РЕШЕНИЕ
№ 173
гр. Враца, 02.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка П. Петрова
Калин Тр. Тодоров
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20221400500212 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и следващите
от Гражданския процесуален кодекс.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 3326 от 07.06.2022г., подадена от „Н. Т.” ЕООД, ЕИК *** със седалище и
адрес на управление с. ***, представлявано от В. Б. М., чрез пълномощник
мл. адв. П. П. от АК-Враца, против решение № 59/23.03.2022г., постановено
по гр. дело № 1635 по описа за 2021 година на Районен съд – Бяла Слатина, в
неговата цялост, с което дружеството е осъдено да заплати на А. С. А., с ЕГН
********** и П. Е. А., с ЕГН **********, и двамата с адрес гр.***, на
основание чл.59 от ЗЗД, сумата 170,75 лв., представляваща обезщетение за
ползване без правно основание от ответника, притежавания от ищците
недвижим имот представляващ поземлен имот № 059063, а по кадастралните
регистри е с идентификатор 73643.59.63, с площ 4.615 дка, трета категория
земя, находяща се в землището на с.***, местността „***“ за стопанската
2018/2019 година, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба - 08.12.2021г. до окончателното й
1
изплащане, както и направените в производство разноски, включително
такива за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т.3 от
ЗА, вр. чл. 36, ал. 2 ЗА в полза на адв. М.М. С. – АК-Враца.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила и необоснованост, като фактическите и правни изводи на съда не кореспондират
със събрания по делото доказателствен материал. Конкретно излага съображения, че
необосновано съдът е приел за неоснователно защитното му възражение за отсъствие на
обективна възможност за реално използване на имота поради негодността му за ползване, за
да е получил имуществена облага от него. Твърди, че процеснният имот е обраснал с храсти,
че не е включен в масиви за ползване на земеделска земя за стопанската 2018/2019 г.,
съгласно Заповед № 236/21.09.2018г. на ОДЗ-Враца, че се обработва частично /2.100 дка/,
което е установено от събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. заключение
на вещо лице, представено с отговора на исковата молба, които доказателства не са
обсъдени от съда. Поддържа, че препятстването на собствениците-ищци да ползват имота в
съответствие с неговото функционално предназначение и в обема на притежаваните от тях
права лично или да реализират имуществени блага по друг начин за визирания в исковата
молба период, не е по причина държането му без правно основание от него, за да намери
приложение чл.59, ал.1 ЗЗД, а се дължи на негоден обект за ползване. Посочва, че по делото
не са събрани доказателства той обективно да е използвал имота за свои нужди или да е
придобивал плодовете от него. На следващо място изтъква, че съда е приел договора за наем
за нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2, пред. второ от ЗЗД, без изрично да е направено
възражение за нищожност от страна на ищците, което е довело до нарушение на
диспозитивното начало в гражданския процес и до постановяване на недопустимо съдебно
решение. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо това постанови
решение, с което да отхвърли изцяло предявения против него иск, като неоснователен и
недоказан, като претендира и направените пред настоящата и първа инстанции разноски по
делото. В съдебното заседание, чрез пълномощника си, поддържа жалбата и моли съда, в
случай на потвърждаване на първоинстанционното решение, да присъди на пълномощника
на въззиваемите адвокатско възнаграждение под минималния размер, регламентиран в
Наредба № 1, като съобрази решението на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела
С427/2016г. и С428/2016г. с оглед цената на иска и извършените процесуални действия от
процесуалния представител на въззиваемите.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемите А. С. А., ЕГН ********** и
П. Е. А., ЕГН **********, и двамата с адрес гр.***, чрез упълномощения им
адвокат М.М. С. – АК-Враца, е постъпил писмен отговор, с който оспорват
като неоснователна въззивната жалба. Считат, че по делото безспорно е
установено правото им на собственост в режим на СИО върху процесната
нива, находяща се в землището на с.***, общ. Бяла Слатина, местността
„***”; ползването на нивата от ответното дружество за стопанската 2018/19г.
