ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ …
гр. Перник
15.05.2019 г.
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, I състав, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДАСКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ КОВАЧКА
мл.
съдия КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от мл.
съдия Костадинова в. гр. д. № 274 по
описа на ОС-Перник за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С Решение № 1614/03.01.2019 г.,
постановено по гр.д. № 341 по описа на РС-гр. Перник за 2018 г.,
първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на С.К.С., ЕГН: **********,
че дължи на „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: *********:
1) сумата от 336.42 лева (главница), представляваща стойност на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за топлофициран имот за периода от 06.11.2014 г.
до 30.04.2016 г., 2) лихва за забава на месечните плащания в размер на 75.98
лева за периода от 06.11.2014 г. до 20.10.2017 г., както и законната лихва
върху главницата, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 06.11.2017 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до
пълния претендиран размер всеки от исковете е
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Предвид
изхода на делото С.К.С. е осъден да заплати на „Топлофикация Перник“ АД сумата от общо 272.97 лева – разноски в
исковото производство, а „Топлофикация Перник“ АД е осъдена да заплати на С.К.С. сумата от 251.84 лева – също
представляваща разноски в исковото
производство.
Производството
пред настоящата инстанция е образувано по въззивна жалба с вх. № 6320/27.02.2019
г., подадена от С.К.С. чрез пълномощника му – адв. Д.С. от ВрАК,
като първоинстанционното решение се оспорва само в осъдителната му част.
В жалбата се
поддържа оплакване за недопустимост на решението в обжалваната част, тъй като заповедта
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, въз основа на която
същото е издадено, била невалидна. В тази връзка се излагат подробни доводи, че
подаденото заявление за издаване на посочената заповед било неясно, доколкото
претендираните вземания не били достатъчно ясно индивидуализирани. Допълва се,
че посоченият порок съответно е пренесен и в заповедта и в постановеното въз
основа на нея съдебно решение. На следващо място се твърди, че не е спазен редът за постановяване
на процесната заповед, доколкото нямало нарочно разпореждане на заповедния съд
за издаването й. Посочва се освен това, че последният не е изпълнил и
задължението си да извърши проверка за неравноправни клаузи в публикуваните
общи условия на топлопреносното дружество. В тази връзка се излагат подробни
доводи, че съдържанието на съответните общи условия противоречи на редица
разпоредби на правото на Европейския съюз, на решенията на Съда на ЕС, а и на
националното законодателство.
По същество
се оспорват основанието и основателността на предявените искове. В тази насока
се навеждат подробни съображения, че при постановяване на атакуваното решение в
обжалваната част районният съд не се е съобразил със задължителната съдебна
практика, а освен това е нарушил и материалния закон. Поддържа се, че приетите
от „Топлофикация Перник“ АД общи условия противоречат на законодателството в РБ
и че не обвързват жалбоподателя, доколкото не са приети от негова страна.
Акцентира се върху обстоятелството, че самата уредба в Закона за енергетиката
била в противоречие с действащото право на ЕС и в частност с Директива №
2011/83 на ЕП и на Съвета, както и с разпоредби от ДФЕС. В тази връзка се
излагат подробни доводи, че в случая предвид принципа на примата приложение
следвало да намери общностното право. Обръща се
внимание, че ЗЕ противоречал и на Закона за защита на потребителите, поради
което приложение в настоящия случай следвало да намери именно последният,
доколкото уреждал правата на по-слабата страна в спора, а и бил приет след ЗЕ.
На следващо
място се поддържа, че между страните по спора не е налице договорно
правоотношение, тъй като от страна на жалбоподателя нямало нито подписан
договор, нито писмено приемане на общите условия на ответника, каквото било
нормативното изискване. Обръща се внимание върху обстоятелството, че
приложените общи условия не представляват нормативен акт и не могат да се
приравняват на такъв. В тази връзка се излагат подробни съображения относно
правната същност на общите условия.
Поддържа се,
че чрез уважаването на предявените искове районният съд е нарушил редица
разпоредби от правото на ЕС и от българското законодателство, в това число е
постановил акт в противоречие със задължителната съдебна практика.
