Р Е Ш Е Н И Е № . . . . . .
27. VІ. 2013 година, Велинград.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВЕЛИНГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД на двадесет и осми май,
две хиляди и тринадесета година, в открито съдебно заседание в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:ВАНЯ ТОТОЛАКОВА
СЕКРЕТАР: Ц.К.
като разгледа докладваното от районния съдия ВАНЯ ТОТОЛАКОВА гражданско дело
№1528 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
установителен иск с правно основание чл.
124 от Гражданския процесуален кодекс.
Е.А.К. ЕГН********** и С.Х.К. ЕГН**********, и двамата живеещи в гр.
Сърница, Велинградска община, в местността Крушата, са предявили против
А.С.М. ЕГН**********, живеещ в гр. Сърница, Велинградска община, на ул. *** №32,
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са
собственици на дворно място с площ от 471.00 м2, имот планоснимачен №172,
при граници и съседи: от запад – имот с планоснимачен 173 общинско дере, от
север, изток и юг – имот с планоснимачен №171 на ищците, включително и на
основание придобивна давност. Претендират се разноски.
Ответникът с писмен отговор и
в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорват исковете
като неоснователни. Претендират се разноски.
Велинградският районен съд,
след преценка на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните,
приема за установено следното:
На 08. ІХ. 1978 година
Велинградският районен съдия Рапчо Йосифов Бърдарски съставя приложен
по делото нотариален акт за собственост на основание извършена
обстоятелствена проверка №270, том Х, нотариално дело №511 от 1978 година, с
който признава А.В.С., живеещ в с. Сърница, Велинградска община, за собственик на основание дарение и
давностно владение на дворно място, цялото състоящо се от 550.00 м2,
находящо се в гр. Сърница, местността Крушата, при съседи А.А., братя Б. и дере.
На
26. ІХ. 1980 година във Велинград е сключен договор за покупко-продажба на
недвижим имот, по силата на който А.В.С., живеещ в с. Сърница, Велинградска община, се
задължава да прехвърли на С.А. К.,***, собствеността на дворно място, цялото
състоящо се от 550.00 м2, находящо се в с. Сърница – Крушата, при
съседи А.А., братя Б. и улица, срещу цената от 550.00 лева, която С.А. К. се
задължава да му заплати. За посочения договор е съставен нотариален акт №154,
том І, нотариално дело №340 от 1980 година, приложен по делото.
Удостоверение за идентичност
на лице с различни имена, издадено от кметството в гр. Сърница, Велинградска
община на 15. VІ. 2012 година под №000414, явства, че името С.А. К. и името С.Х.К.
ЕГН**********, са имена на едно и също лице. От удостоверение за сключен
граждански брак е видно, че имотът, описан по-горе, е придобит от ищеца след
сключване на брак с ищцата през 26. ІХ. 1964 година. Удостоверенията са приложени
по делото.
Със заповед, издадена от Кмета
на Велинградска община на 29. Х. 2012 година под №1576 на основание чл. 34, ал.
1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, част от имот с
планоснимачен №202001 и с площ от 1 000.00 м2 е иззета от ищеца
С.Х.К.. По силата на чл. 34, ал. 3 от Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи е разпоредено изпълнението на заповедта да стане със
съдействието на Велинградското районно управление на полицията. На 29. Х. 2012
година под входящ №032-01-288 във Велинградската община постъпва молба от ищеца
С.Х.К. до Пазарджишкия административен съд срещу посочената заповед. Няма
представени доказателства дали производството пред Пазарджишкия административен
съд е приключило или дори образувано. Със заповед, издадена от Областния
управител на Пазарджишка област на 19. ХІІ. 2012 година под №ПО-296 заповедта
на Кмета на Велинградската община №1576 от 29. Х. 2012 година е отменена поради
нарушения в процедурните правила при издаването й. В мотивите на заповедта си
Областният управител на Пазарджишка област приема, че е налице
гражданско-правен спор, който следва да се разреши по съдебен ред. Заповедите и
жалбата на ищеца са приложени по делото.