на основание договор за наем от 14.05.2018г., сключен между ищцата А.А. и
ответното дружество, както и нищожността на договора на осн. чл.26, ал.2,
пр.2 от ЗЗД, поради липса на съгласие за сключването му от страна на
наемодателя А.А., тъй като същата не го е подписвала и не е заявявала воля за
сключването му. Твърдят, че управителят на ответното дружество лично е
подписал и подал в ОСЗ - Бяла Слатина заявлението, с което е заявил целия
имот за ползване, с което явно е демонстрирал намерението си да държи и
обработва имота през стопанската 2018/2019 година, като същевременно
2
регистрирането на това заявление се явява пречка пред другите арендатори да
заявят имота за ползване. Поддържат, че ответното дружество е регистрирало
ползването на процесната нива по реда на чл. 70 от ППЗСПЗЗ, при което се
налага извода, че именно то е ползвател на нивата за стопанката 2018/19г. Въз
основа на изложеното считат, че е налице фактическия състав на чл. 59 от
ЗЗД - обогатяване на едната страна в правоотношението за сметка на другата,
като ответното дружество си е спестило разходи: не им е предоставило
дължимото им се рентно плащане за нивата за стопанската 2018/2019г. в
размер на исковата сума от 170.75 лв., изчислено на база средно рентно
плащане за землище ***. На следващо място считат, че следва да се приеме за
безспорно обстоятелството, че имота е бил изцяло обработваем; през
последните две стопански години същият е обработван лично от ищеца П.А.,
поради което намират за неоснователно твърдението на ответника, че имота
не е годен за ползване. Доказано е също, че ответникът не им е заплатил
рента, наем или друг доход за ползването на имота. В случай, че съдът
приеме въззивната жалба за основателна и я уважи, правят възражение за
прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
жалбоподателя в случай, че претендирания размер е над минималния
съгласно НМРАВ. Молят съда да потвърди като правилно и законосъобразно
обжалваното решение като остави без уважение въззивната жалба и осъди
въззивника да им заплати разноските по делото. На основание чл.38, ал.2, вр,
ал.1, т.3, пр.2 от Закона за адвокатурата претендират адвокатско
възнаграждение на процесуалния си представител в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 от ЗАдв за всеки един от тях
поотделно.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не
правят доказателствени искания.
След самостоятелна преценка на събраните доказателства и доводите на
страните, окръжен съд намира следното:
Постъпилата въззивна жалба е процесуално допустима, като подадена в
срок, от надлежна страна в производството и имаща за предмет съдебен акт
от категорията на обжалваемите.
Решението на районен съд е валидно и допустимо.
Разгледана по същество, окръжен съд намира жалбата за неоснователна
при следните съображения:
Първостепенният районен съд гр. Бяла Слатина е бил сезиран от
ищците А. С. А. и П. Е. А., и двамата от гр.Бяла Слатина, с обективно
съединени при условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване с
правно основание чл.59 от ЗЗД и иск за непозволено увреждане по чл.45 от
ЗЗД, както и с иск по чл.86 от ЗЗД.
В исковата молба ищците твърдят, че са собственици на недвижим имот
в режим на СИО представляващ нива с площ 4.615 дка, имот № 059063, трета
3
категория земя, в м. „***”, в землището на с.***, обл.Враца, придобит по
силата на Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот - зем. земя
№ 105, том VI, рег. № 5648, н.д. № 1016/11.10.2012г. по описа на Нотариус
Г.Х. с район на действие РС-Б.Слатина. Поддържат, че за имота им не е имало
сключен договор за аренда или договор за наем на зем. земя за стопанската
2018/2019 година, поради което разговаряли с арендатор за сключване на
договор за аренда. Впоследствие разбрали от арендатора, че той не може да
сключи с тях такъв вид договор, тъй като за този имот вече има регистриран
договор за наем за същата стопанска година. Посочват, че при извършена
справка в ОбС“З“ – Бяла Слатина установили, че имота бил заявен за
ползване от „ЗК Н. Т.“ ЕООД, с.***, която се легимирала с договор за наем от
14.05.2018г., сключен с ищцата А.А. за стопанската 2018/2019 година.
