РЕШЕНИЕ
№ 2375
гр. Варна, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на трети
юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Любомир Нинов
при участието на секретаря Анелия Ц. Николова
като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №
20243110108815 по описа за 2024 година
Ищцата Р. К. М. сочи, че на 23.01.2024г. между нея, в качеството й на
„Кредитополучател" от една страна и ответника „Сити Кеш" ООД, в
качеството му на „Кредитор" от друга страна е сключен Договор за
потребителски кредит №1004436, в който са включени клаузи, които счита за
неравноправни, незаконосъобразни и съответно нищожни, а именно: Клауза
уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение;
Клауза уреждаща таксуването на доверителя ми за изпращане на съобщения,
покани и уведомления по управлението на кредита. Договорът за заем е
сключен при следните условия: 1,400лв. главница; 44.5% фиксиран лихвен
процент; 54.64% годишен процент на разходите; 12 погасителни вноски
1,874.85лв. - обща сума, дължима от кредитополучателя; Обезпечение -
поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.5.(1) от Договора за заем
довереникът ми е следвало в срок от 3 дни (три) от сключването на Договора
за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: Безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период
от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит,
включваща договорената главница и лихва; Поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един
поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7
(седем) пъти размера на минималната работна заплата за страната.; При двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да
е в размер на не по-малко от 4 (четири) пъти минималната работна заплата за
страната.; Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с
кредитора.; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени
1
със кредитора, по които е налице неизпълнение.; Да нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ.; Да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В
чл.11 (1) от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи
на Кредитора неустойка в размер на 1,761.15лв. (хиляда седемстотин
шестдесет и един лева и петнадесет стотинки). В процесния случай за
доверителя ми е било невъзможно да предостави подобно обезпечение и
въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в
погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този
начин, в действителност общата сума, която доверителят ми следва да върне
за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на
1,874.85лв., а значително по-голяма - в размер на 3,636лв. Отделно от това, в
договора е включена и клауза с която в тежест на потребителя са всички
разходи са извънсъдебно събиране на вземането -писма, съобщения,
посещения на адрес и т.н. Счита, че въпросната неустойка е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, а клаузата с която се начисляват разходи в
тежест на доверителката ми за извънсъдебни разходи е в противоречие с
чл.10а, ал.2 ЗПК. В случая е налице правен интерес от внасяне на яснота в
отношенията между потребителя и кредитора относно действителните
параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в
настоящия съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесните
клаузи, това не лишава кредитора от възможността да търси в бъдеще
плащане по клаузите и представлява неяснота, създаваща несигурност в
правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т.1 от
тълкувателно решение №1/7.03.2019г. по тълкувателно дело №1/2018г. на
ОСТК на ВКС). С оглед гореизложената фактическа обстановка и
съдържанието на Договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването
на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на
договора е нищожна поради следното: Въпросното вземане, макар и
именувано „неустойка" няма характер на такава, то е изначало уговорено без
да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", за да заобиколи
ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не
се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще
получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за
сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в
тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора
икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата
на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна
функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното
договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с
последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните
вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Като не е ясно какви са вредите, които би
понесъл въпросния кредитор. Очевидно неустойката е уговорена, за да
2
генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща
размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо
повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция,
кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази
при пълно неизпълнениеот страна на Кредитополучателя, а при такова
неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл.33
ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че
кредиторът има право на обезщетение по чл.92 ЗЗД, надхвърлящо значително
размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов
легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл.143, ал.2, т.5
ЗЗПв договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при
неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо
дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място
неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността
и излиза извън присъщата й обезпечителна функция.В добросъвестните
отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди
сключването на договора,за да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е
поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването
на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на
така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се
приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение в явно противоречие с чл.143, т.3 от ЗЗП. Не може да се
приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова
гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения тридневен срок от подписване на
договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. На отделно основание
считам, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл.33, ал.1
ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите
от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката
се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и
обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й
представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл
уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
3
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява
неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал.2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП. Според чл.3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. Предвид съдържанието на договора считам, че може да се
направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при
предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за
предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е
могъл да влияе. Счита, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при
непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна на основание
както на основание чл.143, ал.5, т.5 ЗПП, така и чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради
противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер
на неустойката спрямо отпуснатите суми. В чл.6, ал.2 от Договора за заем
кредиторът е включил в тежест на потребителя неравноправна „уговорка", а
именно: В случай на забава или неизпълнение на задълженията по настоящия
договор, кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране
на вземанията към кредитополучателя, а именно - изпращане на съобщения,
покани и уведомления на посочените от кредитополучателя адреси,
периодично информиране на кредитополучателя за допуснатите забави и
възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни разговори и
извършване на посещения на посочените от кредитополучателя адреси за
връчване на покани, съобщения и уведомления. В случаите по предходното
изречение кредитополучателят заплаща сторените от кредитора разходи за
събиране на просрочените вземания съгласно Тарифата за таксите за
допълнителни услуги, предоставяни от „Сити Кеш" ООД, във връзка с
предоставяните от дружеството продукти. Съгласно въпросната Тарифа за
такси за „допълнителни услуги" на уебсайта на ответника, сумата не може да
надхвърля 25% от главницата по договора, или поне такива са условията към
момента на завеждането на настоящия иск. Макар и въпросната да е наречена
от кредитора „такса", тя е обвързана с неизпълнение на задължение по
договора и като такава, тя следва да бъде възприемана като неустойка.
