№ 77
гр. Враца, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, IV-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Росица Ив. Маркова
Калин Тр. Тодоров
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
в присъствието на прокурора Цв. Й. Р.
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20221400500046 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 648 от 01.02.2022г., подадена от И. М. П., ЕГН ********** от гр. Враца,
чрез пълномощник адв. М.А. А. от САК, против решение № 231/02.11.2021.
на Районен съд - Враца, постановено по гр. дело № 20211420102282 по описа
за 2021 година, в частта, в която е отхвърлен предявения от него иск с правно
основание чл.2 ал.1, т.3, предл.1 от ЗОДОВ, за разликата над уважената част
от 1500 лв. до пълния предявен размер от 6000 лв.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно в обжалваната част като
постановено в разрез с материално-правните разпоредби. Категорично не споделя извода на
първоинстанционния съд, че обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер
1500 лева отговаря на изискванията на чл. 52 от ЗЗД за справедливост. Счита, че от
събраните гласни доказателства категорично е установено, че повдигнатото му
несправедливо обвинение му се е отразило по изключително негативен начин. Поддържа, че
изпитваните от него притеснение, неудобство, страх и последвалата продължителна
емоционална нестабилност, както и настъпилият разрив в отношенията му с най-близките
хора са събития от живота му, като на млад човек, които са поставили траен негативен
отпечатък в съзнанието му и нямат паричен еквивалент. Изтъква, че наказателното
преследване е продължило почти четири години, което е един изключително дълъг период на
негативни емоции за всяка човешка личност. Категорично не споделя и мотивите, че е
търпял болки и страдания с по-нисък интензитет, доколкото срещу него имало повдигнати и
1
други обвинения, като изтъква, че зависимостта между двата факта е точно обратна -
повдигането и на второ неоснователно обвинение е довело дори до още по-негативни
емоции и преживявания, отколкото първото, предвид страха от несправедливо понасяне на
наказателна отговорност без да е налице каквато и да е съпричастност към твърдените в
постановлението за привличане и в обвинителния акт деяния. Счита, че присъденото от РС-
Враца обезщетение за претърпени неимуществени вреди е явно несправедливо предвид
претърпените от него неимуществени вреди. Моли съда да измени обжалваното решение в
частта относно дължимото от ответника обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди, вследствие на воденото срещу него наказателно преследване, като
осъди Прокуратура на Република България да му заплати сумата 6000 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба до изплащането й,
както и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на адв. М.А. А.
адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска за двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна Прокуратура на
Република България не е постъпил отговор на жалбата. В съдебното
заседание, чрез процесуален представител прокурор от ОП Враца, оспорва
същата.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, от надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на
изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което същата е редовна и
процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3, предл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди /ЗОДОВ/.
Поддържа се в исковата молба, че с постановление за привличане като
обвиняем по ДП № 225 ЗМК 79/2015 г. по описа на 01РУ-СДВР, ищецът И. М.
П. е привлечен в качеството на обвиняем, че срещу него е внесен обвинителен
акт за извършено престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195, ал.
1, т.3, пр.2 и т.4, пр.2, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, въз основа на който е
образувано НОХД № 9498/2016 г. по описа на СРС. Твърди се, че по делото са
проведени множество съдебни заседания, в които И.П. е взел лично участие,
че съдът е постановил присъда, с която е признал подсъдимия за невиновен за
престъплението, за което е бил подсъдим и че присъдата е потвърдена с
окончателно решение от 30.11.2018 г. по ВНОХД № 4626/2018 г. по описа на
СГС. Посочва се, че наказателното производство, от момента на
привличането на П. като обвиняем до постановяване на окончателен съдебен
акт, продължило почти четири години, че през цялото това време И.П. търпял
неимуществени вреди. В началото на ищеца му се е налагало да крие
качеството си на обвиняем от своите роднини и приятели, за да им спести
притеснението и неудобството; впоследствие, след като всички негови близки
разбрали за повдигнатото му обвинение, му се налагало да обяснява на всеки
поотделно в какво престъпление е обвинен, че не го е извършил и че няма
никаква представа по каква причина е възбудено наказателното преследване
2
срещу него. Особено силен дискомфорт му причинявал фактът, че през цялото
това време е бил вътрешно убеден в невинността си, а е третиран като
престъпник от полицията и прокуратурата. След привличането си като
обвиняем, ищецът силно ограничил и социалните си контакти, загубил
желание да се вижда с приятели, затворил се в себе си, а в ежедневието си бил
подложен на постоянен силен стрес поради невъзможността да планира
свободно ангажиментите си. За да докаже невинността си, му се наложило да
ангажира като свидетели свои близки, което също му коствало немалка доза
притеснение. Самият факт, че за повдигнатото му обвинение НК предвижда
наказание лишаване от свобода бил неимоверно стресиращ и тревожен за
ищеца. Искането към съда е да осъди Прокуратура на Република България да
заплати на И. М. П. сумата 6000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди вследствие на воденото срещу него
наказателно преследване, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 30.11.2018 г. - датата на влизане в сила на присъдата по НОХД №
9498/2016 г. по описа на СРС, 100 с-в, до окончателно погасяване на
задължението.
В отговора на исковата молба ответникът Прокуратура на Република
България е оспорил предявеният иск като неоснователен и недоказан по
размер. Твърди, че наказателното производство срещу ищеца на неговата
досъдебна и съдебна фази /на две инстанции/ е протекло в разумни срокове,
че не са ангажирани доказателства за налагана и търпяна мярка за
процесуална принуда, за твърдените негативни последици, както и те да са
пряк резултат от процесното обвинение. Изяснява, че по иск на И. М. П.
срещу Прокуратура на РБ е образувано още едно дело - гр. дело № 1663/21 г.
на PC гр.Враца, 6-ти гр. състав, с претенции за обезщетение на вреди от
обвинение за престъпление по чл. 346, ал. 5 НК по ДП № ЗМ 3294/15 г. на 01
РУ-СДВР, за което ищецът бил оправдан с влязла в сила на 12.06.2019 г.
присъда по НОХД № 14309/16 г. на СРС, НО, 23 състав, както и че воденето и
на друго наказателно производство в процесния период, прави невъзможно
разграничаването на търпените и претендирани по двете дела вреди с едно и
също основание. Твърди, че поведението на И. М. П. е станало причина за
започване на наказателното производство, тъй като е направил признания,
които макар и да не са били ценени при постановяване на присъдата, все пак
са дали възможност на компетентните органи да разкрият престъплението и
неговия предмет /л.а. БМВ/, в гаража, чийто собственик е бил той, т.е.
поводът да започне разследване в Софийска районна прокуратура е
поведението на ищеца. Затова счита, че ако е настъпила някаква увреда в
патримониума на ищеца, то тя е по негова изключителна вина, затова и не
следва да му се присъжда обезщетение. Алтернативно иска съдът да приеме,
че пострадалият с поведението си виновно е допринесъл за увреждането,
поради което обезщетението трябва да се намали.
От приложените по първоинстанционното дело доказателства се
установява, а и между страните не е имало спор, че с постановление за
3
привличане на обвиняем по ДП № ЗМ 79/2015 г. по описа на 01РУ-СДВР
/пр.пр. № 1584/2015 г. по описа на СРП//л. 100 - 102 по ДП/ на 12.01.2015 г.
ищецът И. М. П. е привлечен в качеството му на обвиняем за извършено
престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195, ал. 1, т.3, пр.2 и т.4,
пр.2, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, и на същата дата е проведен първият му
разпит в това качество /л. 103/. С постановление от 16.02.2015 г. на СРП по
отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „Гаранция в пари” в
размер 3000,00 лв. /л. 100 - 102 д.п./. С обвинителен акт от 27.05.2016 г. е
повдигнато обвинение срещу И. М. П. за извършено престъпление по чл. 346,
ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195, ал. 1, т.3, пр.2 и т.4, пр.2, вр. чл. 20, ал. 4, вр.
ал. 1 от НК, като същият ден актът е внесен в Софийски районен съд, за което
е образувано НОХД № 9498/2016 г.
Пред първоинстанционния съд са проведени общо девет съдебни
заседания - на 07.07.2016 г., на 25.10.2016 г., на 11.05.2017 г., на 27.06.2017 г.,
на 17.10.2017 г., на 23.11.2017 г., на 23.01.2018 г., на 08.03.2018 г. и на
03.05.2018 г., като ищеца е присъствал на всяко едно от тях. На 03.05.2018 г.
СРС се е произнесъл с присъда, с която подсъдимият П. е признат за
невиновен по повдигнатото му обвинение. С решение № 1220 от 30.11.2018 г.,
постановено по ВНОХД № 4626/2018 г. по описа на СГС, е потвърдена
първоинстанционната присъда, която е влязла в законна сила на същата дата.
От приложената към НОХД № 9498/2016 г. справка за съдимост на
ищеца И. М. П. от 22.06.2016 г., се установява, че с Решение №
444/12.12.2012 г. по НАХД № 1387/2012 г. за престъпление по чл. 354а, ал. 5,
във вр. с ал. 3, т. 1 НК, извършено на 04.10.2012 г., И. М. П. на основание чл.
78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено
административно наказание глоба 1 000,00 лв.
Видно от приложената в досъдебното производство справка от
унифицираната информационна система на Прокуратурата на Република
България срещу ищеца И. М. П. е водено още едно производство за
извършено престъпление - ДП № 3924/2015 по описа на РПУ 01-София /пр.пр.
№ 44581/2015 г. по описа на СРП/.
Изложените дотук обстоятелства относно развитието на наказателното
производство срещу ищеца и съдебното му минало са безспорни между
страните по настоящето дело. Основният спор е свързан с това дали от
повдигнатото обвинение са настъпили неимуществени вреди за ищеца и ако
са настъпили – какъв е вида и обема на същите.
В подкрепа на изложените в исковата молба твърдения за претърпени
неимуществени вреди, ищецът е ангажирал гласни доказателства –
показанията на свидетеля М. А. Д.. Същият посочва, че познава ищеца от
дете, както и цялото му семейство. Свидетелят знае, че ищецът е съден за
4
кражба на кола, за разглобяването й на части и разформирането й, с цел
продаване на частите, и че е оправдан. Това, според свидетеля, се отразило
зле на И. и до момента не могъл да се възстанови от случая, въпреки че
минали няколко години оттогава. Отношението на баща му се променило към
И., както и на някои от приятелите му; приятелката му го зарязала и се
разделили; никой не искал да комуникира с него. След този случай дълго
време ищецът не можел да си намери работа. Свидетелят установява, че
ищецът бил нещастен от всичко, което се случвало, защото според думите му
е бил набеден и повтарял непрекъснато, че в годините ще се докаже, че не е
истина.
При така изяснената фактическа обстановка и събрани доказателства
първоинстанционният съд приел предявения иск за доказан по основание и го
уважил частично - за сумата 1500 лв., като в останалата част, за разликата до
предявения размер от 6000 лв., го отхвърлил като неоснователен.
При изложените фактически обстоятелства, окръжен съд направи
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес
от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно
начало предмет на спора.
Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи,
прокуратурата или съда от незаконно обвинение в извършването на
престъпление, ако лицето бъде оправдано, като отговорността на
правозащитните органи е обективна.
Пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск,
съобразно чл. 7 ЗОДОВ и разясненията, дадени в т. 5 от ТР № 3/2005 г.,
5
ОСГК, е Прокуратурата на РБ, предявила и поддържала незаконно обвинение
срещу ищеца чрез структурните си звена.
За уважаването на предявения иск е необходимо да бъде доказано
наличието на следните предпоставки: повдигане на обвинение на ищеца за
извършване на престъпление от общ характер; оправдаването му с влязла
сила присъда; наличието на неимуществени вреди и причинно-следствена
връзка между незаконното действие на правозащитните органи и настъпилите
вреди, които следва да се докажат от ищеца.
В случая се установяват всички елементи от фактическия състав на чл.
2, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, обуславящ отговорността на ответника. Установено е
по делото, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл.
346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195, ал. 1, т.3, пр.2 и т.4, пр.2, вр. чл. 20, ал. 4,
вр. ал. 1 от НК и е оправдан с влязъл в сила съдебен акт. Това обстоятелство
само по себе си е достатъчно да обоснове основателност на претенцията за
претърпени неимуществени вреди, доколкото е житейски логично
наказателното преследване да породи негативни психически преживявания в
емоционалната сфера на ищеца.
В трайната съдебна практика на ВКС се приема, че при иска за
обезщетение на вреди от процесния деликт, не е необходимо ищецът да
доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят
от лице, което е незаконно обвинено в извършването на престъпление и е
оправдано, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за
развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане,
негативни изживявания и чувство за онеправданост от наложените мерки за
неотклонение (особено при задържане под стража) и от евентуално
постановена (макар и след това отменена) невлязла в сила осъдителна
присъда, накърняване на чувството за собствено достойнство, за
справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в
държавността. Това е така, защото тези вреди и причинната връзка между тях
и незаконното наказателно преследване са очевидни и те са налице във
всички случаи, при които по делото е доказано, че ищецът е оправдан с влязла
в сила присъда. При условията на пълно главно доказване следва да се
установят всички останали вреди (които – в противовес на посочените
обичайни и типични такива, практиката често определя като "специфични") и
6
причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване,
приключило с оправдаването на ищеца.
В настоящото производство настъпването на вреди за ищеца,
изразяващи се в отрицателни психически изживявания – притеснения, стрес и
тревоги, които имат неимуществен характер, както и че тези вреди са пряка и
непосредствена последица от действията на правозащитните органи, се
установява и от събраните по делото доказателства.
С оглед на горното, искът по чл. 2, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е доказан по
основание по отношение на неимуществените вреди, които ищецът е търпял
във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, поради
което са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника
за репарирането на тези вреди.
При установената основателност на ищцовата претенция, спорният
въпрос е свързан с размера на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено
увреждане е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в
чл. 52 ЗЗД, приложим предвид § 1 от ЗР към ЗОДОВ, спрямо който
настъпилата вреда се съизмерява. Понятието "справедливост" по смисъла на
чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от
съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен
случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на
размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства
поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на
увреждането на ищеца. Като база за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж,
стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането
Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива
правно-релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са:
- тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко
отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, какви наказания
се предвиждат за него/тях; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или
7
по част от тях, а по други е осъден; продължителността и начина на развитие
на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването
му, дали е приключило на една или повече съдебни инстанции; дали в
рамките на същото срещу ищеца е била постановявана осъдителна присъда и
за какво наказание; колко, с каква продължителност и с какъв интензитет
действия по разследването с участието на обвиняемия са били извършени,
както и дали продължителността на незаконното наказателно преследване
надхвърля или не разумните срокове за провеждането му, като тази преценка
се обуславя от фактическата и правната сложност на наказателното
производство в досъдебната и съдебната му фаза, която от своя страна се
определя от броя, вида и характера на престъпленията, за които е повдигнато
обвинението, поведението и броя на обвиняемите и на останалите участници
в производството, обема на доказателствения материал и пр.;
- вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и
другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките
на наказателното производство;
- дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно
преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства,
по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и
наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения, а ако те
също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен;
- други обстоятелствата относими към характера на увреждането, за
което имат значение и други и предишни обвинения и осъждания,
задържания и ефективно изтърпяване на наказания;
- всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото,
които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно
преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му
състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук, включително предизвикан от
оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр.
Съдът трябва да отчете само вредите, явяващи се пряка и
непосредствена последица от увреждането, т. е. вредите, настъпването на
8
които е в пряка причинна връзка с непозволеното увреждане.
Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3,
предл. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени
неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди
са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за
тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната
цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие
с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите
условия и стандарта на живот в страната, но най-вече – с оглед особеностите
на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава
този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на
конкретно претърпените неимуществени вреди, т.е. не следва да бъде
източник на обогатяване за пострадалия.
В конкретния случай се установи, че на ищеца И.П. е повдигнато
обвинение за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 195, ал. 1,
т.3, пр.2 и т.4, пр.2, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, което се наказва с
лишаване от свобода от една до десет години и лишаване от право да се
управлява моторно превозно средство, т. е. за тежко умишлено престъпление
по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. От момента на повдигане на обвинението на
ищеца до момента на приключване на наказателното производство с влязлата
в сила оправдателна присъда са изминали 3 години и 10 месеца. Съдебната
фаза включва едно първоинстанционно и едно въззивно производство,
проведени са общо 10 съдебни заседания /9 в първа инстанция и 1 във втора/,
като на всички тях подсъдимият И.П. е присъствал лично, което неминуемо
му е причинявало допълнителен стрес и напрежение.
Съдът съобрази още и личността на въззивника – че срещу него са
водени наказателни производства, като макар и освободен от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание в едното и оправдан в
другото, той вече е бил привличан в качеството на обвиняем за извършено от
него престъпление, явявал се е пред органите на досъдебното производство и
е участвал в съдебно такова; обстоятелството, че в процесното наказателно
производство същият е оправдан още на първа инстанция, което е снижило
притесненията му за изхода на наказателното дело, както и това, че в
наказателното производство спрямо ищеца не са извършвани много на брой
и/или интензивни процесуално–следствени действия. Тези обстоятелства
обуславят извод, че търпените от въззивника неимуществени вреди от
привличането му като обвиняем, негативни преживявания, свързани със
9
стрес, притеснения и неудобства от воденото срещу него наказателно
производство, са с по-нисък интензитет от обичайните психически страдания
при повдигане на едно обвинение.
При определяне на справедливото обезщетение съдът съобрази и
възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – 22 г. -
активна трудоспособна възраст, както и обстоятелството, че по делото няма
данни към този момент същият да е бил трудово ангажиран.
От показанията на разпитания в първоинстанционното производство
свидетел се установява, че воденото срещу ищеца наказателно производство
му се отразило негативно, същият бил нещастен от случващото се с него,
защото бил набеден, от което състояние и до провеждане на съдебното
заседание не могъл да се възстанови. Свидетелят посочва, че негативната
промяна у ищеца била в резултат на повдигнатото срещу него обвинение,
поради което може да се приеме, че е налице причинна връзка между
действията на ответника и причинените на въззивника неимуществени вреди,
която е доказана по делото. Тези негативни емоции и отрицателни
преживявания съставляват неимуществени вреди, естествено присъщи и
характерни за хора, спрямо които е предприето наказателно преследване,
които отзвучават в продължителен период. При преценка на показанията на
свидетеля следва да се отчете, че същият изнася факти, които не са включени
в повдигнатото на ищеца обвинение - че ищецът е съден за кражба на кола, за
разглобяването й на части и разформирането й, с цел продаване на частите,
което навежда на мисълта, че същите касаят другото водено срещу ищеца
производство за извършено престъпление - ДП № 3924/2015 по описа на РПУ
01-София /пр.пр. № 44581/2015 г. по описа на СРП/. С оглед на това, при
наличието на две наказателни производства, водени срещу ищеца по едно и
също време, от показанията на свидетеля не може да се разграничат
неимуществените вреди, които ищецът е претърпял от наказателното
производство по ДП № ЗМ 79/2015 г. по описа на 01РУ-СДВР /пр.пр. №
1584/2015 г. по описа на СРП/.
При определяне размера на обезщетението следва да бъде отчетен и
установения по делото факт, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за едно
престъпление. Общият период, през който ищецът е имал качеството на
обвиняем (3 години и 10 месеца), не надвишава рамките на "разумния срок"
по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК. В този смисъл не е нарушено правото на
ищеца за справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, съгласно чл. 6 ЕКЗПЧОС.
От значение за определяне на обезщетението е обстоятелството, че по
време на наказателното производство срещу въззивника е взета сравнително
лека мярка за неотклонение "Парична гаранция" в размер 3000 лв., която сума
10
е била поносима за него, и същият не е търпял наложени ограничения на
правата и свободите му, вкл. свободата на придвижване, и не е препятствана
възможността му да планира свободно ангажиментите си, както се твърди в
исковата молба.
При определяне на размера на обезщетението, съдът взе предвид като
фактори обуславящи по-нисък размер на обезщетение обстоятелството, че
здравословно състояние на ищеца не е било влошено в резултат и по причина
от конкретното наказателно преследване; вследствие воденото срещу него
наказателно производство не е настъпило разстройство на здравето в смисъл
на психично заболяване, остра стресова реакция /ОСР/ и/или
посттравматично стресово разстройство /ПТСР/. Липсват данни по делото
ищецът да се е нуждаел от специализирана медицинска или психологическа
помощ и да е търсил такава, както и да са му предписвани специфични
лекарства, в резултат на процесното наказателно производство.
В обобщение ищецът не е установил по делото неимуществени вреди -
болки и страдания, с по-висок интензитет и сила от обичайните психически
страдания при повдигане на едно обвинение.
Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в
лицето на процесуалния й субституент – Прокуратурата на РБ, за заплащане
на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като
размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за
него.
В обобщение на изложеното, настоящият въззивен състав приема, че за
да бъде удовлетворен обществения критерий за справедливост при
съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот и с
оглед конкретните обстоятелства по делото, за обезщетяване на заявените с
настоящия иск вреди като произтекли от обвинението, следва да се определи
обезщетение от 1 500,00 лева. В този размер обезщетението отчита
балансирано тези аспекти на отражение на наказателната репресия върху
личността, за които може да се направи извод при ангажираните
доказателства за размера на вредата, да се направи извод за засягане на
нематериални блага в установената по делото степен. До този размер
предявеният иск за неимуществени вреди е доказан и основателен, а за
разликата до пълния предявен размер от 6 000 лева, искът е недоказан и
неоснователен.
11
Обезщетението е дължимо ведно със законната лихва, считано от датата
на влизане в сила на оправдателната присъда по НОХД № 9498/2016 г. по
описа на СРС, а именно – 30.11.2018 г., когато е постановен акта на
въззивната инстанция, с който е потвърдена присъдата, до окончателното
изплащане на сумата.
С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното решение е
постановено при правилно приложение на материалния закон и
доказателствата по делото. Като е стигнал до същите правни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се
потвърди.
При този изход на делото на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемият не претендира такива.
Водим от горното, Окръжен съд - Враца
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 231 от 01.11.2021г. по гр.д. № 2282/2021г.
на Районен съд – Враца.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12