РЕШЕНИЕ
гр.
София, 15.11.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и трета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря К. Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 7465 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищецът „Ю.Б.“ АД (правоприемник на първоначалния
ищец „Б.П.Б.“ АД поради извършено в хода на делото преобразуване чрез вливане)
твърди, че на 27.12.2007 г. между праводателя му „Б.П.Б.“
АД и ответницата Т.В. е сключен договор за жилищен кредит, по който банката е
предоставила на ответницата сумата от 50 000 евро – съгласно последващо изменение на договора с анекс от 24.01.2008 г.
Твърди и че като солидарен длъжник по кредита се е задължил ответникът Н.К., а
с последващ анекс от 25.01.2008 г. като солидарни длъжници по договора са се задължили и ответниците
Ж.К. и К.К.. Ищецът твърди, че по кредита е уговорена
възнаградителна лихва в размер от 6,4% годишно
(представляващ сбора от приложимия базов лихвен процент на банката за жилищни
кредити в евро, увеличен с определена надбавка), както и лихва за забава,
дължима върху неизплатените суми по кредита при забава в плащането на отделна
вноска по кредита и при обявяване на кредита за предсрочно изискуем, чийто
размер се формира от размера на възнаградителната
лихва, увеличен с 4 процентни пункта. Посочва и че по договора се дължат
месечни такси за управление на кредита в размер на 0,095% от дължимата главница
към съответния момент. Ищецът твърди, че с анекс от 26.08.2009 г. страните по
договора са изменили възнаградителната лихва по
кредита, като размерът ѝ е определен на 7,15% годишно, а срокът на
кредита е променен на 321 месеца от датата на анекса. Посочва и че с последния
подписан анекс към договора от 29.10.2010 г. ответниците
са признали размерите на дължимите суми, а считано от 25.01.2017 г. са
преустановили плащанията на задълженията си по договора. Ищецът твърди и че праводателят му е заплатил нотариални такси за връчване на
покана за доброволно изпълнение на длъжника, както и за подновяване на
ипотеката, обезпечаваща кредита, чийто общ размер възлиза на 1 030,49 лв.,
която сума също се дължи от ответниците съгласно чл.
3, ал. 2 и чл. 5, ал. 8 от общите условия към договора. Тъй като ответниците не са изпълнявали задължения си по договора
след посочения по-горе момент, ищецът прави и изявление за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем. Поради това иска ответниците
да му заплатят солидарно всички дължими по договора за кредит суми, а именно
35 181,51 евро – главница на дълга, 3 590,93 евро – възнаградителна лихва за периода 25.01.2017 г. – 04.06.2018
г., 94,57 евро – лихва за забава върху главницата, дължима за същия
период, 558,99 евро – месечни такси за управление на кредита за периода
25.01.2017 г. – 25.05.2018 г. и 1 030,49 лв. – нотариални такси за
изпращане на покана за изпълнение до длъжника и за подновяване на ипотеката,
обезпечаваща дълга, заедно със законната лихва върху посочените суми от
05.06.2018 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.
Ответниците Н.К. и К.К.,
чиито отговори на първоначалната и допълнителната искови молби са с идентично
съдържание, оспорват исковете. Не оспорват, че са сключили процесния
договор за кредит с праводателя на ищеца „Б.П.Б.“ АД.
Твърдят, че предоставената от банката сума по кредита е в размер на 50 000
евро, като сумата е предоставена на 22.02.2008 г. Ответниците посочват, че процесният
договор и анексите към него са сключени от упълномощен представител на праводателя на ищеца, като ответниците
не са били запознати с обема на представителната му власт, поради което
възразяват, че договорите са сключени за банката от лице без представителна
власт. Твърдят и че не са им предоставени общите условия към договора,
погасителния план към него, както и тарифата за таксите, дължими към банката,
включително тези документи не са им предоставени и при измененията на договора
с подписаните от страните анекси, макар че според договора ответниците
са обвързани с тези условия. Ответниците възразяват
за това, че уговорката в договора за кредит, позволяваща на банката да изменя
едностранно лихвата по кредита, представлява неравноправна клауза в
потребителски договор, тъй като не е ясно установен начинът на промяна на
лихвата, и поради това е нищожна. Посочват и че в нарушение на изискването на
закона банката не е предоставила на ответниците
необходимата информация във връзка с договора за кредит, включително за броя и
размера на погасителните вноски, лихвения процент, годишния процент на
разходите, лихвата за забава, последиците при забава на длъжника, правото на
длъжника да се откаже от договора, като тези пороци са налице и по отношение на
допълнителните анекси към договора, което според ответниците
води също до нищожност на клаузите в договора за възнаградителна
лихва и лихва за забава. По отношение на анексите от 25.01.2008 г., 26.08.2009
г. и 29.10.2010 г. ответниците твърдят, че банката ги
е принудила да осигурят задължаването на родителите на кредитополучателя като
солидарни длъжници, както и да се съгласят с
увеличаването на размера на главницата на дълга, без да е отпусната
допълнителна сума, а също и с нов размер на лихвата по кредита. Възразяват, че
от анексите не става ясно кои задължения са включени в увеличената главница,
като доколкото това са и задължения за лихва, се стига до начисляване на лихва
върху лихва, което е забранено. Освен това посочват, че тези уговорки са
наложени на ответниците от банката, която е в
по-силна икономическа позиция, поради което представляват неравноправни клаузи
в потребителски договор и поради това също са нищожни. Ответниците
оспорват размера на претендираните от ищеца суми,
като твърдят, че са заплатили над 210 000 евро за погасяване на задълженията
им по процесния кредит, като считат, че банката не е
отнасяла правилно извършените плащания към съответните задължения. Оспорват и
да са надлежно уведомени за обявяването на предсрочна изискуемост от страна на
ищеца, поради което считат, че такава не е настъпила към момента на предявяване
на исковете, а съответно не следва да се начислява и лихва за забава на това
основание. Претендират разноски по делото.