Изтъкват, че този договор за наем е нищожен на основание чл.26, ал.2,
предл.2 ЗЗД поради липса на съгласие за сключването му от страна на
наемодателя, тъй като подписа в него не е положен от ищцата А., което е
установено в наказателно производство по АНД № 34/2020г. по описа на РС-
Бяла Слатина. Твърдят, че вписването на ответното дружество като ползвател
на имота е единствената пречка да сключат договор за наем или за аренда за
стопанската 2018/2019 година с друг арендатор или лично да обработват
имота, поради което са били лишени от възможността да реализират доход от
него, а ответника неоснователно се е обогатил за тяхна сметка. Посочват, че
средното рентно годишно плащане за землището на с.*** възлиза на 37.00
лв./дка за стопанската 2018/2019 година, което се установява от справка от
ОбС”З” - Б.Слатина, и съобразно този размер обезщетението за лишаването
им от ползване на процесният имот с площ 4.615 дка, което им дължи
ответника, изчисляват на 170,75 лв. Молят съда, да осъди ответника „Н. Т.”
ЕООД, ЕИК ***, с. ***, обл. Враца, като правоприемник на „ЗК Н. Т.” ЕООД,
ЕИК *********, да им заплати сумата 170,75 лв., представляваща
обезщетение за ползване без правно основание от ответника на притежавания
от тях в режим на СИО недвижим имот, представляващ поземлен имот №
059063, с площ 4.615 дка, трета категория земя, находящ се в землището на
с.***, местността „***“ за стопанската година от 01.10.2018г. до 30.09.2019г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 08.12.2021г. до окончателното й изплащане. В
условията на евентуалност ищците молят съда, да да осъди ответника, на
основание чл.45 от ЗЗД, да им заплати сумата 170,75 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи, поради
лишаването им от правото на ползване на същия имот и за същия период,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 08.12.2021г. до окончателното й изплащане.
Претендират и разноски, включително за адвокатско възнаграждение на
процесуалния им представител, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3 от ЗА.
Ответното дружество „Н. Т.“ ЕООД, ЕИК ***, с.***, представлявано от
В. Б. М., чрез мл.адв. П. П. от АК-Враца, е депозирало писмен отговор на
4
исковата молба, с който оспорва изцяло исковата претенция с подробно
изложени съображения, като претендира и разноски. Навежда твърдения, че
правоотношенията между страните са на договорно основание – за процесния
имот съществува сключен договор за наем, който е регистриран в ОС”З” –
Бяла Слатина, който макар и да е сключен от лице без представителна власт,
се смята, че действията се потвърждават, в случай че не се противопостави
веднага и в който случай се прилагат правилата на ТЗ.
В първоинстанционното производство районния съд е събрал
допустимите, относими и необходими писмени и гласни доказателства и след
обсъждане на същите е възприел за установена и изложил подробно
фактическа обстановка по спора, която напълно се споделя от въззивния съд.
По делото е безспорно установено, че ищците А. С. А. и П. Е. А. са
собственици на недвижим имот в режим на СИО, представляващ нива с площ
4.615 дка, имот № 059063, трета категория земя, в м. „***”, в землището на
с.***, обл.Враца, придобит по силата на договор за покупко-продажба на
недвижими имоти - земеделска земя, оформен в Нотариален акт № 105, том
VI, рег. № 5648, н.д. № 1016/11.10.2012г. по описа на Нотариус Г.Х. с район
на действие РС-Б.Слатина.
Установено е също така, че с договор за наем от 14.05.2018г., сключен
между „ЗК Н. Т.“ ЕООД, с.***, като наемател, и ищцата А.А., като
наемодател, процесната нива е отдадена под наем на наемателя за срок от
една година.
От приложената на л.30 и л.62 по делото справка от информационна
система „Ползване на земеделски земи II”, издадена на 11.12.2018г. от
ОбС”З” – Бяла Слатина се установява, че за стопанската година от
01.10.2018г. до 30.09.2019г. имота бил заявен за ползване от „ЗК Н. Т.“
ЕООД, като кооперацията се легимирала с договора за наем в сила от
01.10.2018г., както и че средното рентно годишно плащане за землището на
с.*** за стопанската 2018/2019 година възлиза на 37.00 лв./дка. На л.66 по
делото е представено и самото заявление, подадено от А. З., като
представляващ „ЗК Н. Т.“ ЕООД, в приложението към което под № 566 е
включен и имот № 059063.
