№ 662
гр. Варна, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на пети
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Добрина Петрова
при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова
като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело №
20243110110661 по описа за 2024 година
Предявен е иск от В. С. Т. срещу Изи Асет Мениджмънт АД за прогласяване
нищожността на Договор за паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г. на осн. чл. 22 вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК поради противоречие със закона, а именно разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10
ЗПК и в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на чл. 4 от Договор за
паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г. на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща
добрите нрави.
Предявен е иск от В. С. Т. срещу „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4974949 от 07.12.2023 г. на осн. чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречието му с добрите нрави.
Ищцата твърди, че на 07.12.2023 г. е сключила с „Изи Асет Мениджмънт“ АД
Договор за паричен заем №4974949 за сума в размер 1,000.00 лв. , при условия: - лихвен
процент – 35.00%, - годишен процент на разходите (ГПР) - 41.17% 2 - срок на погасяване –
52 седмици - обща сума за връщане – 1,191.84 лв. Съгласно чл. 4 от Договора за заем ищцата
е следвало в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора да предостави едно
от посочените обезпечения.
Твърди се, че едновременно със сключването на договора за заем В. Т. е сключила и
Договор за предоставяне на гаранция №4974949 с посочено от Заемодателя дружество -
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, за което дължи допълнително
възнаграждение в размер на 966.16 лева, платимо на разсрочени вноски, всяка по 37.16 лв.,
всяка към погасителните вноски по договора за заем. По този начин общата сума, която
следва да възстанови за използвания заем не е очакваната и описана по договор сума в
размер на 1,191.84 лв., а значително по-висока – 2,158.00 лв.
По отношение на уговореното в т.4 обезпечение по договора, ищцата счита, че следва
да се има предвид, че гарантът „Файненшъл България" ЕООД е дружество, чийто капитал е
собственост на дружеството – заемодател, а именно „Изи Асет Менинджмънт" АД, съгласно
справка от ТР. Счита, че процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по
него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с
1
другите парични задължение по договора за потребителски кредит.
Ищцата сочи, че заемодателят по договора за потребителски кредит е овластен
директно да получи плащане на възнаграждението . Предвид на това, възнаграждението по
договора за гаранция е било предназначено да постъпва пряко в патримониума на
заемодателя и е сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски. Така
нареченото възнаграждение всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не. Същевременно непредставянето на
обезпечението по договора за заем не води до претърпяването на вреди или увеличаването
на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не
след сключването на договора. Процесното възнаграждение води до неравенство на правата
на страните, тъй като така се създават права само за едната страна по правоотношението -
кредитора, която е икономически по-силната страна и не отговаря на изискването за
добросъвестност.
Твърди се, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е
установено като услуга в полза на заемодателя, която в случая е задължително условие за
отпускане на заема, което е в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В случая сумата, определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното
дружество гаранция е в размер 568.14 лева, разсрочена вноски, дължими заедно с
погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем. С кумулирането на
възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то посоченият
размер на разходите по кредита за потребителя – ГПР, нараства значително с размера на
възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая посоченото ГПР в
размер 49.03% е абстрактно посочено в някакъв размер, който формално отговаря на
законовите изисквания колкото да фигурира в процесния Договор за заем. В случая в ГПР не
са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата
възнаграждение за гарант в размер на 568.14 лв. Следователно, този разход, който
определено е известен изначално на кредитора, умишлено не е включен в изчисляването на
ГПР и ГПР е посочен в размер значително по-нисък от реалния, което води до пълната
недействителност на процесния Договор за заем.
Ищцата счита, че договора за заем е недействителен на основание чл.22 вр. с чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на
разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП
във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Счита, че Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с ответното дружество е
нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като с него се нарушава принципът на добросъветност, справедливост и еквиталентността
на престациите. Явното несъответствие в престациите е основание за извода, че добрите
нрави са накърнени, което води до нищожност. Ищеца посочва, че възнаграждението се
дължи не на ответното дружество, а на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, дружеството-майка и
заемодател, което на практика води единствено до увеличаване на дължимата сума по заема.