С приложено по делото решение,
постановено на 10. ХІІ. 2004 година под №С02 Велинградската общинска служба по
земеделие и гори възстановява правото на собственост на ответника в
съществуващи (възстановими) реални граници на четиринадесет имота, включително
нива с площ от 4 676.00 м2, VІІІ категория, находяща се в
местността Юрте, имот №202001 по картата на Землището на гр. Сърница,
Велинградска община, при граници (съседи): имот №000893 – полски път на
Велинградска община, имот №202002 – нива на наследниците на М.М.С., имот 000877
– дере на Велинградска община и имот №000390 – път ІІІ клас на Държавата. Становище
на Велинградската общинска служба по земеделие с изходящ №РД-13-392 от 22. VІІ.
2011 година, приложено по делото, явства, че имот с планоснимачен №202001 е
възстановен на ответника в стари реални граници по реда на чл. 18ж,
ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи, като при заснемането ответникът е посочил границите на имота
на място.
Съдът не обсъжда останалите
писмени доказателства, представени от страните, като приема, че те са
неотносими към спора.
По делото е изготвено и
прието заключение на вещите лица инженер С.Г.Б., инженер Г.С.П. и Г.И.Б.,
представено в съда на 20. V. 2013 година, от което се установява, че ищците
владеят процесния имот заедно с имот с планоснимачен №171. С решение,
постановено на 10. ХІІ. 2004 година от Велинградската общинска служба
„Земеделие и гори” под №С02, на ответника е възстановено правото на собственост
в съществуващи (възстановими) стари реални граници на нива с площ от
4 676.00 м2, имот с планоснимачен №202001, находящ се в
местността Юрте. Вещите лица заявяват, че не е възможно да се установи дали при
изграждане на новия път от гр. Сърница, Велинградска община, за гр. Доспат са
„отнети части от имота на ответника”, тъй като няма данни за границите на имота
към момента на изграждането на пътя. Съществуващото дере е заснето и нанесено в
геодезическото заснемане с планоснимачен №173. Дерето граничи с процесния имот
от запад. Сегашното местоположение на дерето е резултат от корекция, извършена
през времето от 1980 година до 1985 година, когато е изграден пътят от гр.
Сърница, Велинградска община, за гр. Доспат. При изграждането на пътя дерето е
коригирано, пътят е насипан и е изпълнено ново бетоново съоръжение за
преминаване на дерето под пътя. Пътят е претърпял известни корекции, които
обаче не са променили съществено местоположението му. След 1991 година съществуващото
към същата година и понастоящем дере не е заснето и нанесено върху картата на
съществуващите стари реални граници. Върху картата е пренесено дерето така,
както е съществувало към 1980 година от кадастрален план. Вещите лица дават
становище, че източната граница на имот с планоснимачен №202001 не отговаря на
съществуващите към момента на реституцията граници и релеф. Процесният имот с
планоснимачен №172 е ограничен от запад – от настоящото дере и от изток – от
съществувалото преди корекцията дере, заснет е с планоснимачен №173 и
представлява източната част на имот с планоснимачен №202001.
Експертното заключение е
изготвено въз основа и на приложено по делото геодезическо
заснемане, изпълнено от инженер Я.Ч..
По делото са разпитани като
свидетели И.С. К. ЕГН**********, Р.С. К. ЕГН**********, Ш.К.Т. ЕГН**********, Д.А.А.
ЕГН********** и А.Д.С. ЕГН**********, първите четирима живеещи в гр. Сърница,
Велинградска община, съответно на ул. *** №1, №4, №17 и №2, а последният във
Велинград на ул. ***” №4.
Първият свидетел е син на
ищците. Депозира показания, че процесният имот е с площ от около 2 000.00
м2. Дерето било граница между имота и земеделските земи. Имотът бил
ограден с дървена ограда от 1980 година, от когато ищците го ползвали. Част от
имота бил закупен от Антим С., а друга част – от наследници на К.. Още при
закупуването на имота дерето съществувало и било източна граница на имота.