Ответниците Т.В. и Ж.К. също оспорват предявените
искове. Претендират разноски в производството.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По делото страните не спорят и това е видно от
представения договор за жилищен кредит от 27.12.2007 г. и анекс № 1 към него от
24.01.2008 г. че между „Б.П.Б.“ АД (чийто универсален правоприемник поради
преобразуване чрез вливане е ищецът „Ю.Б.“ АД) и ответниците
Т.В. (тогава с фамилия Николаева) като кредитополучател и Н.К. като солидарен
длъжник е сключен процесният договор за жилищен
кредит № 5140/R/2007 г., по
който на ответницата Т.В. е предоставен кредит в размер на 50 000 евро
(съгласно уговореното в анекс № 1). Не е спорно и че тази сума е усвоена от
ответницата, т.е. предоставена е на нейно разположение по банковата ѝ
сметка, което е станало на 25.01.2008 г., както се установява и от
първоначалното заключение на съдебно-счетоводната експертиза по делото. Видно
от представения анекс № 2 от 25.01.2008 г. към договора за кредит, като
солидарни длъжници по кредита са встъпили и ответниците Ж.К. и К.К..
Ответниците, въпреки дадените от съда
указания, не са изяснили възраженията си във връзка със сключването на анекса
от 25.01.2008 г. и на последващите анекси от
26.08.2009 г. и 29.10.2010 г. към договора за кредит, като твърдят, че банката
ги е принудила да ги сключат. Не е изяснено в какво конкретно се изразява
евентуална принуда, осъществена от страна на банката по отношение на ответниците, както и конкретно какви възражения правят в
тази връзка относно действителността на сключените анекси към процесния договор за кредит. Освен това липсват и
доказателства за действия от страна на служители на банката, които могат да се
определят като принуда по отношение на ответниците. За
това, че анексите са сключени доброволно от ответниците
като част от отношенията между тях и банката, може да се съди и по
обстоятелството, че анексът от 25.01.2008 г., с който двама от ответниците встъпват като солидарни длъжници
в задълженията по договора за кредит, е сключен едновременно с усвояването на
кредита. Поради това възможно е било ответниците да
се откажат от кредита, доколкото той още не е бил усвоен, ако не са били
съгласни с предлаганите от банката условия, но те са предпочели да получат
уговорените суми, като се съгласят с осигуряването на допълнителни лица, които
да бъдат солидарно задължени по договора. Следователно, трябва да се приеме, че
промените по договора за кредит са направени доброволно от ответниците
и по съгласие между тях и банката.
Неоснователно е и възражението на ответниците относно липсата на представителна власт на лицето,
което е сключило процесния договор за кредит и
анексите към него от името на банката. Възражение за липса на представителна
власт може да прави само лицето, от името на което е сключен договорът
(съответно неговите универсални правоприемници), но не и насрещната страна по
сделката (така т. 2 на ТР № 5/2016 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това в
случая банката не се е противопоставила на сключените договори веднага след
узнаването за тях (а както е видно и от заключението на счетоводната експертиза
задълженията по кредита са надлежно осчетоводени при банката), поради което
съгласно чл. 301 ТЗ се счита, че тя е потвърдила сключването на договорите,
дори и да е липсвала представителна власт за лицето, което е договаряло от
името на банката. Най-сетне самото предявяване на исковете за вземанията въз
основа на сключения договор за кредит и анексите към него представлява и
потвърждаване на тези договори.
Относно възраженията на ответниците
за това, че не са им били предоставени погасителни планове към договора за
кредит, включително при изменението на условията по него, както и приложимите
общи условия на банката и тарифата за дължимите такси за услугите на банката,
трябва да се посочи следното. Съгласно чл. 3, ал. 3, т. 5 ЗПК от 2006 г.
(отм.), действащ при сключването на процесния
договор, законът не се прилага за кредити на стойност над 40 000 лв.,
какъвто е и процесният. Освен това според чл. 3, ал.
5, т. 1 ЗПК от 2006 г. (отм.) законът като цяло (с изключение на една
разпоредба, уреждаща рекламата на кредити) не се прилага и за кредити,
обезпечени с ипотека, какъвто е и процесният кредит
(видно и от чл. 17 от договора, както и от анекс № 3 от 22.02.2008 г. към него
относно предоставените обезпечения). Следователно изискванията на ЗПК (отм.)