Твърди се и взаимната свързаност на Договора за предоставяне на гаранция и
Договора за заем, който е и основанието за сключването на договора за гаранция. Като
процесният договор за гаранция е сключен едновременно с договора за кредит, на същата
дата и то преди ищцата да е направила избор за предоставяне на описаните в Договора за
2
заем обезпечения, което ясно личи от чл. 1, ал. 2 от процесния договор за гаранция, а
именно, че влиза в сила в срок от 3 дни от сключването в случай че потребителят не
изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение – поръчители физическо лице или
банкова гаранция. Увеличение по кредита е в размер на 966.16 лв. при главница на договора
за заем от 1,000.00 лв., или почти колкото заетата сума.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД
изразява становище за неоснователност на исковете.
Ответникът обръща внимание, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от закона. Сочи,
че разпоредбите установяват минимално изискуемото съдържание на договора за
потребителски кредит – информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички
останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите
се визират нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на
договора за потребителски кредит. Сочи, че разпоредбите на чл. 19 от Закона за
потребителския кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния
процент на разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи
максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се
приспада при последващи плащания по кредита
По отношение клауза 4 от договора за паричен заем, ответникът счита, че
изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както
се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1,
б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. Посочва, че ищеца след като е бил запознат с условията на
кредита е решил да сключи договор за кредит при тези условия и е поел задължението да
представи избрано от него обезпечение по кредита. Счита, че клауза 4 от договора за
паричен заем, отговаря и на изискванията за прозрачност на договорните клаузи,
предвидени в Директива 93/13.
Ответникът сочи, че процесния договор за паричен заем № 4974949 е в съответствие
с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 10 и ал. 2 от Закона за потребителския
кредит. Годишният процент на разходите по кредитното правоотношение е посочения в
договора за паричен заем. ГПР изразява общите разходи по кредита като процент от размера
на кредита. ГПР не се „прилага“, той е резултат от изчислението на вече „приложени“
параметри. Възнаграждението по договора за поръчителство не се включва при изчисляване
на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на
дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Ответникът посочва, че възможността за заплащане на възнаграждението по договора
за поръчителство чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предвидена с оглед удобството на
потребителя. Възнаграждението, договорено между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД
и дължимо по договора за поръчителство, не влиза в патримониума на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, а в този на „Файненшъл България“ ЕООД. Възнаграждението по
договора за поръчителство не е част от разходите по кредита.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД възразява относно претендирания от ищеца
размер на адв. възнаграждение, като счита, че същото следва да е съразмерно с реално
положения труд.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД е
депозирало писмен отговор, в който навежда доводи за неоснователност на предявения иск.
В отговора излага, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен само и
единствено поради възлагането от ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал за кредит,
който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез
дружество-гарант. Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези
3
условия или не. Ищецът е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи.
Подчертава, че възмездното поръчителство не е недопустимо или пък нарушава законова
разпоредба. Счита твърденията на ищцата за несъстоятелни.
Ответникът посочва, че дължимото се възнаграждението по Договор за предоставяне
на поръчителство е определено след извършена преценка на риска, като ако ищцата го е
считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. „Файненшъл
България“ ЕООД твърди, че е действал добросъвестно и моли искът да бъде отхвърлен като
неоснователен. Прави възражение относно претендираното от ищцата адв.възнаграждение.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните
правни изводи:
По делото са обявени за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, наличието на облигационно отношение между В. С. Т. и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по Договор за паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г.; наличието на
облигационно отношение между В. С. Т. и Файненшъл България“ ЕООД по Договор за
предоставяне на гаранция №4974949 от 07.12.2023 г. по силата на който е уговорено
заплащане на възнаграждение на поръчителя в общ размер от 966,16 лв., на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем, по своята
същност с договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
В чл. 143 от ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
По делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит е видно,
че в същия се съдържа клауза – чл. 4, в която е предвидено, че заемателят се задължава в
срок до три дни, считано от сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на определени изисквания; 2. банкова гаранция с бенефециер - заемодателя или 3.
одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Именно в изпълнение на изискванията на договора за кредит, съдът приема, че
ищцата е била принудена да сключи и съответен договор с одобрения от ответника гарант
„Файненшъл България“ ЕООД /видно и от приложения с исковата молба договор за
предоставяне на гаранция от 07.12.2023 г./. В чл. 1, ал. 2 от този договор изрично е
предвидено, че гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване
на настоящия договор и в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1
и чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 1, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция, срокът на валидност на гаранцията е до прекратяване
на Договора за паричен заем или 6 месеца след обявяването на предсрочна изискуемост от
страна на бенефециера, което обстоятелство настъпи първо. Всичко това показва
обвързаността на двата договора – на договора за кредит с договора за предоставяне на
гаранция, което се потвърждава още веднъж и от уговореното разсрочено погасяване на
вноски, доколкото падежите на дължимите суми по двата договора съвпадат изцяло.
Разпоредбата на чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
4
Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи
съответно обезпечение, на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора /видно и от сключения
договор за предоставяне на гаранция с втория ответник и уговореното в него
възнаграждение, по размер равняващо се на половината от чистата стойност на кредита/.
Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК,
която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.
Съдът намира, че при сключването на акцесорния договор, като част от договора за
потребителски кредит, длъжникът не е имал право на избор на гарант /поръчител/ и
възможност за индивидуално договаряне /изрично в договора за кредит е посочено, че
гарантът следва да е от одобрено от кредитодателя дружество/. Особено като се има
предвид, че едноличен собственик на капитала на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е
именно „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД /справка в Търговския регистър/.
Това води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не
отговаря на изискването за добросъвестност и в частност лишава длъжника от право на
избор и възможност за индивидуално договаряне. Освен това, възмездността на договора за
поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за
която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Уговарянето на такова
възнаграждение, дължимо ежемесечно за срока на действие на основния договор, води само
до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитополучателя.
Предвид тясната връзка между сключения договор за кредит и договора за
поръчителство, съдът приема, че може да се направи обоснован извод, че с втория договор,
макар и сключен с трето лице /в случая втория ответник/, на практика се цели да се
заобиколи закона и в определянето на ГПР по основния договор да се изключи
възнаграждението за гаранта, което обаче е неразривно свързано с предоставения кредитен
лимит.
Съдът намира тази практика на кредитодателя за незаконосъобразна и опорочаваща
добросъвестността при сключването на договори за кредит с потребителите. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4
на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед
направените по-горе изводи съдът приема, че уговореното възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция, макар и уговорено в полза на лице, различно от кредитодателя /в
полза на „Файненшъл България“ ЕООД/, представлява „общ разход по кредита за
потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде взето предвид при
посочването на ГПР по договорите за кредит /възнаграждението за поръчителство като
разход е свързано именно с договора за кредит/. Всяко друго разрешение поставя в
неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на Закона за
потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.
Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за кредит размер
на ГПР /41.17 %/ не отговаря на действителното фактическо положение. Дори без нарочно
заключение на вещо лице в тази връзка съдът намира, че с включването на
възнаграждението по договора за гаранция размерът на действителния ГПР би бил в пъти
над допустимия по закона, поради което и само на това основание съдът приема, че
5
сключения между страните – ищцата и ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД
договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК /налице е допуснато
нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК/.
Предвид извода за основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявените евентуално съединени искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4
от същия договор.
По иска за нищожност на договора за предоставяне на гаранция:
Предмет на сключения с "Файненшъл България" ЕООД Договор за предоставяне на
гаранция №4974949 от 07.12.2023 г., е гарантиране изпълнението на задълженията на
заемателя по Договор за паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г., сключен между ищеца и
„Изи Асет Мениджмънт" АД. "Файненшъл България" ЕООД престира своята
кредитоспособност да гарантира плащане на задължение за главница в размер на 1000 лева
ведно с лихвите и разноските, срещу което получава възнаграждение от потребителя в
размер на 966,16 лева. В случай, че гарантът извърши плащане по гаранцията, той има
право да иска от потребителя възстановяване на всички платени суми ведно със законната
лихва от момента на забавата, както и сторените разноски. По правната си същност
договорът се доближава най-много до договор за поръчителство. Съобразно чл. 138 от ЗЗД
поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на
неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава
възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза
за заплащане на такова.
Според Търговския регистър, едноличен собственик на капитала на дружеството
„Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД - кредитор на длъжника.