Видно от представените по делото писма на ОС”З” – Бяла Слатина от
03.12.2021г., 17.02.2022г. и 08.03.2022г., че на 15.06.2018г. в службата за
стопанската 2018/2019 година за процесния имот е регистриран едногодишен
договор за наем, сключен на 14.05.2018г. между наемодател А.А. и наемател
„ЗК Н. Т.“ ЕООД, с.***, както и че за стопанската 2018/2019г. имотът е заявен
за ползване от „ЗК Н. Т.“ ЕООД със заявление по чл.70 от ППЗСПЗЗ. В
писмото от 17.02.2022г. е отразено също, че за стопанската 2018/2019 година
е имало сключено доброволно споразумение по чл.37в, ал.2 от ЗСПЗЗ между
собствениците/ползвателите на зем.земи в землището на с.*** и съгласно
5
Заповед № 236/21.09.2018г. на Директора на ОД“Земеделие“ - Враца,
процесния имот не е включен в масиви за ползване на земеделска земя.
Не се твърди по делото от страните, респ. и не са ангажирани
доказателства ответникът-наемател да е заплатил на ищцата-наемодател
наемна цена за наетия имот.
По делото е представено от ответника заключение по извършена
съдебно-счетоводна експертиза по гр. дело № 1252/2019г., което не може да
бъде ценено като годно доказателствено средство в рамките на настоящото
производство, тъй като не е изготвено по предвидения в чл.195 и сл. ГПК
процесуален ред.
За изясняване на относими към спора обстоятелства пред
първоинстанционния съд е разпитан като свидетел М. М. /без родство със
страните по делото/, чиито показания съдът цени като непосредствени,
обективни и незаинтересовани. Свидетелят твърди, че се занимава със
земеделие от 2014г. и работи като съдружник във фирма, занимаваща се със
земеделска дейност и в тази връзка наема и обработва земеделска земя.
Същият имал договорка с ищците П. и А. А.и да наеме с договор за наем и
обработва земята им в с. ***, включително и имота им от около 4.000 дка, за
стопанската 2018/2019 година и да им заплаща по 50,00 лв. наемна цена за
един дка. Когато обаче свидетелят направил справка в ОС”З” – Бяла Слатина,
се оказало, че за този имот вече имало сключен такъв договор за наем със „ЗК
Н. Т.“ с. *** и същият бил деклариран в службата. Поради това свидетелят
отказал да сключи с ищците договор за наем за процесния поземлен имот, тъй
като било безмислено да се създават спорове между колегите арендатори при
разпределение ползването на земите по реда на чл.37в от ЗСПЗЗЗ. Свидетелят
заявил, че е виждал процесният поземлен имот на място, като част от него е
обработваема земя, а друга малка част от същия е необработваема и била с
дребни храсти, които могли да се разорат и да се превърне тази част в
обработваема земеделска земя. Въпреки необработваема част от земята,
свидетелят заявил, че той щял да го наеме и да го изчисти, тъй като разполага
с необходимата техника и да го обработва.
От приложено АНД № 34/2020г. по описа на РС-Бяла Слатина е видно,
че с влязло в сила решение № 14 от 13.02.2020 г. на РС - Бяла Слатина по а. н.
д. № 34/2020 г. лицето И. Н. Р., работила от 2004 г. до 2018 г. като домакин в
„ЗК Н. ***" ЕООД, е призната за виновна в това, че на 14.05.2018 год. в с.***,
обл.Враца е съставила неистински частен документ - договор за наем на
селскостопанска земя на имоти с номера № 059063, № 059067 и № 059069, и
трите имота в местността „***“ в землището на село ***, който договор на
15.06.2018 год. е употребен пред Общинска Служба „Земеделие“ - Бяла
Слатина, за да се докаже, че съществува правно отношение между А. С. А. от
гр.Бяла Слатина и „ЗК Н. Т.“ ЕООД, представлявана от А. Н. З. от с.*** -
престъпление по чл.309, ал.1 от НК, като на основание чл.78а НК е
6
освободена от наказателна отговорност, като й е наложено административно
наказание „Глоба“ в съответният размер. В мотивите на решението е
установено, че обвиняемата Р. е изготвила Договора за наем от 14.05.2018 г.