към съдържанието на договорите за потребителски кредит, както и относно
информацията, която следва да се предостави на длъжниците
при сключването им, не са приложими към процесния
договор за кредит. Разбира се, приложими са разпоредбите на ЗЗП, които са общи
относно защитата на потребителите при предоставянето на всякакви стоки и
услуги, включително финансови услуги, като следва да се съобразят редакциите на
закона към момента на сключване на договора в края на 2007 г.
Доколкото към процесния
договор не са приложими разпоредбите на ЗПК (отм.), липсва изрично законово изискване
за предоставяне на погасителен план на кредитополучателя. Такова изискване не може
да съществува и по отношение на солидарните длъжници,
които не поемат собствено задължение, а встъпват в задължението на
кредитополучателя, който от своя страна е лицето, което получава отпуснатите по
кредита средства и съответно негово, във вътрешните отношения между солидарните
длъжници, е и задължението да ги възстанови.
Специалният закон относно отношенията между потребители и търговци – ЗЗП – към
разглеждания момент също не съдържа конкретни изисквания относно предоставяне
на потребителите на погасителните планове към кредитите или относно
предоставянето на общите условия към договорите (включително и относно тарифите
за таксите на банката). Разбира се, налице е общо задължение за всеки търговец
да предостави необходимата информация относно естеството на предоставяната услуга
и нейната цена (чл. 4 ЗЗП). По отношение на общите условия към договора за
кредит приложимо е изискването на чл. 298, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ТЗ, според
които разпоредби общите условия на търговеца (на банката) стават задължителни
за насрещната страна, когато тя писмено заяви, че ги приема, като при това те
трябва и да ѝ бъдат предадени при сключването на договора. Отново, както
се посочи по-горе, тези изисквания се отнасят до основната страна по договора
за кредит – кредитополучателя, тъй като именно той е потребителят на
предоставяната финансова услуга, докато солидарните длъжници
единствено встъпват в положението на кредитополучателя, без самите те да са
получатели на услугата.
В конкретния случай според чл. 28, б. „а“ от процесния договор за кредит кредитополучателят заявява, че е
запознат и приема общите условия на банката, както и тарифата на банката за
дължимите такси, като декларира също така, че те са му предадени при
сключването на договора. Следователно трябва да се приеме, че общите условия и
тарифата на банката (която по своята същност също представлява общи условия
относно таксите за предоставяни услуги) са предадени на кредитополучателя и той
е заявил писмено, че ги приема, при което е обвързан от тях. Отново следва да
се посочи, че с оглед момента на сключване на договора през 2007 г.,
неприложима е последващата уредба на чл. 147а, ал. 5
ЗЗП, според която клаузата за съгласие с общите условия на договора и
деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните
договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и
получаване на екземпляр от потребителя. Тази разпоредба е приета през
2014 г. и поради това не може да се приложи нито към договора за кредит,
нито към последващите анекси към него, последният от
които е от 2010 г.
Както се посочи, поначало действащото
законодателство към момента на сключване на процесния
договор не съдържа изискване за предоставяне на погасителен план към договора
за кредит (доколкото към него не се прилага ЗПК (отм.)). В случая обаче съгласно
чл. 34 от договора неразделна част от него като приложение е погасителният план
за кредита. Освен това по делото са представени и три погасителни плана по процесния договор за кредит, от които (с оглед на падежите
на отделните вноски и посочените лихвени проценти) е видно, че те се отнасят
към кредита във вида му при усвояването му на 25.01.2008 г., както и при двете последващи изменения на главницата и приложимата лихва с
анекс № 4 от 26.08.2009 г. и с анекс № 5 от 25.10.2010 г. Последният
погасителен план носи и подписите на всички задължени лица по кредита, въпреки
че подобно изискване не се съдържа в закона и не следва от договора между
страните.
С оглед на изложените съображения следва да се
приеме, че са неоснователни възраженията на ответниците
относно липсата на погасителни планове към договора за кредит и съответните му
изменения, както и относно това, че те не са обвързани от общите условия и
тарифата на банката. По отношение на тарифата може да се посочи и това, че
единствената такса, която е предмет на настоящото производство, е тази за управление
на кредита в размер на 0,095% от остатъка на главницата за всеки месец, за
който се начислява. Тази такса е уредена в чл. 15, б. „в“ от договора за
кредит, поради което приложимостта на тарифата на банката за таксите по
предоставяните от нея услуги е въпрос, който е неотносим
към предмета на делото.
По разгледаните по-горе съображения трябва да се
приеме, че са неоснователни и възраженията на ответниците
относно това, че банката не им е предоставила необходимата информация във
връзка с договора за кредит, включително за броя и размера на погасителните
вноски, лихвения процент, годишния процент на разходите, лихвата за забава,
последиците при забава на длъжника, правото на длъжника да се откаже от
договора. Подобно задължение съществува само относно договорите за кредит,
които попадат в приложното поле на ЗПК (отм.), а процесният
договор не е сред тях. Освен това в случая информацията, съдържаща се в самия
договор, както и в погасителните планове, с които, както се посочи, ответниците (и в частност кредитополучателя Т.В.) са се
запознали, почти изцяло покрива посочените въпроси и като цяло съответства на
изискванията на чл. 7 ЗПК (отм.), въпреки че тази норма не се прилага към процесния договор за кредит.