Следователно, сключвайки договора за предоставяне на гаранция, ищецът се е задължил да
заплати едно възнаграждение в интерес на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който
е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител „Файненшъл България“
ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, тъй като кредиторът чрез
дъщерното си дружество на практика обезпечава задължението сам пред себе си. Видно е, че
насрещните престации са очевидно неквивалентни, до степен липса на престация от едната
страна по сделката.
Изложеното води до извод, че последиците на сделката са несъвместими с
общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Налице е неоправдано
разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба,
а друго се обогатява без да предоставя нещо в замяна, поради което съдът приема, че
сключеният договор за предоставяне на гаранция накърнява добрите нрави. Договорът е
сключен във вреда на потребителя с цена близка по размер предоставената в заем сума и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
По изложените съображения съдът счита, че главният иск срещу "Файненшъл
България" ЕООД с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП за
прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4259108, поради
накърняване на добрите нрави и като неотговарящ на изискването за добросъвестност е
основателен и следва да бъде уважен .
Следователно този иск е основателен и следва да бъде уважен, като се прогласи
нищожността на договора за гаранция на посоченото основание – противоречие с добрите
нрави, без да се разглеждат останалите евентуално заявените пороци на сделката.
По разноските: Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има
ищцата:
Ищцата представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателства за извършени
6
такива в общ размер от 100 лв. – заплатена държавна такса, която сума следва да й бъде
присъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Предвид броя и вида на предявените искове срещу всеки един от ответниците,
първият ответник следва да бъде осъден да заплати разноски в полза на ищцата в размер на
50 лв., а вторият – сумата 50 лв.
В производството ищцата е представлявана от адв. Д. Г., който моли в негова полза да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната
безплатна правна защита и съдействие в полза на близко лице, на основание чл. 38, ал. 1, т.
2, пр. 2 ЗА. Представен е и съответен договор за правна защита и съдействие от 22.11.2023 г.,
в който изрично е посочено, че същият е безвъзмезден и е сключен на основание чл. 38, ал.
1, т. 3, пр. 2 ЗА. От страна на ответниците е направено възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съобразно посоченото с
Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид
обвързващия му националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения минимуми, не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне на възнагражденията от съда при своевременно
релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но без да са обвързващи за
съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат
на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д.
№ 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/.
Ето защо, като съобрази вида и характера на предявените искове, обстоятелството, че
по идентични казуси има формирана еднопосочна съдебна практика по множество дела,
ангажирания в производството доказателствен материал и проведеното само едно открито
съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил лично, а е
депозирал нарочна молба по хода му, приема, че справедливото възнаграждение за
осъществената в полза на ищцата правна защита се съизмерява със сумата от по 400 лв.,
която следва да бъде присъдена да се заплати от всеки ответник в полза на адв. Д. Г., на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем №4974949 от
07.12.2023 г., сключен между Изи Асет Мениджмънт АД и В. С. Т. на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, като противоречащ на императивните разпоредби на чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК по предявения иск от В. С. Т., ЕГН ********** от гр. Варна
срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46,.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за предоставяне на гаранция
№4974949 от 07.12.2023 г., сключен между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и В. С. Т.,
поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26,ал.1, предл. 3 от ЗЗД вр. с чл. 143,
ал. 1 ЗЗП по предявения иск от В. С. Т., ЕГН ********** от гр. Варна срещу
7
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж. к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис
40-46.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж. к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на В. С. Т., ЕГН ********** от гр. Варна сумата 50
лв. (петдесет лева), представляваща сторените в настоящото производство съдебно-
деловодни разноски – платена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж. к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на В. С. Т., ЕГН ********** от гр. Варна сумата 50
лв. (петдесет лева), представляваща сторените в настоящото производство съдебно-
деловодни разноски – платена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж. к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на адв. Д. Г., член на АК-Ловеч, личен номер
********** сумата 400 лв. (четиристотин лева), представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за оказаната правна защита и съдействие в полза на ищцата В. С. Т., на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на адв. Д. Г., член на АК-Ловеч, личен номер
********** сумата 400 лв. (четиристотин лева), представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за оказаната правна защита и съдействие в полза на ищцата В. С. Т., на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му пред Варненски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8