№ 3216
гр. София, 13.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100507096 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20057465 от 04.03.2021 г., постановено по гр. д. № 65264/2019 г., по
описа на СРС, II ГО, 56 състав, са отхвърлени предявените от „А. ЗА С. НА В.“ ЕАД срещу
П. Г. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК,
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че П. Г. К.
дължи сумата от 2996,53 лв., представляваща главница по цедиран Договор за паричен заем
№ 2997852/19.07.2017 г., договорна лихва в размер на 441,47 лв. за периода от 13.09.2017 г.
до 18.07.2018 г., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 2617,46
лв. за периода от 25.10.2017 г. до 18.07.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 424,31
лв. за периода от 14.09.2017 г. до 28.08.2019 г.
Със същото решение ищецът е осъдена да заплати на адв. К.Б. на основание чл. 38, ал.
2 във вр. с ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 683,58 лв., както и
адвокатско възнграждение за заповедното производство в размер на 465,79 лв.
С Определение № 20115337 от 13.05.2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
оставена без уважение молба на адвокат Н.И. за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „ А. ЗА С. НА В.“
ЕАД, чрез пълномощника си юрк. С.Д., с надлежно учредена власт по делото, с оплаквания
за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че неправилно съда е приел,
че клаузата за договорна лихва е неравноправна, тъй като уговореният годишен лихвен
процент (ГЛП) е с фиксиран размер от 35%, като по този начин годишния процент на
разходите (ГПР), в който е включен размера на ГЛП е определен на 41,71%. Счита, че
1
договорът и по – конкретно уговорката за договорна лихва напълна съответства на
нормативно установеното в българското законодателство. Изтъква, че незаконосъобразно
първоинстанционния съд е приел, че договорът за кредит е изцяло нищожен поради
неравноправността на клаузата за неустойка, тъй като длъжника е бил запознат с клаузите на
договора, както и с възможността в случай на неизпълнение на същите да му бъде начислена
неустойка. Изтъква, че дори да се приеме, че договорът е нищожен е следвало да се уважи
исковата претенция за дължимия остатък от главницата, тъй като по този начин се достига
до неоснователно обогатяване на кредитополучателя. Моли съда да отмени обжалваното
решение. Претендира съдебни разноски.
Въззиваемият ответник П. Г. К., чрез пълномощника си адв. М. Л., с надлежно
учредена власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата по подробно изложени съображения. Излага съображения, че
процесния договор е в противоречие с императивните норми на ЗПК и по – конкретно чл. 10
и чл. 11 ЗПК. Изтъква, че в договора не се съдържа начина, по който се определя
възнаградителната лихва. Поддържа, че нищожността на клаузата уговорката за
възнаградителна лихва влече след себе недействителност на целия договор. Също така
признаването на главницата за дължима на извъндоговорно основание, предвидено в чл. 23
ЗПК би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото, което води до
недопустимост на съдебния акт. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци.
По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
За да отхвърли предявените искове първоинстанционният съд е приел, че сключения
между „И.А.М.“ АД като заемодател и П. Г. К. – заемополучател договор за паричен заем №
2997852/19.07.2017 г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като уговорката за лихвен
процент не съответства на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил посочен
текущия /месечен/ лихвен процент, с който се олихвява кредита, както и не били посочени
условията за прилагането му – показателите, по които се формира ГЛП. Приел е още, че
уговорената възнаградителна лихва в размер на 35% противоречи на добрите нрави, тъй
като надвишава три пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 72/08.04.1994
г. е 10%. и следователно процесната такава в размер на 35% е нищожна. Тъй като договорът
бил възмезден и уговорката за възнаградителна лихва било въведено като изрично изискване
на в чл. 11, ал.,1, т. 9 ЗПК и договорът не би бил сключен при липса на такава, а нищожната
2
уговорка за възнаградителна лихва не би могла да се замести с повелителна норма на закона
по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, то и и договорът бил недействителен на основание чл. 22
ЗПК.
Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите на СРС за противоречие на
клаузите на договора с разпоредбата чл. 11, ал.,1, т. 9 ЗПК, респективно че същият е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В тази връзка следва да се отбележи, че от
предствения по делото договор за паричен заем № 2997852/19.07.2017 г. сключен между
„И.А.М.“ АД като заемодател и П. Г. К. – заемополучател, се установява че заемодателят е
отпуснал на заемополучателя сума в размер на 3750 лева. Съгласно разпоредбите на
Договора за паричен заем, заемателят се е задължил да върне кредита на 26 равни
двуседмични погасителни вноски за срок от 52 седмици, в размер на 171,90 лева всяка и
обща стойност на плащанията 4469,40 лв., като падежът на първата погасителна вноска е
02.08.2017 г., а падежът на последната погасителна вноска е 18.07.2018 г., при фиксиран
годишен лихвен процент (ГЛП) – 35%, лихвен процент на ден, приложим при отказ от
договора – 0,10% и годишен процент на разходите (ГПР) – 41,71%. В чл.2 от договора се
пояснява, че погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно
с надбавка, покриваща разходите и печалбата на кредитора, лихвеният процент е фиксиран,
а началната дата за изчисляване на годишния процент от разходите е датата на подписване
на договора. Ето защо договорът за заем е сключен при фиксиран, а не при променлив
лихвен процент, ката в този случай не е необходимо да се разграничава каква част от
месечна погасителната вноска е предназначена да погаси главницата и каква част-лихвата.