Поради това следва да се приеме, че страните са
валидно обвързани от процесния договор за кредит, по
който ответницата Т.В. като кредитополучател е получила сумата от 50 000
евро, а останалите ответници са встъпили като
солидарни длъжници в задълженията на
кредитополучателя по договора. С оглед на възраженията на ответниците
следва да се посочи и че ищецът твърди, че ответниците
са спрели да заплащат дължимите вноски по кредита, но не твърди да е обявил
кредита за предсрочно изискуем на това основание преди предявяването на
настоящите искове. Изявление за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита се съдържа в исковата молба, като от значение е моментът, в който това
изявление е достигнало до кредитополучателя, тъй като тогава настъпват и
последиците от него. В случая първоначалната искова молба е връчена на
ответницата Т.В. на 17.09.2018 г., поради което именно тогава е настъпила и предсрочната
изискуемост на процесния кредит, което обстоятелство
следва да бъде съобразено при постановяване на решението съгласно чл. 235, ал.
3 ГПК.
При това положение, за да се определи дали са
налице задължения по договора за кредит и какъв е техният размер, следва да се
съобразят възраженията на ответниците относно това дали
банката правомерно едностранно е изменила възнаградителната
лихва по кредита, дали правилно е определена главницата при измененията на
договора за кредит с анекс № 4 от 26.08.2009 г. и с анекс № 5 от
25.10.2010 г., доколкото към нея са включени просрочени суми по кредита,
включително лихви, както и дали извършените от ответниците
плащания, които са правени общо по процесния и по други
два кредита, правилно са отнесени от банката при погасяване на задълженията по процесния кредит.
Относно възнаградителната
лихва по договора за кредит следва да се посочи, че първоначално тя е уговорена
в чл. 13, ал. 1 от договора в размер на 6,4% на годишна база. В чл. 13, ал. 3
от договора е уточнено, че размерът на лихвата се формира от стойността на
3-месечния EURIBOR,
увеличена с надбавка от 3,9 процентни пункта, като към момента на сключване на
договора стойността на 3-месечния EURIBOR е приета за 2,5%. Съответно в чл. 13, ал. 4 от договора
страните са уговорили, че банката може едностранно да променя лихвата при
увеличаване на стойностите на 3-месечния EURIBOR. Следващата уговорена между
страните лихва по кредита е с анекс № 4 от 26.08.2009 г., където в чл. 2, ал. 1
възнаградителната лихва по договора е определена на
7,15% на годишна база, а в чл. 3 е уговорен намален лихвен процент за 8 месеца
след сключването на анекса, който е в размер на 3,82%.
Според първоначалното заключение на счетоводната
експертиза по делото реално начисляваната от банката възнаградителна
лихва по кредита е била в първоначално уговорения размер от 6,4% в периода от
усвояване на кредита на 25.01.2008 г. до 16.10.2008 г., като от 17.10.2008 г.
лихвата е увеличена на 7,15%. Тази промяна е извършена едностранно от банката.
След сключването на анекс № 4 от 26.08.2009 г. лихвата е намалена до
уговорените 3,82% за период от 8 месеца, а след 26.04.2010 г. е в уговорения в
анекса размер от 7,15%, като повече не е изменяна.
Същевременно по отношение на лихвата следва да се
посочи и още едно обстоятелство. Видно както от общодостъпната информация в
интернет относно нивата на 3-месечния EURIBOR
(https://www.euribor-rates.eu/en/current-euribor-rates/2/euribor-rate-3-months),
но също така и от информацията относно размера на уговорения лихвен процент,
включена в приложение 2 към първоначалното заключение на експертизата, от
сключването на договора на 27.12.2007 г. до м. 02.2009 г. стойностите на
показателя 3-месечен EURIBOR винаги са надхвърляли посочената в договора стойност от
2,5%. При сключването на договора този показател е бил 4,76%, като е достигнал
до 5,4% през м. 10.2008 г., а едва от м. 02.2009 г. е имал стойност под
2,5%. Следователно за период от година и един месец банката е прилагала лихва
към кредита, която е била на моменти с около 2-3 процентни пункта по-ниска от
уговорената между страните (това се вижда и от двете приложения към
първоначалното заключение на вещото лице). След това обаче, в периода от м.
02.2009 г. до 16.10.2008 г. банката е продължила да прилага лихвен процент от
6,4%, макар че в този момент лихвата е била по-ниска на моменти с около 1-2
процентни пункта. След това, от 17.10.2008 г., банката е прилагала фиксирана
лихва по кредита от 7,15% до сключването на анекса от 26.08.2009 г., след което
лихвата е била съгласно уговореното в анекса.