Самото дере било обрасли със стари дървета. Вторият свидетел е брат на ищеца С.Х.К..
Депозира показания, че процесният имот е с площ от около 1 500.00 м2.
Местоположението на дерето не било променяно. Имотът бил ограден от всички страни.
Третият свидетел е съсед на ищците. Депозира показания, че процесният имот е с
площ от около 1 000.00 м2. Бил ограден от всички страни.
Местоположението на дерето, с което граничел, не било променяно.
Последните двама свидетели
нямат родство със страните. Депозират показания, че страните владеят имоти,
разделени от дере. През 1982 година били извършвани изкопни работи във връзка с
бетоново съоръжение. Дерето било изместено с близо двадесет метра по посока към
местността Юрте. Старото дере било запълнено.
С оглед така установената
фактическа обстановка по делото, съдът счита, че искът е допустим като предявен от
процесуално легитимни субекти и пред компетентен съд, а по същество - неоснователен,
по следните съображения:
Ищците са предявили
установителен иск по чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс за
признаване за установено по отношение на ответника, че са собственици на дворно
място с площ от 471.00 м2, имот планоснимачен №172, при граници и
съседи: от запад – имот с планоснимачен 173 общинско дере, от север, изток и юг
– имот с планоснимачен №171 на ищците. Правото на собственост по отношение на
процесния имот претендират на две основания: първото е, както самите ищци го
наричат „грешка в КВС”. Във връзка с това основание съществен спорен въпрос е
променяно ли е местоположението на дерето, находящо се между владените от
страните имоти. Второто основание е изтекла в полза на ищците придобивна
давност.
На първо място следва да се
отбележи, че съдът намира, че не е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 14, ал.
4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, тъй като по делото няма представени доказателства,
че между страните в качеството им на заявители пред общинска служба по
земеделие е повдигнат спор за материално право за процесния имот: ищците изобщо
не са били заявители, тъй като се легитимират като собственици въз основа на
договор за покупко-продажба и изтекла в тяхна полза придобивна давност.
За да бъде уважен искът по
чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс, ищецът следва да докаже
собственост върху описания в исковата молба имот, на посочените основания.
Доказването включва установяване наличието на правен субект, годен да бъде
титуляр на правото на собственост, наличието на вещ, със съответните
характеристики и съществуваща в правния мир, и правнозащитими права на правния
субект върху вещта
По отношение на първото
основание и двете страни се позовават на гласни доказателства и на констатациите,
направени от вещите лица, като всяка от двете страни тълкува последните в своя
полза. Съдът намира, че следва да обсъди на първо място свидетелските
показания. Трима от свидетелите (И.С. К., Р.С. К. и Ш.К.Т.) заявяват, че
местоположението на дерето не е било променяно. Другите двама свидетели (Д.А.А.
и А.Д.С.) депозират показания в обратния смисъл – че при изграждането на новия
път от гр. Сърница, Велинградска община към гр. Доспат местоположението на
дерето е било изменено. Свидетелят Д.А.А. дори заявява, че „Площта между
старото и новото дере е оградена … от К.”.
Съдът намира, че следва да
даде вяра на свидетелите Д.А.А. и А.Д.С.. На първо място, двама от останалите
трима свидетели са близки роднини на ищците и биха се считали за пристрастни.
Другите двама свидетели нямат роднинска връзка с която и да е от страните. Това
обстоятелство само по себе си не би имало решаващо значение, но следва да се
отбележи още, че показанията на първите трима свидетели противоречат напълно на
заключението на вещите лица, което не е оспорено от страните и е прието от съда
като изчерпателно и компетентно изготвено. Видно от заключението на повторната
експертиза, „Местоположението на съществуващото сега дере е в резултат на
корекция на съществувалото към онзи момент дере, извършена през периода 1980
година – 1985 година, и прочие”.
