№ 179
гр. София, 30.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росина Н. Дончева
Членове:Георги Ст. Мулешков
Адриана Ат. Велева
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело
№ 20241800500687 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 41 от 23.04.2024 г., постановено по гр.д. № 347/2023 г.
по описа на РС – Етрополе е признато за установено по искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 415, вр. чл. 79 ЗЗД, че Й. И. Н. дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД сумата от 4 327,20 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № .............. от 04.07.2019 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.02.2021 г. (датата
на подаване на заявлението) до окончателното й изплащане, сумата от
1 481,78 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от
20.11.2019 г. до 03.12.2020 г. и сумата от 721,47 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 21.07.2019 г. до 03.12.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 05.04.2021 г. по ч.гр.д. № 3167/2021 г. по описа на Софийски районен
съд. Със същото решение производството по делото е прекратено поради
недопустимост, по отношение на предявените от ищеца осъдителни
искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, за осъждане на ответника да
заплати сумата от 1 207,38 лева, представляваща възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“ и сумата от 1 875,00 лева – за услуга „Флекси“.
1
Разноските са разпределение съразмерно между страните.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в
производството – Й. И. Н., само в частите, с които е признато за
установено, че същият дължи сумите от 1 481,78 лева – договорно
възнаграждение и 721,47 лева – лихва за забава. Жалбоподателят
поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен, като излага
подробни доводи в тази връзка. Също така счита обжалваното решение за
необосновано, доколкото първоинстанционният съд не бил взел никакво
становище по изрично релевираните възражения за нищожност. По
същество отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и постановяване на нов акт по същество, с който
претенциите да бъдат отхвърлени изцяло.
В законосутановения срок е постъпил отговор от насрещаната
страна, с който въззивната жалба се оспорва.
Подадена е и частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК от ищеца в
производството - „Профи Кредит България“ ЕООД, срещу Определение
№ 108 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 347/2023 г. по описа на РС – Етрополе, с
което е оставена без уважение подадената от дружеството молба за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
От насрещната по частната жалба страна не е представен писмен
отговор.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното.
Първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника в
производството и то само по отношение на претенцията за договорно
възнаграждение и за лихва за забава. В частта, с която е признато за
установено, че ответникът дължи сумата, представляваща главница по
договра за кредит, решението не е обжалвано от страните, поради което
същото е влязло в законна сила.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта –
в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира обжалваното
първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Налице са и
специалните предпоставки за допустимост на установителния иск по чл.
422 от ГПК – възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК, а искът е предявен в законоустановения едномесечен срок,
съгласно дадените от съда указания.
Софийският окръжен съд, за да се произнесе по основателността на
2
въззивната жалба, след като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Профи Кредит
България“ ЕООД искове с правно основание чл. чл. 422, вр. чл. 415, вр.
чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване по отношение на ответника -
Й. И. Н., че същия дължи на дружеството следните суми: 4 327,20 лева –
главница по договор за кредит; 1 481,78 лева -договорно възнаграждение
за периода от 20.11.2019 г. до 03.12.2020 г.; 721,47 лева - лихва за забава
за периода от 21.07.2019 г. до 03.12.2020 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
05.04.2021 г. по ч.гр.д. № 3167/2021 г. по описа на Софийски районен съд,
както и с осъдителни искове по чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от от 1 207,38 лева, представляваща възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“ и сумата от 1 875,00 лева – за услуга „Флекси“.
При така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже
валидно сключен договор за кредит, усвояването на кредита от ответника
и изискуемостта на претендираните суми, а ответникът следва да докаже
заплащане на кредитните вноски или друг способ за погасяване на
задълженията.
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените
писмени доказателства, че на 04.07.2019 г. между „Профи Кредит
България“ ЕООД, като „кредитор“, и Г. И. П., като „клиент“ (съгласно
употребените между страните в договора понятия), е сключен Договор за
потребителски кредит с № ............... Ответникът в настоящото
производство има качеството „солидарен длъжник“ по договора. Съгласно
сключеният договор кредитополучателят и солидарният длъжник са се
задължили да върнат предоставената от кредитодателя сума от 5 000,00
лева, в срок от 24 месеца, чрез заплащането на развни месечни вноски от
по 302,23 лева. Уговореният, съгласно договора, годишен процент на
разходите е в размер на 48,70%, при годишен лихван процент от 41,00%,
като дължимата сума по кредита е посочена в размер на 7 252,00 лева.
Посочено е в договора, че крадитополучателят изрично е поискал
сключването на незадължителните допълнителни услуги „ФАСТ“ и
„ФЛЕКСИ“, срещу допълнително възнаграждение в размер съответно от 1
500,00 лева и 2 250,00 лева, като размерът на вноската по допълнителните
услуги, дъжима заедно с месечната погасителна вноска е в размер на
156,258 лева. Посочено е също така, че общото задължение по кредита и
по закупените допълнителни услуги е в размер на 11 002,00 лева, при
вноска от общо 458,48 лева, съгласно приложения погасителен план.
Пред първата инстанция са представени и Общи условия на
"Профи Кредит България" ЕООД към договора за потребителски кредит,
3
подписани на всяка страница от кредитора и ответника, искане за
отпускане на потребителски кредит, както и Стандартен европейски
формуляр.
Видно от представеното Извлечение по сметка към процесния
договор към дата 02.02.2021 г. общата платена сума е в размер на 1 876,54
лева, като с нея са погасени 4 пълни месечни вноски и една частична,
покриващи вноска за допълнителни услуги.
От представеното Уведомително писмо, се установява, че
кредиторът се е възползвал от правото си да обяви предсрочно
изискуемостта на целия договор, поради неизпълнение на договорни
задължения за заплащане на месечни вноски, като писмото е получено от
бащата на ответника на 10.12.2020 г. – преди подаване на заявлението по
реда на чл. 410 ГПК.
С оглед установеното от фактическа страна, настоящият състав
намира от правна страна следното.
При преценка съдържанието на сключения между страните договор,
настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. По
силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на
определена парична сума срещу задължението на ответника, като
солидарен длъжник, да я върне, като размерът, начинът и сроковете за
връщане на сумата са уговорени между страните в погасителен план.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 7 – 12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1,
т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случай че
договорът бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други
разходи по кредита – чл. 23 от ЗПК.
В конкретния случай договор за потребителски кредит № ..............,
сключен между страните на 04.07.2019 г., формално отговаря на
императивните изисквания на ЗПК. Сключен е в писмена форма, на
хартиен носител, посочени са датата и мястото на сключването му, вида
на предоставения кредит, индивидуализиращите данни на страните,
срокът, за който е сключен договорът. Посочени са общият размер на
кредита, както и сумата, която потребителят следва да върне; годишният
лихвен процент по кредита, както и условията за издължаването му –
брой и размер на вноските, периодичността и падежите им; годишният
процент на разходите, както и информация за правото на потребителя да
се откаже от договора или да получи извлечение по сметката си.
Процесният договор, обаче, не отговаря на всички задължителни
4
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според който текст договорът
за потребителски кредит следва да съдържа както годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, така и посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. В
настоящият случай в договора за кредит е посочен размер на ГПР в
размер 48,70 %, но липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран и какво е взето предвид при калкулацията му. Действително
посоченият размер на ГПР не надвишава максималния по чл. 19, ал.
4 ЗПК, но всъщност не отразява общите разходи по кредита, дължими от
потребителя и известни на кредитора към момента на сключване
надоговора, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, свързани с договора за кредит.
Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Съгласно решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на купилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за
отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага плащането на месечните вноски или да
се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. „ж“, а оттам и
на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на чл. 3, б. „и“
от Директивата, когато покупката на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит.
В настоящия случай по делото няма данни, че покупката на
5
допълнителните услуги е задължително за получаването на съответния
кредит, но тя категорично представлява конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита. Стойността на
допълнителните услуги представлява разход, който е бил известен на
кредитора към момента на сключване на договора и е следвало да бъде
включен в ГПР. Според приетото в цитираното решение на СЕС, когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от директивата
разходи, договорът следва да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Според приетото в решението клауза от договор за
потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да
отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита
срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че
този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има
неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно
непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
Допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ по същество
представляват действия по усвояване и управление на кредита, като в
настоящия случай не са били реално използвани от ответника. Именно
предвид характера на тези допълнителни услуги стойността на
възнаграждението за тях е следвало да бъде включена при формирането
на ГПР. С включването на стойността на възнаграждението за
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ при формирането на ГПР
размерът на същия ще надхвърли пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на РБ, а
невключването на тези такси при формирането на ГПР с оглед актуалната
практика на СЕС е основание за цялостна недействителност на договора.
Съобразно всичко гореизложено договорът е недействителен съгласно чл.
22 ЗПК, респ. следва да бъде приложена последицата по чл. 23 ЗПК,
съгласно която при недействителност на договора потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи
по кредита.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че предвид
установената недействителност на договора за кредит и с оглед
твърдяните от ищеца плащания в общ размер от 1 876,54 лева, то
претенцията за главница е основателна до размера от 3 123,46 лева.
Доколкото обаче в тази част решението не е обжалвано, настоящият
въззивен съд няма правомощия за преразглеждане на спора по отношение
на главницата, тъй като първоинстанционното решение в посочената част
е влязло в сила.
6
Предвид всичко изложено в заключение се налага изводът за
основателност на подадената въззивна жалба.
Тъй като изводите на въззивният съд не съвпадат с тези на районния,
решението в обжалваните му части следва да се отмени, като вместо него
се постанови нов въззивен акт, с който претенциите на ищеца за
договорно възнаграждение и лихва за забава, бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза
на въззивника следва да се присъдят направените разноски във
въззивното производство, които са в общ размер от 754,64 лева – 54,64
лева, заплатена държавна такса и 700,00 лева адвокатско възнаграждение.
Посочените разноски следва да се присъдят в цялост, като направеното от
въззиваемата страна възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Действително
настоящото производство е протекло в едно единствено открито съдебно
заседание, в което делото е обявено за решаване, но процесуалният
представител на въззивникът е положил необходимите усилия за защита
на интересите на доверителя си в най-пълна степен. Същият, освен
депозираната въззивна жалба, в която подробно е обективирал
възраженията си за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение, двукратно е подавал становища, както във връзка с хода на
делото, така и по повод дадените от настоящия състав указания за
отстраняване на нередовностите в исковата молба, т.е. адвокатът е
извършил всички дължащи се от него процесуални действия. Взимайки
предвид и материалния интерес на спора в настоящото въззивно
производство, съдебният състав счита, че сумата от 700,00 лева се явява
справедливо възнаграждение за положения от процесуалния представител
на въззивника труд.
Уважаването на въззивната жалба налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство, като предвид изхода на
спора определените от първоинстанциония съд разноски в полза на ищеца
следва да се намалят, съответно тези на ответника – следва да се
увеличат, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.
Общият материален интерес в първоинстанционното производсто е в
размер на 9 612,83 лева, като от тях уважена е единствено претенцията за
главница в размер на 4 327,20 лева. Ищецът е претендирал разноски в
размер на 495,22 лева, от които 195,22 лева държавна такса и 300,00 лева
юрисконсултско възнаграждение. Ответникът от своя страна е
претендирал разноски в размер на 1 500,000 лева адвокатско
възнаграждение. Следва да се отбележи, че настоящият състав подобно на
първоинстанционния, намира, че посоченото възнаграждение не е
прекомерно, предвид материалния интерес на спора, както и с оглед
фактическата и правна сложност на делото и обема осъществени
7
процесуални действия. Поради това на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответникът, сега въззивник, следва да бъде осъден да заплати на ищеца,
сега въззиваем, сумата от 222,92 лева, представляваща част от
претендираните разноски, съответстваща на уважената част от иска. На
основание чл. 78, ал. 3 в полза на въззивника следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 847,90 лева съобразно отхвърлената част от
претенциите.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, следва да се разпредели отговорността за
сторените разноски в заповедното производство. Такива се констатират в
размер на 195,22 лв. - държавна такса и 150,00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, сторени от заявителя, и 600,00 лева за адвокатско
възнаграждение, сторени от длъжника. Предвид изхода на спора, на
присъждане в полза на въззивника подлежи частта от разноските в
заповедното производство, съответстваща на отхвърлената част от
вземанията, за които е подадено заявлението, а именно – въззиваемата
сатрана следва да бъде осъдена да му заплати сумата от 334,01 лева.
Съразмерно с уважената част и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиникът
слеедва да заплати сумата от 153,04 лева, съответстваща на уважената
част от претенциите.
Предвид гореизложеното без уважение следва да бъде оставена
подадената от „Профи Кредит България“ ЕООД частна жалба по реда на
чл. 248, ал. 3 ГПК против Определение № 108 от 07.06.2024 г. по гр. д. №
347/2023 г. по описа на РС – Етрополе, с което е оставена без уважение
подадената от дружеството молба за изменение на постановеното по
делото решение в частта за разноските.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 41 от 23.04.2024 г., постановено по гр.д. №
347/2023 г. по описа на РС – Етрополе, в частта, с която е признато за
установено, че Й. И. Н. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата
от 1 481,78 лева, представляваща договорно възнаграждение, по Договор
за потребителски кредит № .............. от 04.07.2019 г., за периода от
20.11.2019 г. до 03.12.2020 г. и сумата от 721,47 лева, представляваща
8
лихва за забава за периода от 21.07.2019 г. до 03.12.2020 г., както и в
частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
.............., седалище и адрес на управление: гр. София, бул „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В, иск с правна квалификация по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено по
отношение на Й. И. Н., ЕГН **********, адрес: гр. Е., ул. „М. М.“ № ., че
същият дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от от 1 481,78
лева, представляваща договорно възнаграждение, по Договор за
потребителски кредит № .............. от 04.07.2019 г., за периода от
20.11.2019 г. до 03.12.2020 г. и сумата от 721,47 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 21.07.2019 г. до 03.12.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 05.04.2021 г. по ч.гр.д. № 3167/2021 г. по описа на Софийски районен
съд.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК .............., със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В, да заплати на Й. И. Н., ЕГН **********, адрес: гр. Е., ул. „М.
М.“ № ., сумата от 754,64 лева, представляваща сторените разноски във
въззивното производство за държавна такса и за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК .............., със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В, да заплати на Й. И. Н., ЕГН **********, адрес: гр. Е., ул. „М.
М.“ № ., сумата от 1 181,91 лева от които 847,90 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение пред първата инстанция и 334,01 лв. –
разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
ОСЪЖДА Й. И. Н., ЕГН **********, адрес: гр. Е., ул. „М. М.“ № .
да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК .............., със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В, сумата от 375,96 лева, от които 222,92 лева – разноски пред
първата инстанция (държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт) и
153,04 лева – разноски в заповедното производство (държавна такса и
възнаграждение за юрисконсулт).
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от от „Профи Кредит
България“ ЕООД частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК против
Определение № 108 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 347/2023 г. по описа на РС
– Етрополе.
В останалата му част първоинстанционното решение не е
обжалвано и е влязло в сила.
9
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10