Ето защо разпоредбите на чл.11, ал.1, т.11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени. Спазени са и
нормите на чл.11, ал.1, т.10 и 20 от закона, тъй като са посочени годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит и е предвидено право на отказ на потребителя от договора,
като са посочени условията, при които се упражнява това право. /в този смисъл са и
съображенията в Решение № 106 от 03.06.2022 г., постановено по гр.д. 3253/2021 г. по описа
на ВКС/.
В чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК е регламентирано, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите не може да бъде
по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
случая се установи, че уговореният между страните ГПР възлиза на 41, 71 %. С оглед на
това е спазено изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно неговия размер. Неоснователно е
възражението на ответника, че в размера на ГПР следва да се включи и предвидената в
чл.4.1.1 от договора неустойка. В нормата на чл.19, ал.1 ЗПК са регламентирани разходите,
които не се включват при изчисляване на ГПР. В чл.3, ал.1 ЗПК е регламентирано, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Следователно договорът за заем не е недействителен на основание чл.22 ЗПК, както
в нарушение на материалния закон е приел СРС, доколкото уговорената възнаградителна
лихва, включваща се в ГПР-то не надвишава пет пъти размера на законната лихва
По делото е представен Рамков договор за продажба и прехвърляне на В. (цесия) от
16.11.2010 г., сключен между „И.А.М.“ АД, като продавач и „А. за С. на В.“ ООД, като
купувач, както и два броя допълнителни споразумения към Рамков договор от 28.11.2014 г.
и 01.11.2017 г. Видно от представеното извлечение от Приложение № 1/01.11.2017 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 16.11.2010 г. сключен между
„И.А.М.“ АД и „А. ЗА С. НА В.“ ООД, по силата на което вземането на „И.А.М.“ АД,
3
произтичащо от договор за паричен заем е прехвърлено, ведно с всички привилегии и
обезпечения. Като в договора за заем от 19.07.2017 г. се съдържа изрична клауза, която
урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица (чл. 10 от
договора). Точно от този момент на индивидуализация на процесното задължение и
неговият длъжник с Приложение № 1, вземането е било прехвърлено съгласно сключения
Рамков договор за продажба и прехвърляне на В. от 16.11.2010 г. Дори сключен в един
минал момент съгласно чл. 2.1 от Рамковият договор при изразена воля на страните да
прехвърлят нови В. при спазване на условията на този договор, В.та се индивидуализират от
страните с ново Приложение № 1 от съответната нова дата, като с неговото съставяне,
изпращане и потвърждаване, то става неразделна част от договора. Следователно
прехвърлянето на вземането е валидно извършено съгласно условията на договора.
От приетата от СРС като компетентно изготвена и неоспорена от страните ССчЕ се
установява, че всяка месечна погасителна вноска по процесния договор съдържа част от
главница, лихва и неустойка, описани в Таблица № 1. Общият размер на сумите по
погасителния план е 7896,46 лв., от които: 3750 лв. – главница, 719,40 лв. – договорна лихва
и 3427,06 лв. – неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Освен това са начислени при „И.А.М.“
АД 45 лв. разходи за С. на вземането и 337,68 лв. лихва за забава към 30.04.2019 г. Вещото
лице е посочило, че след извършените погасявания от страна на ответника размерът на
задължението се формира по следния начин: главница – 2996,53 лв., договорна лихва в
размер на 441,47 лв. за периода 20.10.2017 г. – 18.07.2018 г., неустойка в размер на 2617,46
лв. за периода 25.10.2017 г. – 18.07.2018 г. и лихва за забава за периода 25.10.2017 г. –
28.08.2019 г. в размер на 424,31 лв.
Ето защо по делото е установено при условията на пълно и главно доказване в
съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че вземането на ищеца възлизат в размер
на сумата от 2996,53 лв. за главница, сумата от 441,47 лв. – договорна лихва за периода
20.10.2017 г. – 18.07.2018 г., и лихва за забава за периода 25.10.2017 г. – 28.08.2019 г. в
размер на 424,31 лв.
