Решение по дело №287/2021 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 219
Дата: 30 юли 2021 г.
Съдия: Рени Валентинова Георгиева
Дело: 20214400500287
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 април 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 219
гр. Плевен , 30.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Цветелина М. Янкулова

Стоянова
Членове:Рени В. Георгиева

Емилия Ат. Кунчева
при участието на секретаря Велислава В. Трифонова
като разгледа докладваното от Рени В. Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20214400500287 по описа за 2021 година
С решение № 260004/19.02.2021 г. по гр.д.№ 1115/2019 г. по описа на
ЧбРС е признато за установено по отношение на Т. Т. Г., че вземането на В.
СТ. СТ. за сума от 10 500 лв. - главница в едно със законната лихва върху тази
сума, считано от 10.10.2014 г. до окончателното изплащане на вземането, за
които е издадена заповед за изпълнение № 553/07.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 1011
по описа на ЧРС за 2018 г. съществува.Отхвърлен е като недоказан
предявеният иск за разликата до 15 825.80 лв.Осъден е на основание чл.78,
ал.1 ГПК Т. Т. Г. да заплати на В. СТ. СТ. направените по делото разноски в
размер на 2 476.08 лв., от които 1 060 лв. разноски в заповедното
производство и 1 416.08 лв. възнаграждение за вещо лице, адвокат и
държавна такса в исковото производство.
Депозирана е въззивна жалба от Т. Т. Г., чрез пълномощник, против
решение № 260004/19.02.2021 г. по гр.д.№ 1115/2019 г. по описа на РС Червен
бряг, което се обжалва частично, като счита същото за неправилно,
незаконосъобразно, несправедливо и в нарушение на процесуалните
правила.Прави се искане да се произнесе съдебен акт за прекратяване на
1
делото или връщане за ново разглеждане на РС Червен бряг.
За въззиваемата страна В. СТ. СТ., чрез пълномощник, е изразено
становище да бъде отхвърлена въззивната жалба като неоснователна и
недоказана, като бъдат присъдени направените съдебно - деловодни разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима, депозирана срещу решението
срещу част от постановеното решение, а по същество - неоснователна.




Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по
тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Със заповед № 553 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№ 1011/2019 г. по описа на ЧбРС е разпоредено длъжникът Т. Т. Г.
да заплати на кредитора В. СТ. СТ. сумата от 10 500 лв., ведно с лихва в
размер на 5 325.80 лв. за периода от 09.10.2014 г. до 07.10.2019 г., ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението (07.10.2019 г.), до
окончателното изплащане на дължимата сума, както и направените деловодни
разноски от заявителя общо сумата от 1 060 лв.
Видно от исковата молба, цената на иска е 15 825.80 лв., от които
главница 10 500 лв. и лихва 5 825.80 лв. - в процесния случай са предявени
два обективно съединени иска: с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79
ЗЗД във вр. с чл.240 ЗЗД и с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86
ЗЗД.
2
Изхождайки от диспозитива на решението на първоинстанционния съд
следва да се приеме, че е отхвърлен вторият иск с правно основание чл.422
ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД за сумата от 5 825.80 лв., представляваща лихва за
периода от 09.10.2014 г. до 07.10.2019 г., като решението не е обжалвано от
В.С. и е влязло в сила в тази му част с оглед на чл.296, т.2 ГПК.
Видно от диспозитива на съдебното решение, първоинстанционният съд
е присъдил законна лихва върху главницата от 10 500 лв., считано от
10.10.2014 г. до окончателното изплащане на вземането.
Видно от мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд
е приел, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 500 лв. главница и
законна лихва върху сумата, считано от 07.10.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Датата 07.10.2019 г. е дата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл.415, ал.4 ГПК.
Настоящата инстанция въз основа на гореизложеното приема, че в
диспозитива на обжалваното решение първоинстанционният съд е допуснал
очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по реда на чл.247
ГПК от него, относно посочената в диспозитива дата „10.10.2014 г.“, като
следва да се приеме датата „07.10.2019 г.“.
