№ 2152
гр. София, 11.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Петър Милев
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20231100500194 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №12452/09.11.2022г., постановено по гр.д. №42559/2021г. по
описа на СРС, 151 състав, е осъдено „Ф.Б.“ ЕООД да заплати на М. П. С.
сумата от 126 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за
кредит №465180/11.01.2017г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на исковата молба – 20.07.2021г. до окончателното плащане, на
основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.23 и чл.22 от ЗПК и чл.86
от ЗЗД. Осъдено е „Ф.Б.“ ЕООД да заплати на М. П. С. на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 700 лева – разноски.
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответника „Ф.Б.“
ЕООД, чрез пълномощника адв. Е. Ц., като се излагат оплаквания, че същото
е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Счита, че изводите на съда за нищожност на договора са неправилни. В чл.1-3
от договора за кредит се съдържала информация за всички компоненти, на
база на които законът изисква да се изчисли ГПР, поради което неправилен
бил изводът на съда, че годишният процент на разходите по кредита не
съответства на действителните разходи по кредита. Потребителят можел да
1
обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от него физически лица и сключването на договор
за поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта) не било задължително условие за
отпускане на кредита. Поради това кредитодателят нямал право да включи
сумата по договора за предоставяне на поръчителство в ГПР по кредита.
Кредиторът не изисквал от потребителя такси, които не са уговорени в
договора за кредит по вид и размер, тъй като възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство не се уговаряло, нито се дължало на
дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знаел възнаграждението,
дължимо от ищеца към поръчителя, освен при избран поръчител Фератум
Банк, поради което било обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР.
Счита, че ГПР е посочен правилно в договора за кредит. Уговарянето на
задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от едната
страна, не нарушавало закона и не представлявало неравноправна клауза.
Ищецът получил информация за условията на договора и за задължението му
да обезпечи отпуснатия кредит на етап кандидатстване. Клаузата за
обезпечаване на кредита следвало да бъде преценявана при съобразяване на
баланса между правата и интересите на кредитора и кредитополучателя по
договор за потребителски кредит, вземайки предвид рисковете за
дружествата, предоставящи малки потребителски кредити. Освен това
ответникът не се обогатил с преведените от ищеца суми по сключения от него
с трето по делото лице договор за гаранция. Ответникът имал право да събира
тези задължения и следователно имал правно основание да получи сумата, но
тя не била част от дължимите на ответника суми по договора за
потребителски кредит. Следователно възнаграждението по договора за
гаранция било заплатено в полза на трето за спора лице. Поради изложеното
моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна М. П. С., чрез пълномощника мл. адв. И.Н., с който
жалбата се оспорва изцяло и се прави искане за потвърждаване на
обжалваното решение. Счита, че договорът за кредит е нищожен като
противоречащ на императивни правни норми. В договора само формално
били посочени размерът на лихвения процент и на ГПР, но липсвали
условията на неговото прилагане, тъй като не бил посочен видът на лихвения
2
процент, дали стойността му е фиксирана и дали подлежи на промяна, както и
на каква база се начислява. В договора бил посочен грешен размер на ГПР, а
действителният ГПР възлизал на 5512,14%. Сключеният договор за
поръчителство нямал за цел обезпечаване на заема, а единствено начисляване
на допълнителни разходи по кредита. Било налице уредено в ЗПК задължение
на кредитора преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже
сключване на договор. Поради това клаузата за обезпечаване на заема с
поръчителство се намирала в пряко противоречие със ЗПК, доколкото тази
преценка следвало да бъде извършена преди сключване на договора. Клаузата
била изцяло неравноправна и нищожна, тъй като била изцяло във вреда на
потребителя, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до
неравновесие в правата на страните, както и не била индивидуално уговорена.
В нарушение за закона разходите по договора за поръчителство не били
включени в ГПР, въпреки че по същество представлявали печалба за
кредитора. Налице било противоречие с императивната разпоредба на чл.19,
ал.4 от ЗПК. Счита, че грешното посочване на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР, водеща до недействителност на договора.
Поради това счита, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, като нищожността на договора за потребителски кредит
водела до нищожност и на свързания с него договор за гаранция. Счита, че не
следва да бъдат присъждани разноски в полза на ответника, като се позовава
на практика на СЕС.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
3
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и
с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят
установената от първостепенния съд фактическа обстановка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по
делото доказателства.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от М. П. С. срещу
„Ф.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за
връщане на платена на ответника по нищожен договор за потребителски
кредит №465180 от 11.01.2017г. сума в размер на 126 лева, ведно със
законната лихва, считано от 20.07.2021г. до окончателното плащане.
Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по
делото доказателства, че между ищцата като кредитополучател и ответното
дружество е сключен договор за потребителски кредит №465180 от
11.01.2017г. в размер на 700 лева, като заемополучателят се задължил да
върне заема с еднократно плащане на падежа – 26.01.2017г. Така
възникналото правоотношение представлява договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.5 от сключения
между страните договор за кредит изпълнението на задълженията по същия
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“, като
уговореното по договора за поръчителство възнаграждение е дължимо на
падежа на задължението по договора за кредит, поради което двата договора
следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
4
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „Фератум
Банк“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези
разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на
кредитора при сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите
по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита,
които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Възнаграждението по договора за поръчителство е уговорено като дължимо
независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално
неизпълнение на длъжника или не, като заплащането на възнаграждението е
уговорено във фиксиран размер, дължимо на падежа на договора за кредит.
Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по
същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая от
изслушаното и прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира изцяло, се установява, че ако към параметрите на договора
се включи и таксата към дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер на
5512,14 %, т.е. многократно надвишаващ установения в разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК максимален размер.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски
5
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. Текстът на посочената норма не
следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на
закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за
да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Поради изложеното съдът намира договора за
потребителски кредит за нищожен, поради което съгласно чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита в размер на 700
лв., но не дължи лихва или други разходи.
Поради изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е основателен и доказан, и решението, с което същият
е уважен е правилно и следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от
ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл.38, ал.2 от ЗА следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
въззиваемата страна за предоставена на страната безплатна правна помощ за
въззивното производство в размер на 400 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение №12452/09.11.2022г., постановено по гр.д.
№42559/2021г. по описа на СРС, 151 състав.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „Ф.Б.“ ЕООД да заплати на
адв. И.П.Н. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева за предоставена
на въззиваемата страна М. П. С. безплатна правна помощ за въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7