като вписала като наемател ЗК "Н. Т." ЕООД, а като наемодател А. С. А. и че
се подписала вместо последната за "наемодател".
След обсъждане на събраните доказателства и задълбочен анализ на
фактите по спора, районния съд е стигнал до решаващ правен извод за
наличие предпоставките на чл. 59 от ЗЗД, тоест за основателност на
предявения главен иск, който извод също се споделя от окръжен съд, като
правилен и съответстващ за закона и данните по спора, поради което и на
основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени
в обжалвания съдебен акт.
В допълнение към изложените от районния съд мотиви и в отговор на
наведените във въззивната жалба и отговора на същата доводи на страните,
настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно нормата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е
обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити.
С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага
от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена
възможност в други текстове на закона.
Общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в
случаите, когато лице несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без
правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно
неговото функционално предназначение в обема на правата, които има.
Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика
лично да ползва или да отдава под наем /на правно основание/ имота и да
реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти -
ползването без правно основание от несобственика-ответник на собствения
недвижим имот /вещ/ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се
изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си
недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от
време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на
разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период.
Фактическият състав на предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД обхваща
7
елементите: 1. ищецът да е собственик на имота /вещта/; 2. ответникът да
ползва фактически имота без наличие на правно основание за това за
конкретен период от време /исковия период/ и 3. размера на вредата,
изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е
реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота -
наемната цена на този функционален тип имоти.
В случая не се спори, а и от приложения по делото Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижими имоти - земеделска земя № 105, том VI, рег.
№ 5648, н.д. № 1016/11.10.2012г. по описа на Нотариус Г.Х. с район на
действие РС-Б.Слатина се установява, че ищците се легитимират като
собственици в режим на СИО на недвижим имот, представляващ нива с площ
4.615 дка, имот № 059063, трета категория земя, в м. „***”, в землището на
с.***, обл.Враца. Изложеното налага извода за наличие на първия елемент от
фактическият състав на предявения иск по чл.59 ЗЗД.
Спорен пред въззивната инстанция е въпросът за ползването на имота от
ответника без наличие на правно основание за това през исковия период.
В тази връзка въззивният съд намира за неоснователно защитното
възражение, въведено с отговора на исковата молба и поддържано с
въззивната жалба, че ответникът не е ползвал имота, аргументирано с
обстоятелството, че съгласно Заповед № 236/21.09.2018г. на Директора на
ОД“Земеделие“ - Враца, същият не е включен в масиви за ползване на
земеделска земя.
От приложените по делото справка от информационна система
„Ползване на земеделски земи II”, издадена на 11.12.2018г. от ОбС”З” – Бяла
Слатина, писма на ОС”З” – Бяла Слатина, както и от заявлението на „ЗК Н.
Т.“ ЕООД до службата се установява, че за стопанската 2018/2019г. имотът е
заявен за ползване от ответното дружество със заявление по чл.70 от
ППЗСПЗЗ, като дружеството се легитимирало с договора за наем от
14.05.2018г., при което се налага извода, че именно ответника е ползвател на
нивата за стопанската 2018/2019 г. Релевантен за спора е фактът на заявяване
на имота по чл. 70, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, тъй като това определя ползвателя на
имота за 2018/2019 г., а не дали същия реално е обработван от заявителя. Със
заявяването на имота по чл. 70, ал. 1 от ППЗСПЗЗ ответникът, в качеството
му на ползвател, е изразил съгласие този имот да участва в споразумението за
ползване по чл. 37в, ал.2 от ЗСПЗЗ и като последица от това участие да се
8
разпредели за ползване между всички участници в споразумението. От факта,
че този имот не е включен в масиви за ползване на земеделска земя, не следва
извода, че ответникът, в отношенията си с ищците-собственици на нивата, е
загубил качеството на ползвател на същата за стопанската 2018/2019 г.
В подкрепа на този извод на съда е и установената по реда на чл. 290 от
ГПК практика /например решение № 409 от 20.06.2012 г. по гр. д. №
1411/2010 г. на IV г. о. на ВКС, № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/11 г. на
ВКС и № 204 от 5.09.2013 г. по т. д. № 1158/2010 на II т. о. на ВКС/, съгласно
която лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.