На следващо
място се излагат подробни доводи, в това число технически такива, че
претендираните суми са неправилно изчислени. В тази връзка се оспорва
приложимата от ищцовото дружество методика за изчисляване на потребената топлоенергия. Възразява се срещу
обстоятелството, че се начисляват суми по прогнозни показатели, както и за сградна инсталация и общи части. Обръща се внимание и че
начисляване на лихва върху прогнозни суми е недопустимо. Твърди се, че
приложимата от топлопреносното дружество методика е архаична, не отговаря на
съвременните обществени условия, а и на физичните закони въобще. Посочва се, че
районният съд е кредитирал заключението по СТЕ, но не е взел под внимание
разясненията, дадени от ВЛ в съдебно заседание, независимо, че същите
обслужвали тезата на жалбоподателя.
Оспорва се
компетентността на общото събрание на ЕС да сключва договор с дружество за
дялово разпределение като се твърди, че същият е невалиден.
Оспорват се и
заключенията по изготвените и приети по делото съдебно-техническа и
съдебно-икономическа експертиза. Посочва, че експертите са работили въз основа
на документи, представени от топлопреносното дружество, които не могат да се
кредитират с доверие, поради изложените обстоятелства.
Излагат се
подробни доводи, че сумите представляващи разходи за подгряване на сградната
инсталация следвало да се поемат било от ищцовото дружество, било от
действително потребяващите топлинна енергия абонати.
Обръща се внимание, че жалбоподателят не ползва услугите на дружеството. В тази
връзка се твърди, че дори същото следва да му заплаща обезщетение, доколкото по
силата на законовоустановен сервитут
инсталациите му минават през имота на ответника.
Излагат се и
подробни съображения, че при издаването на съответните фактури топлопреносното
дружество е нарушило Закона за ДДС.
Поддържа
се, че едностранното определяне на цени от ищцовото дружество, вкл. в рамките
на определените максимални такива от КЕВР било незаконосъобразно предвид и
приложимото право на ЕС.
На
последно място се оспорват и присъдените в полза на „Топлофикация Перник“ АД
разноски като се излагат подробни съображения, че същите са недължими.
В
подкрепа на наведените възражения е цитирана съдебна практика – на българските
съдилища и на Съда на ЕС, както и разпоредби от ДФЕС, както и от общностното законодателство. Иска се първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Претендират
се разноски и пред двете инстанции. Прави се искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по поставени в жалбата
въпроси. Иска се към делото да бъдат приложени запитване до Информационната
служба на ЕК в Брюксел, данни за проведен експеримент, решение №
АС-1/13.01.2017 г. на председателя на Софийски РС.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от
насрещната страна – „Топлофикация
Перник“ АД, чрез процесуалния му представител – юрк. Р.Д.
е подаден писмен отговор на жалбата с вх. № 13041/30.04.2019 г. В същия се
посочва, че депозираната жалба е допустима, но неоснователна. Излагат се подробни
доводи за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Акцентира се върху обстоятелството, че претенциите на ищеца
били доказани по основание и размер от ангажираните по делото доказателства, в
това число от изготвените СТЕ и СИЕ. По тези съображения се иска въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено в
обжалваната част. Не се сочат доказателства и не се правят доказателствени
искания.
При
извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка, съдът
установява, че жалбата е допустима (по
съдържание е въззивна жалба, подадена против подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално легитимирана страна, имаща
правен интерес от обжалването) и е съобразена с изискванията за
редовност по чл. 260 и 261 ГПК (включително
са заплатени съответните държавни такси за въззивното производство).
Във въззивната жалба и отговора страните не са
се позовали и не са направили обосновано и конкретно оплакване за допуснати от
първата инстанция нарушения, изразяващо се в неизготвен, непълен или неточен
доклад, неразпределена доказателствена тежест и недаване на указания по реда на
чл. 146, ал. 2 от ГПК, поради което за въззивния съд не възниква задължение да
се произнесе служебно, тъй като за допуснати от първата инстанция процесуални
нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно – чл.