По отношение на претенцията за неустойка в размер на 2617,46 лв. за периода
25.10.2017 г. – 18.07.2018 г. следва да се разгледа валидността и действието на постигната
уговорка в клаузата на чл.4.1.1 от договора. В тази връзка следва да се отбележи, че
съгласно задължителните разяснения, дадени в т.3 на ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи
критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. В
конкретния случай уговорената неустойка обезпечава не неизпълнение на договорно
задължение, а представлява предварително обезщетение за евентуалните вреди, които
кредиторът би понесъл в случай, че не получи обезпечение. С посочената клауза се цели да
се компенсира евентуалната неплатежоспособност на кредитополучателя, а не се обезпечава
вземане на кредитора по договора. Ето защо се налага изводът, че в разглеждания случай
неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, доколкото още към момента на
уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя. С оглед на това уговорената в чл.4.1.1 от разглеждания договор
неустойка е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави. Предвид
обстоятелството, че оспореният договор би бил сключен и без недействителната клауза и на
основание чл.26, ал.4 ЗЗД вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, установената нищожност на
разглежданата неустоечна клауза не влече нищожност на целия договор. Това е така, защото
тази клауза има санкционен характер и не засяга основните престации на страните, които го
4
определят като договор за потребителски кредит. Неустоечната уговорка, уговорена в
противоречие с добрите нрави, не се превръща обаче във възнаградителна лихва и не
съставлява такава. Ето защо поддържаните доводи от въззивника в тази насока се явяват
неоснователни.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника установителни искове за сумата
от 2996,53 лв., представляваща главница по цедиран договор за паричен заем N
2997852/19.07.2017 г., договорна лихва в размер на 441,47 лв. за периода от 13.09.2017 г. до
18.07.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 424,31 лв. за периода от 14.09.2017 г. до
28.08.2019 г., както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати в полза на адвокат К.И.Б.
от РАК на основание чл. 38, ал. 2 във вр. е ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на П. Г.К., като материално затруднено лице над над
сумата от 293,69 лв. до присъдения размер от 683,58 лв. и над сумата от 196,42 лв. до 456,79
лв. в заповедното производство, а предявените искове следва да се уважат за посочените по-
горе суми. Решението следва да се потвърди, в частта, с която е отхвърлен иска за неустойка
за неизпълнение на договорно задължение в размер на 2617,46 лв. за периода от 25.10.2017
г. до 18.07.2018 г.
При този изход на делото пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемият
ответник следва да бъде осъден да заплати на въззивника на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8
ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от по 130,87 лв., представляваща разноски в производството
пред СРС и СГС, съразмерно на уважената част от исковете, а
С оглед на цената на иска въззивното решение по процесното гражданско дело –арг.
чл. 113, изр 2 ГПК не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1
ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20057465 от 04.03.2021 г., постановено по гр. д. № 65264/2019
г., по описа на СРС, II ГО, 56 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „А. за
С. на В.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д - р ****“
N 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу П. Е. К., EFH: **********, е постоянен
адрес: гр. София, ж. к. ****, бл. ****, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1,пр. 1 ЗЗД , във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД във вр. е чл. 9 ал. 1
ЗПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и във вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че дължи сумата от
2996,53 лв., представляваща главница по цедиран договор за паричен заем N
2997852/19.07.2017 г., договорна лихва в размер на 441,47 лв. за периода от 13.09.2017 г. до
18.07.2018 г., и обезщетениеза забава в размер на 424,31 лв. за периода от 14.09.2017 г. до
28.08.2019 г., както и в частта, с която ищецът „А. за С. на В.“ ЕАД е осъден да заплати в
полза на адвокат К.И.Б. от РАК на основание чл. 38, ал. 2 във вр. е ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на П. Г.К. в производството пред СРС
над сумата от 293,69 лв. до присъдения размер от 683,58 лв. и над сумата от 196,42 лв. до
456,79 лв. в заповедното производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „А. за С. на В.“ ЕАД, ЕИК:
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, офис сграда Лабиринт, ет.
2, офис 4, срещу П. Е. К., EFH: **********, е постоянен адрес: гр. София, ж. к. ****, бл.
****, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителни искове с правно основание чл. 79, ал.
1,пр. 1 ЗЗД , във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД във вр. е чл. 9 ал. 1 ЗПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и във
вр. с чл. 99 ЗЗД, че П. Е. К., EFH: ********** дължи на „А. за С. на В.“ ЕАД, ЕИК: ****,
5
сумата от 2996,53 лв., представляваща главница по цедиран договор за паричен заем N
2997852/19.07.2017 г., договорна лихва в размер на 441,47 лв. за периода от 13.09.2017 г. до
18.07.2018 г., и обезщетениеза забава в размер на 424,31 лв. за периода от 14.09.2017 г. до
28.08.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20057465 от 04.03.2021 г., постановено по гр. д. №
65264/2019 г., по описа на СРС, II ГО, 56 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения
от „А. за С. на В.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„****, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу П. Е. К., EFH: **********, е постоянен
адрес: гр. София, ж. к. ****, бл. ****, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителен иск с
правно основание чл. 92 ЗЗД, за сумата от 2617,46 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.10.2017 г. до 18.07.2018 г.
ОСЪЖДА П. Е. К., EFH: **********, е постоянен адрес: гр. София, ж. к. ****, бл.
**** да заплати на „А. за С. на В.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „****, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8
ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 130,87 лв., представляваща разноски в производството пред
СРС и сумата от 130,87 лв. представляваща разноски в производството пред СГС,
съразмерно на уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6