59, ал. 1 от ЗЗД, всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите от
които го е лишил, като правноирелевантно за пораждане на извъндоговорното
му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и
получени ли са от това приходи. Ползването на вещта от несобственика може
да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава
добиви от вещта, включително и наем е ирелевантно. Изводът се извежда от
приетото в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, съгласно
което обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно
лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго
претърпяло обедняване лице. Правото на собственика да получи обезщетение
за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставяно в зависимост от
волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без
основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска е, че вещ на
ищеца е била държана без той да има основание за това. По този начин
собственика е бил лишен от възможност да я ползва, поради което за него е
налице обедняване. От друга страна - ответникът е държал чужда вещ, която
е ползвал или е могъл да ползва, в зависимост единствено и само от волята
си. За успешното реализиране на претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е от
значение начинът на ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез
същата са генерирани приходи от държателя, а е достатъчно тя да се намира
без правно основание във фактическата му власт, с което е създадена реална
възможност за спестяване наема, който би плащал за нейното ползване
(Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834 / 2016 г. на ВКС, 2-ро тър.
отделение.). Задоволяването /или хипотетичната възможност от задоволяване/
на нуждите на друг правен субект чрез специфичните функции на самата вещ,
означава не само спестяване на разходите за ползването на вещта от
9
ползващия, но и обедняване на собственика в размера на спестените от
ползващия разходи.
С оглед изложеното настоящият състав на съда намира, че
възраженията, че ответникът всъщност реално не е използвал имота на
ищците, тъй като този имот не е включен в масиви за ползване на земеделска
земя, е правноирелевантно за уважаването на исковата претенция по чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД.
Неоснователно е следващото защитно възражение, въведено с отговора
на исковата молба и поддържано с въззивната жалба - отсъствие на обективна
възможност за реално използване на чуждия недвижим имот, поради това, че
е необработваем и негоден за ползване. Според показанията на свидетеля М.
М., останали необорени в процеса, съобразно въведената с чл. 154, ал. 1 ГПК
доказателствена тежест, които няма законово основание да не бъдат
кредитирани, част от процесния поземлен имот е обработваема земя, а друга
малка част от същия е необработваема и била с дребни храсти, които могли да
се разорат и да се превърне тази част в обработваема земеделска земя,
каквото било и намерението на свидетеля. Следователно обективно е било
възможно земята да бъде използвана. Ангажираните от ответника
доказателства - писмо на ОС”З” – Бяла Слатина от 17.02.2022г., в което е
отразено, че съгласно Заповед № 236/21.09.2018г. на Директора на
ОД“Земеделие“ - Враца, процесния имот не е включен в масиви за ползване
на земеделска земя, и заключение по извършена съдебно-счетоводна
експертиза по гр. дело № 1252/2019г., не установяват противното. Както бе
посочено по-горе, заключението, изготвено по друго дело, не може да бъде
ценено като годно доказателствено средство в рамките на настоящото
производство, тъй като не е изготвено по предвидения в чл.195 и сл. ГПК
процесуален ред, а писмото на ОС”З” – Бяла Слатина и посочената в него
заповед на Директора на ОД“Земеделие“ – Враца не съдържат данни за
годността на процесния имот да бъде използван в съответствие с неговото
функционално предназначение.
С оглед на изложеното, съдът намира за доказано по делото, че през
стопанската 2018/2019 г. ищците не са ползвали своя имот нито лично, нито
чрез предоставянето му за ползване на други лица, поради това, че имота е
ползван от ответното дружество.
На следващо място, за ищците в настоящото производство е налице
правен интерес от предявяване на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД, тъй като те
не разполагат с друга правна възможност да осъществят правата си -
установява се от доказателствата по делото, че между страните не е
съществувал валиден договор за аренда или наем на процесната нива за
стопанската 2018/2019г., нито пък някакво друго облигационно отношение,
10
от което да произтича правото на ответника да ползва или да държи имота.