Така възражението на ответниците
по отношение на възнаградителната лихва, прилагана от
банката, по отношение на част от процесния период е неоснователно,
а по отношение на друга част – безпредметно, т.е. неотносимо
към въпроса за размера на задълженията по процесния
договор. В първоначалния вид уговорената лихва е с относително определен
размер, като нейното изменение зависи от обективен пазарен индекс – 3-месечният
EURIBOR. Тук промяната на лихвата не се
извършва по едностранна преценка на банката и по едностранно определен от нея
начин, за който кредитополучателят не е известен, поради което не е налице
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
кредитополучателя, нито се нарушава изискването за добросъвестност. Поради това
не е налице неравноправна клауза в потребителски договор по смисъла на чл. 143
ЗЗП, ако уговорената лихва се разбира като свободно варираща при промяна на
компонента от нея, представляващ пазарен индекс – 3-месечният EURIBOR. Действително банката е
определяла размера на дължимата лихва по начин, който не съответства с
договора, но това представлява неизпълнение на договора от страна на банката, а
не уговорка в него, която е във вреда на потребителя, за да бъде определена
като неравноправна клауза и поради това нищожна. По отношение на тази част от
договорните отношения (до анекса от 26.08.2009 г.) следва да се съобразят
действителните размери на дължимата лихва съгласно уговореното в договора,
което е направено в заключението на счетоводната експертиза по делото.
Във връзка с начина на
уговарянето на лихвата в първоначалния договор и най-вече на нейното изменение
трябва да се посочи и следното. Според чл. 13, ал. 3 от договора минималният
приемлив размер на 3-месечния EURIBOR за банката е 2,5%, като лихвата се изменя при
увеличаването на този показател. Уговорената надбавка като компонент на лихвата
(в случая 3,9 процентни пункта) изразява специфичния риск за банката от
конкретния кредит и печалбата за нея, а пазарният индекс (в случая 3-месечния EURIBOR) изразява пазарните условия, при
които оперира банката, включително и цената на финансовия ресурс, който тя
използва за предоставения кредит (в случая евро). При това положение
определянето на положителна неснижаема стойност на
пазарния индекс при формирането на лихвата означава, че при понижаване на
стойността на този индекс под определения в договора размер банката ще
реализира допълнителна печалба от конкретния кредит. Това е така, тъй като при
достигане на определения по договора минимум на индекса, който е различен от
нулева стойност, пазарният индекс като компонент на лихвата престава да
отразява обективните пазарни условия и престава да покрива риска за банката,
съответно разходите, свързани с тези условия. Обективното понижаване на индекса
може да се приеме като намаляване на този риск и разходи за банката, което
означава, че разликата между пазарната стойност на индекса и неснижаемата му стойност, посочена в договора, представлява
допълнително възнаграждение за банката, което не е определено от риска, свързан
с конкретния кредит, който е в основата на определянето на лихвата. Това е
своеобразно обзалагане на банката, при което тя извлича допълнителна печалба от
конкретния кредит, която е толкова по-голяма, колкото повече под фиксираното
ниво спадне 3-месечния EURIBOR. Това допълнително възнаграждение или печалба се поема
от потребителя на кредита – кредитополучателят. Същевременно липсата на
уговорен максимален размер, до който може да се покачва 3-месечния EURIBOR за целите на определянето на
лихвата по кредита, означава, че върху кредитополучателя се прехвърля и целият
риск от повишаването на стойностите на този индекс, независимо от стойностите,
до които достигне.
Подобна уговорка, която прехвърля
изцяло риска от повишаване на пазарния индекс, представляващ компонент на
лихвата по кредита, върху кредитополучателя, а същевременно осигурява
допълнително възнаграждение (печалба) за банката при понижаването на индекса
под определена стойност, създава значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и на потребителя по договора. Тази уговорка води и до
увреждане на потребителя, когато пазарният индекс спадне под неснижаемия размер, уговорен в договора, както е и в
настоящия случай за част от процесния период. Поради
това трябва да се приеме, че тази уговорка не отговаря и на изискването за
добросъвестност при сключване на договорите с потребители. Следователно частта
от клаузата на чл. 13, ал. 4 от процесния договор,
която предвижда, че за целите на определянето на лихвата по кредита стойностите
на 3-месечния EURIBOR не
могат да бъдат по-ниски от 2,5%, представлява неравноправна клауза в
потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП и поради това в тази част е
нищожна според чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По същите съображения за нищожна следва да
се приеме и частта от клаузата на чл. 13, ал. 4 от договора, която предвижда,
че лихвеният процент подлежи на изменение само при увеличаване на стойността на
индекса 3-месечен EURIBOR, като
възможността да промени лихвата е предоставена на банката. След като страните са уговорили
лихвеният процент като променлив, а променливата компонента в него е посоченият
индекс, и като се съобрази, че уговорката за това, че индексът няма да спада
под определена стойност за целите на определяне на лихвата, е нищожна, трябва
да се приеме, че уговорената по чл. 13, ал. 1 от договора лихва съгласно
чл. 13, ал. 3 от договора се формира от 3-месечния EURIBOR и надбавка от 3,9 процентни
пункта, като лихвата се увеличава или намалява, ако стойността на 3-месечния EURIBOR се промени, независимо от
стойността на индекса и независимо от преценката на банката. Подобно тълкуване
на уговорките в договора, при съобразяване на посочените нищожни неравноправни
клаузи, в най-пълна степен отразява волята на страните да уговорят променлива
лихва въз основа на обективни пазарни условия, като освен това възприетото
тълкуване е по-благоприятно за интересите на потребителя (с оглед изискването
на чл. 147, ал. 2 ЗЗП) от това да се приеме, че лихвата е фиксирана в
размер на 6,4%, като се съобрази понижаването на стойностите на индекса 3-месечен
EURIBOR през голяма част от
съществуването на договора (отразено от експертизата).