Въпросната „неустойка" противоречи на чл.33 ЗПК според който при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
4
сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да
надвишава законната лихва. Налице е явно заобикаляне на посочената
разпоредба, тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото
такова за забава и то за действия, които кредитодателя може и да не е
извършил. Счита, че в случая тази неустойка няма присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, тя е просто средство за
обогатяване на кредитора и определено води до скрито оскъпяване на
кредита. Нещо повече, дори да се приеме, че въпросната неустойка всъщност
не е неустойка, а такса, то съгласно чл.10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и
действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно
определени в договора. В случая кредиторът умишлено е насочил към
Тарифа, качена на уебсайта му, която може да бъде ежедневно променяна и с
това едностранно да влияе върху разходите по един вече сключен договор за
кредит. В допълнение, изброените дейности - изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по
естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във
връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката
„допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият
кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попадат в изброените в чл.10а, ал.1 от ЗПК
услуги. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и
„таксуването" им за сметка на потребителя противоречи и на забраната на
чл.10а, ал.2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия за управление на кредита. Предвид
гореизложеното, считам, че клаузата в чл.6, ал.2 от Договора за заем е
нищожна на основание чл.10а, ал.2, чл.33, ал.1 и 2 ЗПК и се явява
неравноправна по смисъла на чл.143, т.3 ЗЗП. Моли съд, да признаете за
установено, че чл.11 (1) от Договор за потребителски кредит №1004436 от
23.01.2024г., сключен между страните е нищожен на осн. чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД и да признае за установено, че чл.6 (2) от Договор за потребителски
кредит №1004436 от 23.01.2024г., уреждащ разходите за извънсъдебно
събиране на вземания в тежест на потребителя е нищожен на осн. чл.10а, ал.2
ЗПК и да се присъдят разноските по делото.
Ответната страна по реда на чл.131 от ГПК е подала отговор в който
излага, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит №1004436
произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а
именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК компоненти.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ." При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 68,95% и ГПР определен в процесния
договор в размер на 54,64%, е видно, че в случая годишният процент на
5
разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради
което не е налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и
не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР
и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай е уговорена като плащане, в случай, че кредитополучателят
не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване
на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е
сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл.19, т.2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит". Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна
характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с
които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В
настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните,
като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след
сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно
със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е
посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в
6-та и 7-ма колона от него с знак „*" и съответната бележка след плана е
посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно са
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им. Неверни са твърденията, че неустойката
6
представлява „възнаграждение за отпускане на кредит". Лихвата по кредита е
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс.
Същата представлява задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от
нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва.
Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението
му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Предвид
изложеното с неустойката не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. При така
формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към
момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с
индивидуално уговорени параметри по договора, за които потребителят е бил
наясно предварително, от които е имал възможността да се откаже без каквито
и да било последици за него, както още при сключване на договора, така и
след това. Неоснователни са и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на
кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Нищожността на клауза като процесната не е изведена като последица, която
националното законодателство следва да предвиди в случаите, в които
кредитодателите не извършват проверка на кредитоспособността на клиентите
си. Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл.11, т.18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, информация за
което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан
по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без
7
никакви други отрицателни последици-заплащане на обезщетения или такси.
Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна
степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил
договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е
имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето
на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение
на изискванията на чл.12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение. Няма как да се твърди
противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност
по смисъла на ЗЗП, поради изброените по-горе причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо
място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки
конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.
д.№1/2009г на ОСТК на ВКС, смята, че в разглеждания случай противоречие с
добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при изследването на този
въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека,
както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид
също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл.79,
ал.1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по
общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовава на
чл.33, ал.1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба урежда правило при забава
на погасяванията на потребителя. В настоящия случай неустойката е
уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
не при забавено изпълнение на потребителя. Всички доводи за нищожност на
8
процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни.
Клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на
потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В случая не налице нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП, като
едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя,
същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния
план към договора са изчерпателно посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че
такова не бъде дадено. В самия договор са посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката за
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от
допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви
условия се задължава. Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен
размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се
дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и
размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това е изключена ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
да е налице нарушение на чл.143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на
информация за разходите по връщане на предоставения кредит са
неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставена на ясен
и разбираем език по смисъла на чл.147 ЗЗП. Значението и последиците от
обвързването с тях са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и
погасителен план на вноските за целия период на кредита. Изложеното
изключва възможността ищцата да не е била предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
да е налице нарушение на чл.143 ЗЗП и чл.146 ЗЗП. Счита, че процесните
клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за
неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и
приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния
съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по
прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и
разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само
договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа
гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за
отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
9
икономически последици. На самостоятелно основание всички изложени
твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от
факта, че между страните са налице общо 7 договора, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита, сключени в периода 2022г.-2024г. Наличието на 7 договора за
идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в
настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца в
следния смисъл: По отношение на твърденията за липса на достатъчно
информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на
потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая
вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още
при сключване на първия договор с ответното дружество - да прекрати
договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или
за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е сключил
още 6 договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при
идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на
обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде
осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От
тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност. Това е в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения
по чл.12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Ако целта не беше такава, то потребителят
щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил 7 при
същите условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на
кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а
впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна неоснователност на
претенциите за недействителност на клаузи от договора. Отделно от
недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водят и до
явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от
страна на кредитора, тъй като в продължение на 3 години ищецът е ползвал
многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е
запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. В същия смисъл е и цитираната по-долу съдебна практика,
постановена при идентична фактическа обстановка, в която потребител
оспорва клауза, с която се е задължил повече от един път. Това опровергава
твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост
и добрите нрави от страна на кредитодателя. По отношение на твърдението за
неравноправност Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на
трайните отношения между страните, създадени на база 7-те договора за
кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични
кредитни продукти при идентични условия. Това е необходимо, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо
място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва
10
потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността. Въпреки твърденията си
за нищожност на процесния договор ищецът е сключил с ответното дружество
7 договора с уговорка за плащане на неустойка. Предвид това, не може да се
твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договорите, както и
липса на информираност с условията и последиците от процесиите клаузи,
доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за
условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да връща
заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в тридневен
срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да
плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и
след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал
същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е
повтаряно до сключването на 7 идентични договора. От тук е явно, че в случая
е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на
оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях. Неоснователни и неверни са всички
оспорвания на ищеца по отношение на чл.6, ал.2 от Договора, в частта в която
урежда разходите за извънсъдебно събиране на вземания. Разходите за
извънсъдебните действия на кредитора спрямо длъжника в случай на
неизпълнение от страна на последния не представляват такси по договора.
Същите ясно са посочени като разходи във връзка с неизпълнението.
Всъщност тези суми стандартно са за сметка на длъжника в случай на
неизпълнение и в други правоотношения, не само между търговец и
потребител. Обстоятелството, че е определен лимит на тези разходи, изцяло в
полза на потребителя, и този лимит е посочен в Тарифата на търговеца не ги
превръща в такси за допълнителни услуги. Видно от представената Тарифа
към исковата молба Разходите за събиране на просрочени задължения са ясно
разграничени от таксите, които кредиторът събира за допълнителни услуги,
последните по желание на потребителя. В бележка под линия след таблицата
ясно и недвусмислено е посочено какви биха били тези разходи.
Несъстоятелно и необосновано е сравнението на сумите, които кредиторът би
разходвал, за да предприеме действия за извънсъдебно събиране на
просрочените си вземания с такса за управление на кредита.
Моли да се отхвърлят предявените от ищцата претенции като
неоснователни и да се присъдят сторените по делото разноски.
Съдът приема, че предявените искове намират правното си основание в
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.10а, ал.2 от ЗПК.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено
от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за потребителски кредит от 23.01.2024г.
по силата, на който ответното дружество е предоставило на Р.М. 1 400лв.
11
кредит, който е следвало да се изплати до 23.01.2025г. при 54.64% ГПР, като
общата сума за погасяване възлиза на 1 874.85лв.
Съгласно чл.6, ал.2 от договора кредитополучателя е поел ангажимент
при забава или неизпълнение да заплати на кредитора разходите за събиране
на просрочените вземания определени съгласно тарифа на ответника, а в чл.11
от договора е посочил, че е уведомен, че ако не представи обезпечение в
тридневен срок от сключването на договора дължи неустойка в размер на
1 761.15лв., която ще се дължи разсрочено съобразно начина посочен в
приложение 1 към договора.
Договорът е двустранно подписан и от външна страна съдържа
изискуемите се реквизити.
По отношение на отделните претенции , съдът
В чл.5 от договора е посочено, че заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от сключване на договора. Според чл.11, ал.1 от договора при
неизпълнение на т.5 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
1 761.15лв. Неустойката е уговорено да става дължима от момента на
неизпълнение на задължението по чл.5, в същото време обаче се сочи, че
сумата е начислена още към момента на сключване на договора и е посочена в
приложение №1, като там е в отделна графа и изрично е посочена, че се дължи
при непредоставяне на обезпечение.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът
формира следните правни изводи: Предявеният установителен иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД. Сключеният
между страните договор за паричен заем по своята правна характеристика
отговаря на договор за потребителски кредит по см. на чл.9, ал.1 ЗПК.
Следователно длъжникът се ползва от регламентацията на потребителската
закрила, уредена в ЗЗП – арг. чл.24 ЗПК, във вр. чл.143 – 148 от ЗЗП.
Уговарянето на вид плащане по договора за кредит под формата на неустойка
в размер близък до размера на отпуснатия кредит, съдът намира за установено
в разрез с добрите нрави. В случая размерът на предвидената в чл.11 от
процесния договор неустойка в размер на 1 761.15лв. при отпуснат кредит от 1
400лв. е прекомерен, тъй като надхвърля както този на главницата, така и
многократно размера на предвидимите вреди, които кредиторът би могъл да
претърпи при неизпълнение. Така уговорената неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Предвидената неустойка следва да се квалифицира като уговорена отнапред
компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради
неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Вредите,
компенсирани с тази неустойка, не са съизмерими нито с положителен, нито с
конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Предвид паричния характер на
задължение за връщане на заемната сума, единствените вреди, които
кредиторът би могъл да търпи при забава, са съизмерими с размера на
мораторната лихва. С уговорената между страните по делото неустоечна
клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за
предоставяне на процесната заемна сума - т.нар. "скрита възнаградителна
лихва". Този извод на първо място следва от краткия срок за изпълнение
12
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – предоставяне
на обезпечение, който предполага, че кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението и е преценил, че наред с уговорената
възнаградителна лихва, ще получи и неустойката. По изложените
съображения исковата претенция с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е
основателна и като такава следва да бъде уважена, като се прогласи
нищожността на чл.11, ал.1 от договора за кредит.
По отношение на иска за прогласяване нищожността на чл.6, ал.2 от
договора, с който е уговорено, че кредитополучателката при забава или
неизпълнение ще заплаща на разходи на кредитора за събиране на
просрочените вземания съгласно Тарифа изготвена от дружеството кредитор
съдът намира същия за основателен. Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК
кредиторите не могат да изискват заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. При настоящия
случай в договора е уговорено именно такса, а не възможност за
възстановяване на разноски сторени за събиране на вземането. Става дума за
суми определени по размер от страна на кредитора по неясен начин и
именувани от самия него като такси.
По изложените причини съдът приема, че следва да прогласи
нищожността на чл.6, ал.2 от договора като противоречаща на чл.10а, ал.2 от
ЗПК и поради това нищожна.
Предвид извода за основателност на претенциите, направеното искане и
представените доказателства съставът намира, че ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на процесуалният представител на ищцата
възнаграждение за предоставената по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв
безплатна правна помощ. Съставът намира, че следва да вземе предвид
направеното от ответното дружество възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение поради това, че по делото не са извършени
значителни по сложност или количество процесуални действия,
процесуалният представител на ищцата не се е явявал в о.с.з., проведеното
второ заседание е било за събиране на доказателства по искане на ответника,
исковете макар и два са свързани с едно договорно основание и поради това
следва да се присъдят разноски само в размер на 400лв.
В полза на самата ищца следва да се присъдят сторените от нея 126лв.
разноски по делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Р. К. М.
ЕГН********** от гр.Варна, *** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК202531869, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115Е,
ет.5, че клаузата на чл.6, ал.2 от договор за потребителски кредит
№1004436/23.01.2024г. е нищожна, поради противоречието й с чл.10а, ал.2 от
ЗПК, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Р. К. М.
ЕГН********** от гр.Варна, *** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК202531869, със
13
седалище и адрес на управление гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115Е,
ет.5, че клаузата на чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит
№1004436/23.01.2024г. е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, на
осн. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК202531869, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115Е, ет.5 да заплати на Р. К.
М. ЕГН********** от гр.Варна, *** сумата от 126лв. сторени по делото
разноски, на осн. чл.78 от ГПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК202531869, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115Е, ет.5 да заплати на
адв.Д. Г. вписан в Адв.К Ловеч с №*** с адрес за кореспонденция гр.Троян,
*** сумата от 400лв. сторени по делото разноски, на осн. чл.78 от ГПК вр.
чл.38 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Окръжен съд –Варна
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
14