269, изр. 2 ГПК /т. 1 и т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
По повод направените с въззивната жалба доказателствени искания
въззивният съд намира същите за неоснователни. Посоченият извод следва от
обстоятелството, че процесуалният закон предвижда редица ограничения относно
ангажирането на нови доказателства пред въззивната инстанция, доколкото
въззивното производство е уредено като т.нар. ограничен въззив.
В тази връзка предпоставките за допускане на нови доказателства пред въззивния
съд са изрично уредени в чл. 266 от ГПК. В настоящия случай обаче посочените
предпоставки не са налице, доколкото по отношение на никой от представените с
въззивната жалба документи не се твърди да е съществувала каквато и да било пречка
или невъзможност за представянето му в производството пред първоинстанционния
съд. Не се твърди и възможността на жалбоподателя да представи някой от
документите да е била накърнена поради допуснато от РС процесуално нарушение. В
допълнение настоящият състав отбелязва, че решение № АС-1/13.01.2017 г. на председателя на Софийски РС
е и въобще неотносимо към конкретния спор, доколкото
обективираните в него данни се отнасят за друг съд, находящ се в друг съдебен
район като касаят и различен правен субект от ищеца по настоящото дело.
Неоснователно
е и искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално
запитване до Съда на ЕС по посочените в жалбата въпроси. По отношение на първия
въпрос изводът за неоснователност на искането се обосновава с обстоятелството,
че жалбоподателят иска тълкуване на националното законодателство – чл. 150 и
чл. 153 от ЗЕ в контекста чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83. Посочените
разпоредби от директивата обаче касаят т.нар. договори от разстояние и
договорите извън търговския обект, които институти не са приложими в настоящия
случай.
Неотносим
към спора по конкретното дело е и вторият поставен от жалбоподателя въпрос,
доколкото визираната от същия разпоредба на чл. 3 от Директива 93/13 касае
договорни клаузи, като източник на права и задължения за страните по едно
облигационно отношение.
Предвид изложеното Пернишкият
ОС,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА делото, съобразно мотивната част на
определението.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на жалбоподателя С.К.С. за приемане като
доказателства по делото на: запитване до Информационната служба на ЕК в
Брюксел, документ „данни за проведен експеримент“ и решение № АС-1/13.01.2017
г. на председателя на Софийски РС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на жалбоподателя С.К.С. за изготвяне на преюдициално запитване
до Съда на ЕС по следните въпроси:
1.
Тълкуване
на чл. 291, § 1 вр. чл. 288 от ДФЕС, относно
действието на директивите с императивен характер в периода на задължителното им
транспониране. Допуска ли директивата с императивен характер – в случая
Директива 2011/83 в периода на задължителното й транспониране в националното
законодателство законодателен орган на страна членка – НС на РБ да създаде
законова конструкция – в случая чл. 153, ал. 1 вр. с
чл. 150, ал. 2 от ЗЕ в противоречие със самата директива – в случая – чл. 6 и
чл. 7 от Директива 2011/83 ?
2.
Тълкуване
на чл. 3 от Директива 93/13 вр. с чл. 3 от Регламент
2006/2004. Допустимо ли е доставчик на универсална услуга – в случая топлинна
енергия едностранно да определя цената й в горната граница, определена от
регулатора КЕВР ?
ПРИКАНВА страните към сключване на съдебна спогодба, към медиация или
извънсъдебно доброволно уреждане на спора.
РАЗЯСНЯВА на страните, че при желание да използват медиация, могат да се обърнат
към Център по медиация или медиатор от Единния
регистър на медиаторите към Министерство на
правосъдието: http://mediator.mjs.bg/ или
към Центъра за спогодби и медиация в гр. Перник – тел. 076/647528 (с
координатор – г-жа Даниела Петрова) като медиацията е платена услуга.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 30.05.2019 г. от 09,30 ч., за която
дата и час страните да бъдат призовани.
Препис от определението да се изпрати на
страните.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.