Както се посочи, приложимата възнаградителна
лихва към кредита е изменена с анекс № 4 от 26.08.2009 г. Това е станало по
съгласие на страните, които са избрали от този момента лихвата да не се
определя от пазарния индекс 3-месечен EURIBOR, а съобразно базовия лихвен процент на банката, увеличен
с надбавка, като при сключването на анекса те са приели и че размерът на
лихвата е 7,15%, уговаряйки и срок от 8 месеца, в който се прилага намален
лихвен процент от 3,82%. Видно от заключението на счетоводната експертиза при
начисляването на лихвата по кредита банката стриктно е спазвала първоначално
уговорения с анекса лихвен процент за период от 8 месеца от 3,82%, а след това
7,15% и то без промяна. Действително в чл. 2, ал. 3 от анекса е уговорено, че
банката може едностранно да променя размера на лихвата, без това да е свързано
с обективни и известни на кредитополучателя пазарни показатели. Тази уговорка
може да се определи като неравноправна клауза, но това в случая няма отражение
върху определянето на размера на задълженията по кредита, тъй като банката
никога не се е възползвала от правото да изменя лихвата на посоченото
основание. Възнаградителната лихва след сключването
на анекса е начислявана само в уговорените между страните размери и поради това
именно този размер на лихвата следва да бъде съобразен при определяне на
размера на задълженията по процесния договор за
кредит.
По изложените съображения следва да се приеме, че възнаградителната лихва по кредита се определя в размер на
3-месечния EURIBOR,
увеличен с надбавка от 3,9 процентни пункта за периода от усвояване на кредита
на 25.01.2008 г. до сключването на анекса за изменение на лихвата на 26.08.2009
г., в размер на 3,82% за периода от 26.08.2009 г. до 25.04.2010 г. и в размер
на 7,15% за периода от 26.04.2010 г. до настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита на 17.09.2018 г. Поради това следва да се възприеме
именно варианта на заключението на счетоводната експертиза за размера на
задълженията по процесния договор при посочените
размери на лихвата.
Съгласно чл. 1 от анекс № 4 от 26.08.2009 г. и чл.
1 от анекс № 5 от 29.10.2010 г. дължимите суми по договора за кредит, които са
просрочени към този момент и които включват главница, лихва и такси, се
прибавят към неизплатения остатък от главницата по кредита, като така главницата
на дълга е увеличена на два пъти. Всъщност главницата не е реално увеличена с
просрочените (непогасени на падежите по погасителния план) вноски по главницата
на дълга, тъй като тези суми единствено са отнесени от просрочена главница към
редовна главница на дълга в резултат от сключването на анексите. Към главницата
обаче са добавени (капитализирани) неизплатените на съответните падежи вноски
по възнаградителната лихва и такси по договора. При
това самите анекси на сочат (нито това е изяснено по делото от ищеца) каква
част от капитализираните суми са за лихва и каква за такси.
Включването на просрочени и дължими вноски от възнаградителната лихва към главницата на дълга
(капитализиране на лихвата) води като резултат до това, че вече начислена лихва
се превръща в главница на дълга и започва да се олихвява с уговорената по
договора лихва. Така по същество се начислява възнаградителна
лихва върху дължимата възнаградителна лихва, т.е.
олихвяват се изтекли лихви, а това се приема за забранена практика съгласно чл.
10, ал. 3 ЗЗД, когато отношенията не са между търговци (какъвто е настоящият
случай) и доколкото БНБ не е издала наредба, която да урежда подобни действия.
Поради това следва да се приеме, че уговореното от страните капитализиране на
дължимата възнаградителна лихва по двата анекса е в
противоречие със закона и поради това е нищожно (чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). Доколкото не е разграничено каква част от
капитализираните суми се отнасят за лихва и каква за такси, следва да се
приеме, че цялата сума е за лихва, което в случая е по-благоприятно за
потребителя на финансовата услуга (съгласно посоченото правило на чл. 147,
ал. 2 ЗЗП). Поради това дължимите по договора за кредит суми следва да се
определят без да се съобразява увеличаването на главницата на кредита със
сключването на двата анекса от 26.08.2009 г. и от 29.10.2010 г.
Така дължимите суми по процесния
договор следва да се определят съобразно посочените по-горе лихви, приложими в
различните периоди на действие на договора за кредит, без да се взема предвид
капитализацията на дължими възнаградителни лихви,
направена на два пъти, и като се съобрази, че предсрочната изискуемост на
кредита е настъпила на 17.09.2018 г., което е и крайният падеж на различните
задължения по договора. Този вариант на изчисление на дълга е даден в
първоначалното заключение на счетоводната експертиза по задача 5, като според
вещото лице размерът на останалите дължими суми възлиза на 32 197 евро –
главница, 3 273,54 евро – възнаградителна лихва
за процесния период 25.01.2017 г. – 04.06.2018 г.,
85,29 евро – лихва за забава върху просрочените вноски за същия период и 511,54
евро – такса за управление на кредита за периода 25.01.2017 г. – 25.05.2018 г.