Въз основа на показанията на
свидетелите Д.А.А. и А.Д.С. и експертното заключение съдът приема, че към 1980
до 1985 година, когато ищците са закупили имота, местоположението на дерето е
било променено по такъв начин, че то е престанало да преминава по границата
между двата имота и навлязло в имота на ответника. Тъй като по същото време
имотът на ответника не му е бил възстановен, ищците са оградили и частта от
имота му, очертана с новото местоположение на дерето. Между страните няма спор,
че оттогава ищците владеят частта от имота на ответника, която са оградили. Когато
на ответника е бил възстановен имотът му, той е бил възстановен в стари реални
граници, т. е. с граница, очертана от старото местоположение на дерето, както
са посочили и вещите лица. Съдът не приема обаче довода на ищците, че това
обстоятелство е „грешка в КВС”. Напротив, Велинградската общинска служба по
земеделие и гори е възстановила имота в старите му реални граници, такива,
каквито са били при създаването на Трудовото кооперативно земеделско стопанство
(същото стопанство е създадено преди 1980 година, т. е. преди изменението на
местоположението на дерето). Поради горното вещите лица приемат, че източната
граница на имота на ответника не отговаря на съществуващите към момента на
реституцията граници и релеф. Тя отговаря на съществуващите към момента на създаването
на Трудовото кооперативно земеделско стопанство граници.
Що се отнася до второто
основание, сочено от ищците – изтекла в тяхна полза придобивна давност, съдът
намира следното:
След като имотът, който съдът
приема за част от имот с планоснимачен №202001, е възстановен на ответника с
решение на Велинградската общинска служба по земеделие и гори от 10. ХІІ. 2004
година, то съдът приема, че до 1990 година той е бил социалистическа
собственост по смисъла на чл. 86 от Закона за собствеността в редакцията му от
1951 година. По силата на същата разпоредба такава вещ не може да се придобие
по давност. Едва според изменението на чл. 86 от Закона за собствеността,
обнародвано в брой ХХХІІІ на „Държавен вестник” от 19. ІV. 1996 година не може
да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска
собственост. Между 1990 година и 1996 година по силата на чл. 86 от Закона за
собствеността в тогавашната му редакция не е имало възможност да се придобие по
давност вещ, която е държавна или общинска собственост, без значение дали е
публична или частна.
Поради горното съдът намира,
че до 19. ІV. 1996 година имотът е бил или социалистическа, или държавна
собственост и следователно не е могъл да бъде придобит по давност. Изводът на
съда в тази насока се основава и на показанията на свидетеля Д.А.А., според
които имотът му е бил предоставен за лично ползване, а не му е прехвърлено или
учредено право на собственост.
Съдът намира, че ищците са недобросъвестни
владелци. Според чл. 71, ал. 1 от Закона за собствеността владелецът
е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик,
без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона
форма е била опорочена, като е достатъчно добросъвестността да е съществувала
при възникване на правното основание. Както е видно от самата искова молба,
праводателите на ищците Б. не са имали какъвто и да е документ, удостоверяващ
правото им на собственост, и това обстоятелство е било известно на ищците. Тъй
като съдът приема ищците за недобросъвестни владелци, счита, че те биха могли
да придобият правото на собственост върху процесния недвижим имот по давност с
непрекъснато владение в продължение на 10 години по силата на чл. 79, ал. 1 от
Закона за собствеността.
Според чл. 68, ал. 1 от
Закона за собствеността владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. От събраните гласни
доказателства е видно, че ищците държат вещта – имотът е ограден, в него са
изградени различни постройки. Съдът приема, че ищците държат вещта като своя,
основавайки се на оборимата презумпция, уредена в чл. 69 от Закона за
собствеността. По делото не бяха събрани доказателства оборващи презумпцията –
че ищците държат вещта за другиго.