Неоснователни са доводите на ответника в отговора на исковата молба
за наличие на договорни отношения между страните по силата на договор за
наем на процесния имот, сключен от лице без представителна власт, и
съответно приложение на нормата на чл.301 ТЗ, обуславящи неоснователност
на иска по чл.59 ЗЗД. Видно е, от договора за наем от 14.05.2018г., че
посочената в него като наемодател страна е сключила договора лично, а не
чрез пълномощник, поради което правилата на ЗЗД и ТЗ относно
представителството, вкл. упълномощаването, и неговата действителност не
намират приложение в случая.
Установено е също така и не е спорно, че с влязло в сила решение № 14
от 13.02.2020 г. на РС - Бяла Слатина по а. н. д. № 34/2020 г. лицето И. Н. Р.,
работила от 2004 г. до 2018 г. като домакин в „ЗК Н. ***" ЕООД, е призната
за виновна в това, че на 14.05.2018 год. в с.***, обл.Враца е съставила
неистински частен документ - договор за наем на селскостопанска земя на
имоти с номера № 059063, № 059067 и № 059069, и трите имота в местността
„***“ в землището на село ***, който договор на 15.06.2018 год. е употребен
пред Общинска Служба „Земеделие“ - Бяла Слатина, за да се докаже, че
съществува правно отношение между А. С. А. от гр.Бяла Слатина и „ЗК Н. Т.“
ЕООД - престъпление по чл.309, ал.1 от НК, като на основание чл.78а НК е
освободена от наказателна отговорност, като й е наложено административно
наказание „Глоба“ в съответният размер. В мотивите на решението е
установено, че обвиняемата Р. е изготвила Договора за наем от 14.05.2018 г.
като вписала като наемател „ЗК Н. Т." ЕООД, а като наемодател А. С. А. и че
се подписала вместо последната за "наемодател".
Решението по чл. 78а НК, с което наказателният съд освобождава
подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно
наказание, е приравнено по значение на влязла в сила присъда и има
обвързващата сила по чл. 300 ГПК за гражданския съд, като то е
задължително за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните
последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието /дали
лицето И. Н. Р. е съставила неистински частен документ - договор за наем от
14.05.2018 год., с цел да бъде употребен пред ОС "Земеделие" гр. Бяла
Слатина/, неговата противоправност и виновността на дееца – в този см. е 15
от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК.
Още с исковата молба ищците са релевирали твърдение за нищожност
11
на процесния договор за наем от 14.05.2018 год. поради липса на съгласие от
страна на наемодателя, тъй като същата не го е подписвала и не е заявявала
воля за сключването му. Поради това, на първо място, очевидно невярно е
твърдението на въззивното дружество в жалбата му за липса на изрично
направено от ищците възражение за нищожност на договора за наем, поради
което не е необходимо съдът да изтъква съображения относно доводите на
същото за нарушение на диспозитивното начало в процеса, още повече, че по
въпроса длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни
сделки, които са от значение за решаване на правния спор има постановено
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г.,
ОСГТК.
На следващо място, твърдението на ищците за нищожност на процесния
договор за наем е основателно поради следните съображения:
Липсата на съгласие като основание за нищожност на правните сделки
по чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД предполага страна - съдоговорител да не е
изявила волята си, насочена към настъпване на правните последици от
атакуваната сделка към момента на нейното сключване. Липса на
волеизявление може да има само когато се твърди, че лице, означено като
страна по даден договор, не е дало съзнателно съгласие за сключването му.
Подписът на съдоговорителя е съставна част от документа, доказващ
сключването на договора и се заключава в удостоверяването, че направеното
волеизявление принадлежи на лицето, което го е положило подписа си в края
на документ. В разглеждания случай по делото по несъмнен начин е доказано,
въз основа на решението на РС - Бяла Слатина по а. н. д. № 34/2020 г., че
подписът в договора за наем от 14.05.2018 год. не е бил положен от А. С. А..
А щом като подписът за "наемодател" в обсъждания договор не изхожда от
сочения и означен негов автор, то следва да се приеме, че ищцата не е
желаела настъпването на правните последици на сделката. В този смисъл и
при съобразяване на съдържанието на облигационното задължение,
настоящият съдебен състав приема, че процесният договор се явява нищожен
поради липса на съгласие за сключването му от страна на наемодателя.
Изложеното налага извода на съда, че по делото не е установено
ползването на земеделския имот на ищците от ответното дружество през
стопанската 2018/2019 г. да е осъществявано на някакво правно основание,
поради което следва да се приеме, че за същото е налице пасивна
12
материалноправна легитимация за този период.
При този анализ на доказателствата съдът намира, че са налице
елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване и то
фактическия състав от разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД, приложим към
настоящата претенция – обогатяване на едната страна в правоотношението за
сметка на другата. В случая ответното дружество си е спестило разходи, а
именно: не е предоставило на ищците дължимото им рентно/наемно плащане
за нивата за стопанската 2018/2019 г., което плащане, с оглед представените
по делото писмени доказателства и статистически справки, е в размер на
исковата сума от 170. 75 лв. Тази сума следва да се присъди ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда - 08.12.2021г. до окончателното й изплащане, както е поискано с
исковата молба.
С оглед уважаване главния осъдителен иск по чл.59 от ЗЗД, съдът не
дължи произнасяне по евентуално предявеният иск с правно основание чл.45
от ЗЗД.
В заключение, тъй като правните изводи на настоящата инстанция
съвпадат с тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, като освен изложеното, на осн. чл. 272 от ГПК окръжен съд
препраща към мотивите на районен съд гр. Бяла Слатина.
По разноските:
Тъй като въззивната жалба не се уважава, на въззивното дружество не
се дължат разноски направени във връзка с нея пред настоящата въззивна
инстанция, съответно такива не се дължат и на адвокат П. П. от АК-Враца.
С оглед изхода на спора пред настоящата въззивна инстанция, съдебни
разноски следва да се присъдят на адв. М.М. С. от АК-Враца – пълномощник
на двамата въззиваеми, на осн. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т.3 от ЗА, съгласно
представените два договора за правна защита и съдействие. При интерес от
170,75 лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, дължимото на адвоката възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на двамата въззиваеми във
въззивното производство възлиза на по 300 лв. или общо 600 лв., която сума
въззивното дружество следва да заплати на адвоката.
Неоснователно е искането за намаляване на размера на адвокатското
възнаграждение на въззиваемите под определения в Наредба № 1/2004 г.
минимум. Във връзка с възможността за присъждане на адвокатско
13
възнаграждение под определения в посочената наредба минимум с оглед
решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С – 428/2016 на
Съда на ЕС е формирана практика, обективирана в определение № 28 от
21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение №
117 от 24.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2366/2020 г., II т. о., ТК, която
настоящият състав споделя. Съгласно тази практика, не може да се приеме, че
решението на СЕС позволява неприлагане на Наредбата само поради
посочената в него евентуална възможност за противоречие между чл. 101, § 1
ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма на
определянето, им минимални размери на адвокатското възнаграждение.
Съобразено е, че решението на СЕС възлага на националния съд да направи
преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 1
от Наредба № 1/2004 г. са приети в изпълнение и насочени към постигането
на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици,
произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел.
Изложени са съображения относно легитимната цел на посочените
разпоредби и е прието, че предвид връзката между предвидените минимални
размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите,
предоставяни от адвокатите, ограниченията, въведени от законодателя,
въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до
това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната
легитимна цел.
Мотивиран от изложеното, на основание чл.272 ГПК, Окръжен съд
Враца
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 59 от 23.03.2022г. постановено по гр.
дело № 1635/2021 г. по описа на Районен съд гр. Бяла Слатина.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр.чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т.3 от
ЗА, вр. чл. 36, ал. 2 ЗА „Н. Т.“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление с. ***, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, представлявано от В. Б. М.,
ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.М. С., ЕГН ********** от АК - Враца, с адрес
гр.***, общо сумата 600,00 (шестстотин) лева, представляваща дължимото му
се адвокатско възнаграждение, съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №
1/09.07.2004г. за МРАВ, като пълномощник на въззиваемите А. С. А., ЕГН
14
********** и П. Е. А., ЕГН **********, и двамата с адрес: гр.*** (по 300,00
лв. за всеки един от тях) във въззивното производство по в.гр.д.№ 212/2022г.
по описа на ОС-Враца.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15