Следователно предмет на обжалване в настоящето производство е
решението на първоинстанционния съд в частта му, в която е признато за
установено по отношение на Т. Т. Г., че вземането на В. СТ. СТ. за сума от
10 500 лв. - главница ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
07.10.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за които е издадена
заповед за изпълнение № 553/07.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 1011 по описа на ЧРС
за 2018 г. съществува, както и в частта, в която е осъден на основание чл.78,
ал.1 ГПК Т. Т. Г. да заплати на В. СТ. СТ. направените по делото разноски в
размер на 2 476.08 лв., от които 1 060 лв. разноски в заповедното
производство и 1 416.08 лв. възнаграждение за вещо лице, адвокат и
3
държавна такса в исковото производство.
На основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите,
изложени от първоинстанционния съд.
Относно изложеното във въззивната жалба съдът намира за установено
следното.
На първо място във въззивната жалба се сочи, че за последните три
съдебни заседания няма редовно призоваване, след като на предходното са
посочени и приети от съда уважителни причини за неявяване.позовава се на
чл.142, ал.4 ГПК.Вследствие на процесуални нарушения не е имало
възможност за прилагане на следните документи, представляващи
уважителни причини за отлагане на делото, а именно: удостоверение от АК
Плевен от 07.07.2020 г. за ползване на отпуск за периода от 20.07.2020 г. до
24.07.2020 г.; болнични листове на процесуалния представител на въззивника
за периода от 27.10.2020 г. до 03.11.2020 г. и за периода от 21.01.2021 г. до
30.01.2021 г.; епикриза, от която е видно, че въззивникът е претърпял
оперативна интервенция в клиника за периода от 12.11.2020 г. и изписан на
22.11.2020 г.
Последните три заседания по делото са проведени съответно на
21.10.2020 г., и на 03.12.2020 г., когато не е даден ход на делото, както и на
28.01.2021 г., когато е прието заключението на графическата експертиза,
приключено е съдебното дирене и даден ход по същество.
С оглед на гореизложеното за последното съдебно заседание, проведено
на 28.01.2021 г., по отношение на въззивника и неговия пълномощник са
съществували причини за невъзможност за явяване в с.з., но липсва молба по
чл.142, ал.2 ГПК.
В с.з., проведено на 03.08.2020 г., съдът е приел, че страните са
уведомени по чл.56, ал.2 ГПК, като не е даден ход на делото по молба на
пълномощника на ответника.
За горепосочените последни три съдебни заседания е посочено, че
страните са уведомени по чл.56, ал.2 ГПК.Разпоредбата предвижда, че
страните, които са редовно призовани, при отлагане на делото не се
4
призовават за следващото съдебно заседание, когато датата му е обявена в
заседанието.Именно такъв е и процесният случай, поради което не са
допуснати процесуални нарушения.Чл.142, ал.4 ГПК е неприложима в
процесния случай, тъй като датата на нито едно от трите последни заседания
не е определена в закрито заседание.
На второ място във въззивната жалба е посочено, че съдът не е взел под
внимание при вземане на решението изложените обстоятелства, приложените
документи и направените искания за разпит на свидетели, посочени в писмен
отговор на исковата молба, които биха дали яснота и конкретика по делото за
пълното и всестранно изясняване.
В тази насока от отговора на исковата молба е видно, че е направено
искане да се допуснат до разпит при довеждане свидетелите Таня Т. -Ц. и
М.Ц. за изясняване на обстоятелствата по т.4.Липсва произнасяне на
първоинстанционния съд по това доказателствено искане, с оглед на чл.146,
ал.4 ГПК.Във въззивното производство няма искане за събиране на тези
доказателства с оглед на чл.266, ал.3 ГПК, чл.260, т.6 ГПК, което не е
свързано с редовността на въззивната жалба по чл.262, ал.1 ГПК.
На следващо място във въззивната жалба се сочи, че изготвеното и
представено пред съда експертно графологично заключение е прието в с.з. на
28.01.2021 г. от съда, без участието на страните и без да има възможност да се
задават въпроси за изясняване на заключението на ВЛ, както и оспорване на
същото.Също така се сочи, че съдът неправилно е оценил доказателствената
сила на документа, в който има добавки и външни недостатъци и не е
изготвен съобразно изискванията на закона.
С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че не е допуснато
соченото процесуално нарушение във връзка с приетото заключение на ВЛ Ц.
в с.з. на 28.01.2021 г.Ново доказателствено искане с оглед на чл.266, ал.3 ГПК
няма във въззивната жалба в тази насока.
По същество, от заключението на ВЛ се установява, че ръкописният
текст „10500 Десет хиляди и петстотин лв“ и подписа срещу текста „Подпис“
в графа „Получих сумата…“ са изписани с различна химикална паста от
останалия ръкописен текст в горната част на ордера и подписите на
5
+ръководител“, „Броил сумата“ и „Съставил“.Ръкописният текст в Разходен
касов ордер от 09.10.2014 г. не е изписан с една и съща химикална паста, т.е.
същият е изписан с две химикални пасти и по различно време.
В процесния случай разходният касов ордер има характер на частен
свидетелстващ документ, чиято истинност е оспорена по реда на чл.193 от
ГПК от въззивника, ответник в първоинстанционното производство.
Тежестта за установява неавтентичността на подписа върху разписката за
получената сума е върху ответника Т.Г., който оспорва подписа си.Относно
авторството - автентичността му, оспорването е неоснователно, тъй като ВЛ е
посочило, че подписът срещу текста „Подпис“ в графа „Получил сумата…“в
Разходен касов ордер от 09.10.2014 г. е положен от въззивника.
Същевременно, доколкото оспорването по реда на чл. 193 ГПК на
верността на документ е средство за защита срещу обвързващата
доказателствена сила на последния, то влиза в действие само срещу
материалната доказателствена сила на официалните документи, а що се
отнася до частните свидетелствуващи документи, съдът ги преценява по
вътрешно убеждение, съобразно всички останали данните по делото, като не е
обвързан от тяхната материална доказателствена сила.Съдържанието на
документа не се нуждае от оспорване, тъй като съответствието на данните в
него с обективната действителност се преценяват свободно от съда съобразно
всички доказателства по делото.С оглед на това изписването на ръкописният
текст в разходния касов ордер с две химикални пасти и по различно време не
води до извод, обратен на приетия от първоинстанцонния съд.
В тежест на оспорващия реалното предаване на парите въззивник е да
установи отрицателния факт на неполучаването, което не е осъществено, като
е доказано реалното предаване от заемодателя и получаването на сумата от
10 500 лв. от заемателя (определение № 171/12.03.2018 г. на ВКС по гр.д.№
353/2017 г., ІІІ г.о., определение № 513/09.04.2014 г. на ВКС по гр.д.№
7596/2013 г., ІV г.о., определение № 576 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6801/2014 г., ІV г.о., определение № 15/13.01.2015 г. на ВКС по т.д.№
190/2014 г., ІІ т.о.).
Съдържанието на документа не се нуждае от оспорване, тъй като
6
съответствието на данните в него с обективната действителност се преценяват
свободно от съда съобразно всички доказателства по делото.С оглед на това
изписването на ръкописният текст в разходния касов ордер с две химикални
пасти и по различно време не води до извод, обратен на приетия от
първоинстанцонния съд.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че съдът е разгледал
делото почти изцяло в отсъствие на страните, без да положи усилия за
изясняване на делото, което води до процесуални нарушения, свързани с
лишаване от правото на посочване, представяне и твърдения за нови факти и
обстоятелства.Не е изяснено В.С. има ли документи за осчетоводяване на
РКО; от какви доходи е придобил финансовите средства за твърдяната
предадена сума, къде точно е предадена и има ли свидетели за това; по какъв
метод е изчислена лихвата при положение, че няма никаква писмена
договореност за лихва и срок за връщане; какви точно са били отношенията
между страните, като ФЛ и ЮЛ, тъй като заема е за техника, съгласно
твърдяното в ИМ, която е необходима в земеделието, но съгласно
приложените финансови документи е видно, че фирмите са разполагали с
достатъчно финансови средства, за да се нуждае от заем.
Първите две сочени обстоятелства във връзка с осчетоводяването на
заема и произхода на предоставените средства в заем е правноирелевантно в
процесния случай.В.С. като физическо лице е предоставило процесната сума
от 10 500 лв. в заем.
Представени са в първоинстанционното производство писмени
документи –извлечения от банкови сметки на ***, но в процесния случай
заемополучател е физическото лице Т.Г..
Посоченото от въззивника във връзка с лихвата е правноирелевантно в
процесния случай с оглед на предмета на въззивното производство, както се
посочи.Дължи се законната лихва върху главницата от 07.10.2019 г. - датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
ГПК.
На следващо място във въззивната жалба се сочи, че от 1999 г. до 2013 г.
7
В.С. е държал на съхранение собствено придобито от земеделска продукция
зърно, а именно: царевица, слънчоглед и пшеница в складовете на Т.Г., което
съхранение е свързано с обработка и товаро - разтоварна дейност, за което не
е заплатена никаква дължима сума.Сочи се, че минималното заплащане е
между 240 лв./300 лв. на месец според сорта на продукцията.
В тази насока въззивната инстанция приема, че липсва предявен
насрещен иск, респ. възражение за прихващане, направено от страна на
въззивника, за да бъде въведена тази претенция в предмета на настоящия
спор, поради което съдът не може да се произнесе по нея.
На следващо място във въззивната жалба е посочено, че въззивникът се
позовава и на изтекъл давностен срок за така претендираното вземане, което е
основание за прекратяване на делото.
Недопустимо е релевираното възражение за погасителна давност от
ответника във въззивната жалба, тъй като е заявено извън преклузивния срок
по чл.131 ГПК (определение № 407 от 31.05.2016 г. на ВКС по т. д. №
2617/2015 г., II т. о.).
Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че не са налице
основания за отмяна на решението в обжалваната му част и следва да бъде
потвърдено в същата.
При този изход на процеса следва да бъде осъден въззивникът да заплати
на въззиваемия разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 600
лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260004/19.02.2021 г. по гр.д.№ 1115/2019 г.
по описа на Червенобрежки районен съд в обжалваната му част, в която в
която е признато за установено по отношение на Т. Т. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.Червен бряг, обл.Плевен, ***, че вземането на В. СТ. СТ.,
ЕГН *** от гр.Плевен, ***, за сума от 10 500 лв. - главница ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 07.10.2019 г. до окончателното
8
изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение №
553/07.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 1011 по описа на ЧРС за 2018 г. съществува,
както и в частта, в която е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК Т. Т. Г. ЕГН
**********, с постоянен адрес гр.Червен бряг, обл.Плевен, ***, да заплати на
В. СТ. СТ., ЕГН *** от гр.Плевен, ***, направените по делото разноски в
размер на 2 476.08 лв., от които 1 060 лв. разноски в заповедното
производство и 1 416.08 лв. възнаграждение за вещо лице, адвокат и
държавна такса в исковото производство.
Осъжда въззивникът Т. Т. Г. ЕГН **********, с постоянен адрес
гр.Червен бряг, обл.Плевен, ***, да заплати на въззиваемия В. СТ. СТ., ЕГН
*** от гр.Плевен, ***, разноски по делото за настоящата инстанция в размер
на 600 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните чрез връчване
на препис от същото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9