Освен изтичането на
десетгодишния давностен срок, следва да са налице и следните
предпоставки: упражняването на фактическа власт върху процесния недвижим да е
постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно през изискуемия от закона
период от време. Съдът стига до този извод, макар че в сега действащия Закон за собствеността
не е възпроизведен текстът на чл. 302 от отменения Закон за собствеността,
имуществата и сервитутите (брой 29 на Държавен вестник от 1904 година), според
който владението е законно, когато съдържа шест признака: постоянно,
непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта,
като своя собствена. Няма съмнение, че тези признаци намират отражение в сега
действащия чл. 68 и следващите от Закона за собствеността. В същия смисъл е и
решение №304, постановено на 4. V.
1995 година по гражданско дело №75 по описа за 1995 година на I Гражданско отделение на Върховния касационен съд на
Република България, с докладчик съдията Тодор Стоилов.
Правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години, стига постоянно владеещият да упражнява фактическа власт върху
имота при бездействието на действителния собственик на имота в предвидения в закона
срок. С оглед на изложеното по-горе съдът приема, че десет годишният придобивен
давностен срок следва да изтече най-рано на 19. ІV. 2006 година. С решение,
постановено на 10. ХІІ. 2004 година под №С02 Велинградската общинска служба по
земеделие и гори възстановява правото на собственост на ответника. Видно от
датата на решението, то е постановено преди изтичането на давностния срок. По
изложени по-горе съображения, съдът намира, че ответникът действително е
собственик на процесния имот. Според показанията на свидетеля Д.А.А. „Те
(страните) спорят от както върнаха земите”. Поради горното съдът приема, че
спорът между страните е възникнал не по-късно от 2004 година, когато е
постановено решението на Велинградската общинска служба по земеделие и гори,
макар и ответникът да е подал жалби в прокуратурата и молби до Кмета на
Велинградската община едва през 2010 – 2011 година. Поради изложеното съдът
приема, че действителният собственик на имота (ответникът) не е бездействал в
предвидения в закона давностен срок.
В този смисъл, искът с правно
основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс се явява недоказан
и неоснователен.
С оглед изхода от правния
спор, ищците дължат общо на ответника сторените от последния разноски по делото
в размер на 1 250.00 лева (600.00 лева адвокатско възнаграждение 650.00
лева за възнаграждение на вещите лица).
Водим от изложеното до тук съдът на основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ установителния иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс, предявен от Е.А.К.
ЕГН********** и С.Х.К. ЕГН**********, и двамата живеещи в гр. Сърница,
Велинградска община, в местността Крушата, против А.С.М. ЕГН**********, живеещ
в гр. Сърница, Велинградска община, на ул. *** №32, за признаване на установено
по отношение на А.С.М. ЕГН**********, живеещ в гр. Сърница, Велинградска
община, на ул. *** №32, че Е.А.К. ЕГН********** и С.Х.К. ЕГН**********, и
двамата живеещи в гр. Сърница, Велинградска община, в местността Крушата, са
собственици на дворно място с площ от 471.00 м2, имот планоснимачен
№172, при граници и съседи: от запад – имот с планоснимачен 173 общинско дере,
от север, изток и юг – имот с планоснимачен №171 на Е.А.К. ЕГН********** и С.Х.К.
ЕГН**********, и двамата живеещи в гр. Сърница, Велинградска община, в
местността Крушата.
ОСЪЖДА Е.А.К. ЕГН********** и С.Х.К. ЕГН**********, и двамата
живеещи в гр. Сърница, Велинградска община, в местността Крушата да
заплатят общо на А.С.М. ЕГН**********, живеещ в гр. Сърница,
Велинградска община, на ул. *** №32, сторените по делото разноски в размер на 1 250.00
лева.
На основание чл. 258 от Гражданския процесуален
кодекс решението подлежи на обжалване по реда на глава ХХ от същия кодекс,
озаглавена “Въззивно обжалване”, пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :