Р Е Ш Е Н И Е
№ 77
гр. Силистра, 3.12.2021 г.
Административен съд – Силистра, в открито заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павлина Георгиева – Железова
ЧЛЕНОВЕ: Валери Раданов
Елена Чернева
при секретаря Анета Тодорова и с участието на прокурора от Окръжна прокуратура – Силистра Галина Вълчева разгледа КАНД № 95 по описа на съда за 2021 г., докладвано от съдия Раданов, и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 165 / 19.08.2021 г. по АНД № 305 / 2021 г. Силистренският районен съд (СРС) е потвърдил наказателно постановление № 38-0000642 / 18.03.2021 г., издадено от директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе.
Касаторът "Теодеа транс" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: с. Калипетрово, обл. Силистра, ул. "Орфей" № 40, оспорва гореспоменатото решение с доводи за нарушения на процесуалния и материалния закон и претендира на правените в касационното производство разноски по заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 640,00 лв.
Ответникът Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе оспорва касационната жалба прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от касатора.
Прокурорът дава заключение, според което жалбата е неоснователна.
Съдът прие за установено следното:
С наказателно постановление № 38-0000642 / 18.03.2021 г. директорът на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе, на основание чл. 96г, ал. 1, пр. 2 ЗАвП, е наложил на касатора имуществена санкция в размер на 3000,00 лв. за нарушение на чл. 7а, ал. 2, пр. 3 ЗАвП. Нарушението е описано от административнонаказващия орган, както следва: „[...] На дата 03.06.2020 г. и на 12.06.2020 г. със съчленено ППС, състоящо се от товарен автомобил марка "ДАФ" с рег.№ ***, със свързано към него полуремарке с рег.№ ***, транспортното предприятие е допуснало извършването на международен превоз на товар от Швеция за Германия с водач П.П.с ЕГН **********, който не отговаря на изискванията за психологическа годност, определени с наредбата по чл. 152, ал. 1, точка 2 от Закона за движението по пътищата. Водачът П., за периода от 29.05.2020 г. до 21.07.2020 г., е извършвал международни превози на товари, без да е психологически годен. [...]“.
Районният съд е потвърдил наказателното постановление, приемайки, че с издаването на последното не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, съставляващи основания за отмяна. Част от мотивите на въззивното решение се свежда до следните разсъждения: „[...] С разпоредбата на чл. 7а, ал. 2 от Закон за автомобилните превози са определени условията, при които лицензираните превозвачи могат да извършват превози. Едно от тях е да притежават [...] правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория и за психологическа годност, определени с наредбите по чл. 7, ал. 3 и чл. 126, ал. 1 от Закон за автомобилните превози и чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Редът и начинът за придобиване на удостоверение за тази психологическа годност са уредени в цитираната наредба, издадена въз основа на чл. 152 от Закона за движение по пътищата, като всяко удостоверение има срок на валидност. Видно от представените товарителници, разпечатки от дигиталната карата и удостоверението за психологическа годност, водачът на дружеството [...] е извършвал превози в периода, когато срокът на валидност на удостоверението е бил изтекъл. Допускането на водач, без да има валидно удостоверение за психологическа годност, е скрепено със санкцията на чл. 96г, ал. 1 от Закон за автомобилните превози. [...]“.
Гореописаното въззивно решение и потвърденото с него наказателно постановление са съобразени с българските материалноправни норми. Последните обаче не съответстват на правото на Европейския съюз (във връзка с това е налице и официално изявление на Европейската комисия от 15.07.2021 г., достъпно на интернет-адрес: <https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/INF_21_3440>). Наредба № 36 / 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наричана по-нататък за краткост „Наредбата“) урежда множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък за краткост „Директивата“), психологическата годност трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето защо Наредбата би следвало да е хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче Наредбата противоречи на Директивата с оглед на съображенията, изложени по-долу.
На първо място, удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година (чл. 8, ал. 2 от Наредбата). Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или 10-годишна продължителност (чл. 51, ал. 3 – 4 ЗБЛД). Следователно доказването на умствената годност не се извършва „[...] когато свидетелството се издава и периодично след това [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата) посредством медицински прегледи, които да „[...] съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата).
На второ място, Директивата позволява на държавите членки да регламентират „[...] медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата), а чл. 5 от Наредбата предвижда – с цел установяването на психологическата годност – не медицински преглед, а „психологическо изследване“, което се осъществява от психолози (чл. 11в от Наредбата), т.е. от лица, които не са медици.
На трето място, вярно е, че Директивата залага „[...] минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на [...] превозни средства“ (съображение 8 от преамбюла на Директивата), което означава, че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на т. 5 от приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на медицинските прегледи, предписва следното: „Стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“. Следователно по-строгите стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в връзка с първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността юридическо качество (арг. чл. 7а, ал. 2 ЗАвП).
В заключение: Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при следните конкретни ограничения: – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; – въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на психологическото изследване по Наредбата.
Следващият значим за изхода на делото въпрос е дали – поради очертаното по-горе противоречие с Директивата – настоящата инстанция трябва да откаже да съобрази нормативното задължението на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 ЗАвП във вр. с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата. За да се даде отговор на този въпрос, е необходимо да се проследи юриспруденцията на СЕС относно директния ефект на директивите.
Един от многото съдебни актове, поясняващи същността на примата на правото на Европейския съюз, е решение ECLI: EU: C : 2012: 348, т. 73: „[...] в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право [...]“.
Решение ECLI:EU:C:1974:133, т. 12, подчертава, че, макар „[...] регламентите [...] поради своята същност могат да породят пряко действие, от това не следва, че други категории актове, посочени в този член, не могат никога да породят подобно действие. Би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага“. Ето защо чл. 15, ал. 2 ЗНА не може да се използва като аргумент да се третират директивите само и единствено като като източник на косвено приложими норми.
В решение ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква следното: „[...] по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг ред [...]“ (вж. също ECLI: EU:C:1978:49, т. 24). Това означава, че несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се установява служебно от съда. Изглежда обратната теза се застъпва в решение № 1155 / 24.01.2011 г. на ВАС по адм.д. № 5136 / 2010 г., VII о., където се съдържа следната мисъл: „[...] предмет на преценка в касационната инстанция може да бъде конкретно неизпълнение на задължението за транспониране и възможност за пряко приложение на разпоредба, доколкото е заявено като касационно основание. Отсъствието на формулирано оплакване за нарушение на изрично посочена разпоредба води до неоснователност на жалбата в тази част“. Цитираната мисъл не би могла да бъде възприета, както с оглед цитираната практика на СЕС, така и предвид на служебното касационно правомощие за контрол относно материалната законосъобразност – вж. чл. 218, ал. 2 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г.).
Отново в контекста на принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в ECLI:EU:C:2019:530, т. 64, се пояснява, че, за да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е необходимо разпоредбата да бъде „[...] достатъчно ясна, точна и безусловна [...]“ (вж. също EU:C:2014:128, т. 51; ECLI:EU:C:2018:810, т. 47 – 48; ECLI: EU:C:2015:418, т. 57; EU:C:2015:496, т. 48 – 49). Очертаните по-горе ограничения на Директивата, във връзка с възможността държавите членки да завишат изискванията относно физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка за прякото им прилагане.
Решение ECLI:EU:C:2018:810 отразява една още по-твърда позиция в практиката на СЕС относно зачитането на директивите от националните съдилища. В т. 56 – 57 решението сочи, че, дори когато дадена разпоредба на директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 ДЕС и на чл. 288 ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в тази хипотеза, е пояснено в т. 61 – 62 от решението а именно: да тълкуват националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Казано с други думи, от една страна, директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но, от друга страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната разпоредба, също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че относимите към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко приложение, това не дава право на съда да приложи националните разпоредби, които ѝ противоречат.
Трябва също така да се има предвид, че правилата на Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „[...] свободното движение и свободата на установяване на хората [...]“ (съображение 2 от преамбюла на Директивата). Следователно неспазването на Директивата води до пряко нарушение на субективните права по чл. 21, чл. 45, чл. 49 и чл. 56 ДФЕС, което е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията, свързани с удостоверенията за психологическа годност.
Предвид на гореизложеното, касационната жалба се явява основателна, поради което юридическото лице, в чийто състав е учреждението на ответника, дължи на касатора – на основание чл. 143 АПК във вр. с чл. 63, ал. 3 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г.) – направените в касационното производство разноски по заплащане на адвокатско възнаграждение. Последното обаче следва да бъде присъдено в редуциран размер, предвид основателното възражение по чл. 63, ал. 4 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г.) за прекомерност, тъй като фактическата сложност на делото и сложността на правните проблеми, визирани в касационната жалба, не дават никакво основание да се определя адвокатско възнаграждение над минимума от 440,00 лв. по чл. 18, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 / 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН (в редакцията, предхождаща ДВ № 109 / 2020 г.), съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 165 / 19.08.2021 г. по АНД № 305 / 2021 г. на Силистренски районен съд.
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 38-0000642 / 18.03.2021 г., издадено от директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" да заплати на "Теодеа транс" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: с. Калипетрово, обл. Силистра, ул. "Орфей" № 40, направените по делото разноски в размер на 440,00 (четиристотин и четиридесет) лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.