Относно направените от ответниците
възражения за това, че те са внесли по сметката, обслужваща кредита, достатъчно
суми, за да погасят изцяло посочените задължения по процесния
договор за кредит, трябва да се има предвид следното. Няма спор по делото, а това
е видно и от информацията, предоставена от вещото лице, както и от
представеното по делото писмо от банката от 28.12.2016 г. относно условията за
заличаване на някои ипотеки, учредени като обезпечение по кредита, че освен процесният договор за кредит между страните паралелно са
съществували и други два договора за жилищен кредит – от 22.02.2008 г. и от
29.01.2008 г. Обслужващата и трите кредита сметка е била една, т.е. по една
сметка са превеждани всички суми за погасяване и на трите кредита. Поради това
при внасяне на определени суми по сметката те са разпределяни от банката към
задълженията и по трите кредита.
Възраженията на ответниците
относно това, че банката не е отнасяла правилно внесените суми към различните
кредити, като е следвало да бъдат погасени всички суми по процесния
кредит, са неоснователни. В тежест именно на ответниците
по делото е да докажат това свое възражение, като представят доказателства за
това по какъв друг начин е следвало да се погасяват задълженията им, което те
не са направили. Напротив, според посоченото в допълнителните заключения на
счетоводната експертиза и съгласно заявеното от вещото лице при разпитите му,
от постъпващите по сметката суми банката е погасявала задълженията по трите
кредита, като първо е отнасяла суми към просрочените вноски, от които е
погасявала първо начислената лихва за забава (наказателна лихва), след това
дължимите и просрочени такси по кредита, после възнаградителната
лихва и накрая частта от главницата с настъпил падеж по съответните просрочени
вноски. След погасяване на просрочените суми по кредита банката е отнасяла
плащанията към вноските за главница и възнаградителна
лихва, чийто падеж е бил настъпил, но още не са били определени като
просрочени. При това положение следва да се приеме, че по делото липсват данни
банката да е прихващала извършените плащания по начин, различни от определения
в договора и в закона (чл. 76 ЗЗД), доколкото първо са погасявани задълженията,
които вече са просрочени, тъй като те са с по-отдавна настъпил падеж (т.е. по-стари),
но и по-обременителни за длъжниците, тъй като
доколкото по тях е налице забава, се начислява и по-високата по размер лихва за
забава (наречена наказателна лихва), уговорена в процесния
договор. Според чл. 14, ал. 3 от договора тя е в размера на възнаградителната лихва, увеличена с 4 процентни пункта.
Следва също така да се посочи, че според допълнителните
заключения на експертизата извършваните от ответниците
плащания са били винаги общи, без да се посочва конкретно към кое задължение и
по кой кредит се извършва плащането. Единственото доказателство, представено по
делото, за конкретно посочване от кредитополучателя на това по кой договор за
кредит се извършва плащане, е нареждане за погасяване от 29.12.2016 г., в което
ответницата Т.В. изрично е посочила, че към главницата по процесния
кредит следва да се отнесе сумата от 13 440,05 евро. Според заключението
на експертиза (това е видно напр. от таблицата в първото допълнително
заключение, но и от приложенията към другите заключения) на тази дата именно
посочената сума е отнесена към главницата на дълга, като също така е погасена и
почти цялата дължима към този момент възнаградителна
лихва в размер от 6 211,19 евро. Отново от приложението към първото
допълнително заключение е видно, че на тази дата по обслужващата трите кредита
сметка е внесена сума от малко над 46 000 евро. Както се посочи около
20 000 евро от тази сума е отнесена към задълженията по процесния кредит по изрично нареждане на кредитополучателя.
Нареждането е само относно плащане на главницата, но допълнително е погасена и
дължимата към момента лихва съгласно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Доколкото
кредитополучателят не е посочил, че цялата внесена сума трябва да се отнесе към
процесния кредит, банката е прихванала останалата
част към задълженията по другите два кредита.
От посочените обстоятелства следва изводът, че
банката е изпълнявала инструкциите на кредитополучателя относно погасяването на
задълженията по трите кредита, доколкото такива са давани (както се посочи, има
данни това да е неправено само веднъж). През останалото време общо внасяните
суми са разпределяни, доколкото това се установява по делото, по правилата на
договора и закона. Следователно остатъчният размер на задълженията по процесния договор за кредит, както се посочи по-горе, е
дължим, тъй като не се установява задълженията да са били погасени от ответниците. Поради това и предявените искове за заплащане
на дължими суми за главница на кредита, възнаградителна
лихва и лихва за забава, както и такси за обслужване на кредита са основателни
в посочените по-горе размери.
Накрая следва да се посочи, че според т. 5.8 от
приложимите към процесния договор общи условия на
банката, които са представени по делото, ответниците
дължат и заплащането на всички такси, свързани с учредяването и поддържането
(т.е. подновяването) на предоставените по договора обезпечения – в случая
ипотеки. Видно от представените по делото платежни нареждания, за нотариални
такси и такси за вписванията за подновяване на учредените ипотеки за обезпечение
на процесния кредит банката е заплатила общо
1 001,84 лв. Поради това искът за заплащане на таксите за подновяване на обезпеченията е основателен за посочения размер.
По отношение на претенцията на ищеца за заплащане
на законната лихва за забава от датата на предявяване на исковете върху всички
суми, предмет на предявените искове, следва да се посочи, че такава лихва не
може да бъде присъдени по отношение на сумите, представляващи възнаградителна лихва и лихва за забава с оглед на
разгледаната вече забрана за начисляване на лихви върху лихви.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал.
1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноските по делото, които съответно на
уважената част от исковете възлизат общо на 5 300,16 лв. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК на ответниците също следва да се
присъдят разноски, съответно на отхвърлената част от исковете. Видно от
представения договор за правна защита и съдействие само ответникът К.К. е заплатил на процесуалния си представител по делото
адвокатско възнаграждение, поради което само на този ответник следва да се
присъдят разноски за такова възнаграждение. Доколкото за разноските, направени
от ответниците за съдебни експертизи, не е изрично
указано от името на кой ответник са направени, те следва да се разпределят
поравно между четиримата ответници. Неоснователно е
направеното възражение от ищеца относно липсата на доказателства за заплащане
на адвокатско възнаграждение от ответника К.К., тъй
като това обстоятелство е отразено в представения по делото договор за правна
защита и съдействие. Основателно е обаче възражението на ищеца за прекомерност
на заплатеното от ответника възнаграждение за адвокат в размер на 7 000
лв. Макар делото да се отличава с немалка фактическа и правна сложност, следва
да се съобрази както размера на предявените искове, така и обстоятелството, че
процесуалният представител на ответника К.К. адв. Н.К. участва в производството и в лично качество като
ответник, т.е. действията, които извършва по делото, са и в негова полза. По
тези съображения разноските за адвокатско възнаграждение, които е справедливо
да подлежат на възстановяване от насрещната страна, следва да се определят въз
основа на сумата от 3 000 лв. Така съобразно отхвърлената част от исковете
на ответника К.К. следва да се присъдят разноски в
размер общо на 293,40 лв., а на
останалите ответниците в размер от по 40,11 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Т.К.В., ЕГН **********, адрес ***, Н.К.К., ЕГН **********,
адрес ***, Ж.Я.К., ЕГН **********,
адрес *** и К.Н.К., ЕГН **********, адрес
*** да заплатят солидарно на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление *** на основание чл.
430, ал. 1 ТЗ сумата 32 197 евро (тридесет и две хиляди сто деветдесет
и седем евро) – главница по договор за жилищен кредит № 5140/R/2007 г. от 27.12.2007 г.,
сключен между „Б.П.Б.“ АД и Т.В. като кредитополучател и Н.К., Ж.К. и К.К. като солидарни длъжници, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 511,54 евро (петстотин и
единадесет евро и 54 цента) – такса за управление на кредита за периода
25.01.2017 г. – 25.05.2018 г., както и
сумата 1 001,84 лв. (хиляда и един лева и 84 ст.) – такси за
подновяване на обезпеченията по кредита, заедно със
законната лихва върху посочените суми от 05.06.2018 г. до окончателното им
изплащане, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 3 273,54 евро (три хиляди двеста седемдесет и три евро и 54
цента) – възнаградителна лихва върху главницата за
периода 25.01.2017 г. – 04.06.2018 г., както
и сумата 85,29 евро (осемдесет и пет евро и 29 цента) – лихва за забава
върху просрочените вноски от главницата за същия период, като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на
главница до пълния предявен размер от 35 181,51
евро, иска за заплащане на възнаградителна лихва до пълния предявен размер от 3 590,93 евро, иска за заплащане на лихва за забава до
пълния предявен размер от 94,57 евро,
иска за заплащане на такса за управление
на кредита до пълния предявен размер от 558,99 евро и иска за заплащане на такси за подновяване на обезпеченията по кредита до пълния предявен размер от 1 030,49 лв.
ОСЪЖДА Т.К.В., ЕГН **********, адрес ***, Н.К.К., ЕГН **********,
адрес ***, Ж.Я.К., ЕГН **********,
адрес *** и К.Н.К., ЕГН **********, адрес
*** да заплатят солидарно на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление *** сумата 5 300,16
лв. (пет хиляди и триста лева и 16
ст.) – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление *** да заплати на К.Н.К.,
ЕГН **********, адрес *** сумата 293,40 лв.
(двеста деветдесет и три лева и 40 ст.) – разноски по делото, както и на всеки от Т.К.В., ЕГН **********, адрес ***, Н.К.К., ЕГН **********, адрес *** и Ж.Я.К.,
ЕГН **********, адрес *** сумата от по 40,11
лв. (четиридесет лева и 11 ст.) – разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: