането на правни разрешения от съда по тях, с
оглед на чл.269 ГПК.Делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, не са
събирани доказателства, пълномощникът на въззиваемата е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, явил се е в съдебно заседание, депозирана е и
молба от 29.09.2020 г.Прекомерността на заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат следва да бъде изследвана и съпоставена с минимално дължимия
хонорар, съгласно чл. 36 ЗА,
във връзка с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, който е 300 лв.
Изхождайки от
гореизложеното съдът счита, че направеното искане от въззивника за намаляване
на размера на заплатеното адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК е
неоснователно.
Ето защо следва да
бъде осъден въззивникът да заплати на въззиваемата разноски по делото за
настоящата инстанция в размер на 375 лв.
В диспозитива
на решението е допусната очевидна
фактическа грешка, тъй като предявеният иск е с правно основание чл.344, ал.1,
т.3 КТ, а не чл.344, ал.1, т.1 КТ.
|
П |
|
|
|
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75/05.06.2020
г. по гр.д.№ 10/2020 г. по описа на Районен съд - Левски
в обжалваната му част, в която e осъдена „***” ЕООД, със
седалище и адрес на управление: гр. Белене, ул. №***,
ЕИК:***, представлявано от Управителя,
да заплати на М.А.Д., ЕГН**********, с адрес: *** ***, на основание чл.344,
ал.1, т.1 КТ обезщетение в общ размер на 970,97 лв., от което на основание
чл.225, ал.1 КТ сумата от 764,09 лв., представляваща брутното трудово
възнаграждение за времето от 07.08.2019 г. до 11.09.2019 г. през което ищцата
не е била заета по трудово правоотношение и на основание чл.225, ал.2 КТ сумата
от 206,88 лв., представляваща разликата между дължимото брутно трудово
възнаграждение за времето от 12.09.2019 г. до 30.09.2019 г. и полученото в по-малък размер от
получаваното по незаконно прекратеното трудово правоотношение, ведно със законната
лихва върху присъдената сума, считано от 07.01.2020г. – датата на предявяване
на настоящата искова молба, до окончателното изплащане на дължимите суми; осъдена е на основание чл.78, ал.6 от ГПК „***”
ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. Белене, ул.***№***, ЕИК:***, представлявано от Управителя Н.В.М., да заплати по сметка на РС-Левски държавна
такса върху уважения иск в размер на 50 лв., както и сума в размер на 103,45
лв. за възнаграждение на вещо лице, съразмерно на уважената част от исковете; осъдена е на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***” ЕООД, със
седалище и адрес на управление: гр. Белене, ул. ***№***, ЕИК:***, представлявано от Управителя Н.В.М. да
заплати на М.А.Д., ЕГН**********, с адрес: *** *** сума в размер на 238,73 лв., представляваща направените от ищеца
разноски съразмерно с уважената част от иска.
Осъжда въззивника „***” ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр. Белене, ул. ***№***,
ЕИК:***, да заплати
на въззиваемата М. А.Д., ЕГН**********, с адрес: *** ***, разноски по делото за
настоящата инстанция в размер на 375 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: