№ 278
гр. Велико Търново, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)
ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАЯ ПЕЕВА
Членове:АНЕТА ИЛИНСКА
ЖЕНЯ ИВАНОВА
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА
като разгледа докладваното от ЖЕНЯ ИВАНОВА Въззивно гражданско дело
№ 20254000500313 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 531/18.12.2024 г. по гр. д. № 105/2024 г. по описа на
Окръжен съд - Русе е отхвърлен, като неоснователен, предявеният иск от В. Т.
Т. против Н. Т. Н. иск по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по
отношение на ответницата, че ищецът е изключителен собственик на
недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12, на
втория етаж в сграда с идентификатор 63427.2.5662.1, предназначение:
сграда-паметник на културата, разположена в поземлен имот с идентификатор
63427.2.5662 в гр. Русе, по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед РД -18-18/16.05.2007 г. на изп. директор на АК, с адрес
на имота: гр.Русе, **********, предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент - в жилищна или вилна сграда или в сграда със смесено
предназначение, брой нива на обекта: три, ниво 1, с площ 1.50 кв.м, при
съседни самостоятелни обекти в сградата за нивo едно: на същия етаж:
63427.2.5662.1.3, 63427.2.5662.1.2, под обекта: 63427.2.5662.1.7, над обекта:
няма; ниво 2 с площ по документи 96.92 кв.м, съседни самостоятелни обекти в
сградата за ниво две: на същия етаж: 63427.2.5662.1.15, под обекта:
63427.2.5662.1.3, над обекта: няма; ниво 3, с посочена в документа площ:
70.20 кв.м, съседни самостоятелни обекти в сградата за ниво три: на същия
етаж: няма, под обекта: няма, над обекта: няма, стар идентификатор: няма,
1
заедно с прилежащите идеални части от общите части на жилищната сграда,
равняващи се на 12.41 кв.м, както и заедно със съответните идеални части,
равняващи се на 40 кв.м от поземлен имот с идентификатор 63427.2.5662, в
гр.Русе, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед PД -18-18/16.05.2007 г. на изп. директор на AK, с адрес на поземления
имoт: гр.Русе, ************, площ: 634 кв.м, трайно предназначение на
територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: средно застрояване, с
предишен идентификатор: 63427.2.1517, 63427.2.1518, номер по предходен
план: квартал 263, парцел VII-1517,1518, при съседи: 63427.2.948,
63427.2.1516, 63427.2.1506, 63427.2.1505 и 63427.2.927.
Със същото решение В. Т. Т. е осъден да заплати на Н. Т. Н. сумата от 10
075 лв.- разноски по делото.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство В. Т. Т. против горепосоченото решение,
като неправилно, поради противоречие с материалния закон, съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че
било налице извънсъдебно признание от страна на ответницата, че сделките
били абсолютно симулативни, като между страните не бил съществувал спор
по този въпрос. В тази връзка се развиват подробни съображения относно
неправилните изводи, до които стигнал първоинстанционният съд.
Коментират се събраните по делото доказателства, като се твърди, че същите
установявали по безспорен начин, че ищецът се легитимирал като
изключителен собственик по наследство и давностно владение на целия
процесен имот. Искането до въззивния съд е за отмяна на обжалваното
решение и уважаване изцяло на предявения положителен установителен иск
за собственост.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от другата страна - Н. Т.
Н., чрез процесуалния й представител, с който се взема становище за
неоснователност на въззивната жалба. От една страна, се твърди, че
ответницата била собственик на имота по наследство, тъй като извършения от
нея отказ от наследство бил нищожен. От друга страна, се твърди, че същата е
придобила целия недвижим имот по силата на валиден договор с И. Х., който
се легитимирал като надлежен собственик на имота, противно на твърденията
на ищеца. Излагат се съображения също, че ответницата живеела в този имот,
като баща й й бил казал, че е неин и тя го считала за такъв, включително и
продължавала да го ползва. Затова моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, като претендира и разноски.
С определение № 421/01.04.2025г. по гр. д. № 105/2024 г. по описа на ОС -
Русе е отхвърлено, като неоснователно, искането на В. Т. Т. да бъде изменено
постановеното по делото решение № 531/18.12.2024 г., в частта за разноските,
като бъде намален размерът на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответницата на 1626,25 лева.
Срещу горепосоченото определение и в законоустановения срок, е
2
постъпила частна жалба от В. Т. Т., в която се релевира оплакване, че същото е
неправилно. Представената по делото фактура от 10.10.2023г. не доказвала
заплащането на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител по
това дело. Единствено доказано било плащането на сумата от 4 500 лева.
Развиват се съображения за основателност на направеното възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК. Иска се отмяна на обжалваното определение и намаляване на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответницата
на 1626,25 лева.
Постъпил е отговор на частната жалба от Н. Т. Н., чрез процесуалния й
представител, с който се оспорва същата, като се излагат доводи за нейната
неоснователност.
При подготовка на делото в закрито съдебно заседание по реда на чл. 267,
ал.1 ГПК, въззивният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна,
поради което я е оставил без движение с определение № 385/03.07.2025 г.,
постановено по настоящото дело, с указания до ищеца да отстрани
противоречието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба
и да допълни петитума, като изрично посочи придобивното основание, респ.
основания, на които претендира правото си на собственост върху целия имот
/т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и т. 4 ТР
№ 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/.
В законоустановения едноседмичен срок е постъпила молба от ищеца, с
която са отстранени нередовностите на исковата молба, като изрично е
уточнено, че ищецът претендира правото си на собственост върху целия имот
по силата на наследствено правоприемство и давностно владение.
В открито съдебно заседание въззивникът В. Т. Т., чрез процесуалния си
представител, заявява, че поддържа въззивната и въззивната частна жалби по
изложените в тях доводи, които доразвива в депозирана по делото писмена
защита. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание въззиваемият Н. Т. Н., чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбите и моли първоинстанционното решение и
определението по чл. 248 ГПК да бъдат потвърдени, като правилни.
Претендира разноски.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма и/или следи служебно за интереса на
някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка, съдът намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Предвид горното, съдът пристъпи към проверка по чл. 271, ал.1 ГПК на
правилността на решението, съобразно правомощията си.
3
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на
ответницата Н. Т. Н., че ищецът В. Т. Т. е изключителен собственик, по силата
на наследствено правоприемство и давностно владение на апартамент,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12,
разположен на втория етаж в сграда с идентификатор 63427.2.5662.1,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 63427.2.5662 в гр. Русе, по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД -18-
18/16.05.2007 г. на изп. директор на АК, с адрес на имота: гр.Русе, **********,
заедно с прилежащите идеални части от общите части на жилищната сграда,
равняващи се на 12.41 кв.м, както и заедно със съответните идеални части,
равняващи се на 40 кв.м от поземления имот /подробно описан в исковата
молба/.
Ищецът В. Т. твърди, че гореописаният недвижим имот е бил собственост
на баща му, починал през 2018г., който приживе извършил симулативни
сделки с него и с други обекти в сградата, с цел опазването на недвижимите
имоти от недобросъвестни кредитори. Последните симулативни
прехвърлителни сделки били в полза на И. Х., който никога не бил живял в
тези обекти, включително в процесния апартамент, който бил втори етаж от
сградата, впоследствие обособен като самостоятелен обект. Позовавайки се на
привидността на тези сделки, ищецът твърди, че се легитимира като
собственик на апартамента по силата на наследствено правоприемство и
давност, живеейки от малък до сега в имота, като останалите двама
наследници Н. Н. (ответницата) била направила отказ от наследството на баща
им, а вторият наследник Я. Т. никога не бил живял там и не бил проявявал
интерес към наследството.
Ответницата Н. Н. твърди, че тя се легитимира като изключителен
собственик по силата на договор за дарение, извършено в нейна полза от Х..
При условията на евентуалност, твърди, че тя е изключителен собственик на
апартамента по силата на наследствено правоприемство и давност, като
отказът от наследството на покойния й баща бил недействителен. Тя и
семейството й обитавали втория етаж от къщата и още приживе било ясно, че
първият етаж щял да остане на В. и майка му, а вторият – на нея, който от
2008г. владеела като свой.
Апелативен съд – Велико Търново, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК, във връзка
с чл. 12 ГПК, намира за установено, от фактическа страна, следното:
По делото не е спорно, а и видно от приетото от първоинстанционния съд,
като писмено доказателство, удостоверение за наследници изх.№ 3-4127/
01.08.2023 г., издадено от Община Русе /л.39/, след настъпилата на 06.11.2018
г. смърт на Т. П. Т., негови законни наследници са трите му деца: В. Т. Т.
(ищец), Н. Т. Н. (ответница) и Я. Т. Т..
На 20.02.2019 г. е вписан отказ на Н. Т. Н. от наследството, останало от
4
баща й Т. П. Т. в особената книга по чл. 49, ал.1 ЗН на Районен съд – Русе,
видно от удостоверение, издадено за това от съда /л.27/.
На 01.06.2020 г. е вписано приемането от В. Т. Т. на наследството,
останало от баща му в особената в особената книга по чл. 49, ал.1 ЗН на
Районен съд – Русе, видно от удостоверение, издадено за това от съда /л. 40/.
Не е спорно също така, а и видно от удостоверение за наследници и от
решение от 22.03.1962 г. по гр.д. № 480/1960 г. на Русенския народен съд /л. 37
и л. 38/ наследодателят на страните по делото Т. П. Т. е придобил по
наследство от Т. Г.а Т. (починала на 03.03.1971 г.) идеални части от недвижим
имот в гр. Русе, ********** – парцел XVI 20 в кв. 69 (понастоящем имот с
идентификатор 63427.2.5662), както и от първия етаж: помещения 11,12,13 и
тераса 14 (понастоящем този първи етаж е обособен в самостоятелен обект с
идентификатор 63427.2.5662.1.3), от втория етаж: помещения 11, 12, 13, от
тавана – таванско помещение 5 и таванска стая 6 (понастоящем този втори
етаж е обособен в самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12 –
процесният спорен апартамент), от магазините 4 и шапрон към двора 6,
избени помещения 8 и 10.
По делото са приложени актуални скица на имота и схема на процесния
апартамент, издадени от СГКК – Русе /л. 79-80/.
Не е спорно също така, че Т. П. Т. е бил в брак с Г. Д. Т. (майка на ищеца),
прекратен с развод през 2010г. /л. 194/, като и след развода същите са
продължили да живеят заедно до смъртта му в имота в гр. Русе, **********.
Хронологично във времето по отношение на гореописаните имоти се
установява:
На 08.08.2008 г. Т. П. Т., от една страна, е сключил с М. Г. Р., Е. Я. Т., А. Р.
З., от друга страна, предварителен договор за покупко-продажба на обособен
като реален дял от горепосочения магазин № 4 (по идеен архитектурен проект
за разделяне), заедно с избеното помещение в сутерена и съответните ид.ч. от
дворното място, като със същия договор Т. П. Т. и М. Г. Р. са се задължили да
сключат и договор за замяна, като Т. Т. прехвърли на М. Р. притежаваните от
него идеални и „реални“ части от недвижимия имот, представляващ към онзи
момент УПИ VII – 1518 в кв. 263 в гр. Русе, ********** /л.8-9/. Не е спорно по
делото, че на 15.04.2010 г. с договори за цесия Е. Я. Т., А. Р. З. са „прехвърлили
правата си“ по този предварителен договор на С. П. Р. /за който се твърди от
ищеца, че към онзи минал момент бил Главен архитект на Община Русе/.
От писмо на Окръжна прокуратура – Русе от 06.02.2018г. /л. 10/ се
установява, че се е водило разследване по ДП № 1919/2014 г. на Окръжна
прокуратура-Русе, в хода на което е било установено, че без знанието и
съгласието на Т. П. Т., от негово име е било подадено Заявление №
9419428/16.12.2008 г. до АГКК-Русе за обединяване на имоти с
идентификатори 63427.2.1517 и 63427.2.1518, впоследствие обединени в имот
63427.2.5662, както и че в документите до Главния архитект на Община Русе и
върху самият проект за делба на магазин № 4 на два магазина, подписите,
5
положени от името на Т. Т., също не са били изпълнени от него. В писмото е
посочено още, че ръкописният текст „Т. П. Т.“ в заявлението е бил изпълнен от
лицето М. Г. Р.. Няма твърдения на страните по делото, нито представени
доказателства, как е приключило досъдебното производство.
Видно от нотариален акт № 52, т. I, рег. № 835, дело № 45/ 06.04.2010 г. на
Нотариус с рег.№ 618 на НК /л.12/, в същият е посочено, че Т. П. Т. продава на
М. К. Р. /сестра на покойния съпруг на ответницата Н. Т./ собствения си
апартамент, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Русе,
одобрени със Заповед № РД-18-18/ 16.05.2007 г. на изп.директор на АГКК,
разположен в жилищна сграда 1, с брой нива на обекта-три, със застроена
площ от 168,62 кв.м, състоящ се от ниво 1-от самостоятелна стълбищна
клетка към трети етаж, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.3 и
63427.2.5662.1.2, под обекта: 63427.2.5662.1.7 и над обекта:63427.2.5662.1.12,
ниво 2-от дневна с кът за спане, кухня-столова, баня и тераса, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, под обекта:
63427.2.5662.1.2 и 63427.2.5662.1.2 и над обекта: 63427.2.5662.1.12 и ниво 3-
от помещение за спалня и склад, при съседни самостоятелни обекти в сградата
на същия етаж: няма, под обекта: 63427.2.5662.1.12 и над обекта: няма, който
самостоятелен обект е идентичен с помещения №№ 11,12 и 13 от втория етаж
и с таванско помещение № 5 и таванска стая № 6 от тавана по Решение от
22.03.1962 г. на РНС, вписано в СВ под № 72, том II, вх.рег.№ 1042 от
24.02.2000 г., заедно с прилежащите идеални части от общите части на
жилищната сграда, равняващи се на 12,41 кв.м, както и със съответните
идеални части, равняващи се на 40 кв.м от поземлен имот с идентификатор
63427.2.5662, срещу продажна цена от 55 000 лв., която сума продавачът
заявил, че е получил от купувача напълно и в брой преди подписване на
нотариалния акт, като същият се сключва при реда и условията на Закона за
уреждане правата на гражданите с многогодишни жилищно-спестовни
влогове и правилника за неговото прилагане и купувачът ще се ползва от
предвидените в закона компенсации.
На същата дата 06.04.2010 г. Т. П. Т. е продал на М. А. С. (майка на Г. Т.,
баба на ищеца) ателие за творческа дейност, и апартамент 63427.2.5662.1.3,
находящи се в сградата, в която се намира и процесният апартамент, с
нотариален акт № 53, т. I, рег. № 836, дело № 46/2010 г. на Нотариус с рег.№
625 на НК /л.44-45/.
На 22.04.2010 г. нотариално са изповядани три договора за покупко –
продажби на недвижими имоти, както следва:
М. К. Р. и съпругът й С. Р. продават процесният гореописан апартамент,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12,
ведно със съответните ид.ч. от сградата и дворното място, на И. И. Х., срещу
цена от 54 607.30 лева, отразена като платена изцяло и в брой преди
6
изповядването на сделката, видно от приетия от първоинстанционния съд,
като писмено доказателство, нотариален акт № 45, т. I, рег. № 1023, дело №
37/2010 г. на Нотариус с рег.№ 625 на НК /л.15 - 16/;
М. А. С. продава на И. И. Х. ателие за творческа дейност, и апартамент
63427.2.5662.1.3, находящи се в сградата, в която се намира и процесният
апартамент, ведно със съответните ид.ч. от сградата и дворното място, видно
от приетия от въззивния съд, като писмено доказателство, нотариален акт №
44, т. I, рег. № 1021, дело № 36/2010 г. на Нотариус с рег.№ 625 на НК /л.17 -
18/;
Г. Д. Т. продава на И. И. Х. двата магазина, находящи се в сградата, в която
и процесният апартамент, ведно със съответните ид.ч. от сградата и дворното
място, видно от приетия от въззивния съд, като писмено доказателство,
нотариален акт № 43, т. I, рег. № 1020, дело № 35/2010 г. на Нотариус с рег.№
625 на НК /л.19 - 20/.
Видно от приетите, също от въззивния съд, като писмени доказателства,
обратни писма с дати 22.04.2010 г. /л.21-22/, страните по последните две
сделки М. А. С. и И. И. Х., Г. Д. Т. и И. И. Х., са направили изявления, че не
желаят пораждането на правните последици на сключените помежду им
сделки и че същите са абсолютно симулативни, без да са платени цените по
тях и че Х. в срок от пет години следва да върне имота на продавача или на
посочено от него лице. И в двете обратни писма е записан текста, че в случай,
че в този срок бъде извършено строителство в имота, обезщетението се следва
да бъде предвидено за лице, посочено от Т. П. Т. и Г. Д. Т..
По делото са представени „справка за сумите, дадени на сем. Т.и до
17.12.2010г. и за сумите, удържани от наемите до 17.12.2010 г.“ и саморъчно
написана сметка /л.23-24/, като страните по делото не спорят, че същата
изхожда от Х., в които по дати са отразени дадени пари на Т.и, приспадани от
дължимите им наемни цени на отдадените под наем търговски обекти в
сградата.
Видно от две уведомления от 08.07.2021 г. /л. 25-26/, изходящи от И. Х.,
адресирани до Агенция по вписванията-Русе, директора на АГКК-Русе,
директора на Дирекция “Местни данъци и такси“- Русе и до Нотариус рег.№
412 на НтК, в тях е посочено, че му е станало известно, че се подготвят
документи за снабдяване с нотариален акт по давностно владение на
притежавания от него недвижим имот с идентификатор 63427.2.5662.1.12,
като се противопоставя на издаването на скици, данъчни оценки и иска да не
се вписват каквито и да било документи по отношение на тази недвижимост в
АВ. Не се спори, че такива стъпки за снабдяване с констативен акт са били
предприети от ответницата Н. Т..
По делото са приети от първоинстанционния съд, като писмени
доказателства, хартиени разпечатки на електронна кореспонденция между
адв. С. С. и Г. Т. с дати 08-09.07.2021 г. и с дата 09.03.2022 г. /л. 28-34/, със
съдържание консултация за сключване и оформяне на договори за заем за
7
послужване с предмет процесния апартамент 63427.2.5662.1.12 и апартамент
63427.2.5662.1.3, които да бъдат антидатирани, сключени симулативно, с цел
завеждане на иск, който попада в обхватния предмет на чл. 310, ал.1, т. 2 ГПК.
В резултат на което е сключен договор за заем за послужване на недвижим
имот с дата 20.12.2018 г. /л.30-31/, в който е посочено, че И. Х. предоставя на
ищеца В. Т. за временно и безвъзмездно ползване, за срок от три години,
считано от 01.01.2019 г., недвижим имот, изключителна собственост на
заемодателя, а именно ползваните като общо архитектурно и жилищно
пространство с един вход за достъп и със споделени обслужващи ги части
апартамент с идентификатор 63427.2.5662.1.3 и апартамент с идентификатор
63427.2.5662.1.12, намиращи се в процесната сграда в поземлен имот с
идентификатор 63427.2.5662. В договора се съдържа клауза, че заемодателят
дава съгласие, имотите да се обитават, както от заемателя, така и на роднините
му, живеещи към дата 06.11.2018г. – смъртта на Т. Т. там – Г. Т., Н. Т.
/ответницата/, съпругът й Н. К. Н. и дъщеря им К. Н. Н.. Представен е и
вторият договор за заем за послужване на недвижим имот от 29.12.2021 г. /л.
33-34/, сключен между И. Х., като заемодател и В. Т., като заемател, за период
от три години, считано от 01.01.2022 г., но касаещ само самостоятелен обект с
идентификатор 63427.2.5662.1.12 /процесният/. Видно от чл. 4 заемателят В.
Т. е поел задължение да осигурява защита на собствеността на заемодателя
върху имота от всякакви посегателства от трети лица, включително като
осъществява всички необходими за целта правни действия /предявяване на
искове/ срещу Н. Т. /ответницата/ и дъщеря й К. Н. Н., които до 21.07.2021 г.
живели в имота със съгласие на заемодателя, но от последния им била
отправена покана да напуснат, след което те оспорили правата му върху
имота.
Видно от искова молба, подадена до Окръжен съд – Русе на 11.05.2023 г.
от Н. Т. Н. против И. И. Х. /л.41-43/, същата е предявила срещу него иск по чл.
124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост върху процесния
апартамент, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12, с твърдения, че поради проблеми с хазарт и финансови
дългове, баща й Т. Т. е сключил симулативни сделки първо с М. Р. (сестра на
съпруга й), а след това тя с Х., с предмет въпросния обект, както и че приживе
волята му била първият етаж от сградата да е на брат й В. Т., а вторият – на
нея (който бил обособен като самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12). Не е спорно, че образуваното гражданско дело е било
прекратено, поради оттегляне на иска от Н. Т. Н..
С нотариален акт № 64, том III, рег.№ 4052, дело № 340/ 13.12.2023 г. на
нотариус с рег. 625 на НК /л. 35/ И. И. Х. е дарил на Н. Т. Н. процесния
апартамент, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12.
С нотариална покана от 14.12.2023 г. ответницата е отправила
предизвестие до ищеца за предаване на процесния имот въз основа на
горепосочения договор за дарение в нейна полза, а в отговор на същата, той е
8
посочил, че както тя добре знае, че те двамата винаги са били собственици на
имота и че всички договори, включително сключените от баща им, са
симулативни /л. 147-148/.
В постановление за отказ за образуване на ДП на РП – Русе, е посочено,
че на 16.12.2023 г. Н. Т. е извършила самоуправни действия, като е сменила
патрона на входната врата на процесното жилище, като случаят е маловажен.
В обстоятелствената част на същото е посочено, че от събраните
доказателства се установява симулативността на извършените с апартамента
сделки, подробно описани /л.149-153/.
С решение от 24.02.2025г. по възз.гр.д. 28/2025г. на ОС – Русе е отменен
извършеният въвод във владение на ответницата в процесния имот /л. 65 от
въззивно дело/.
Видно от становище, изходящо от купувача И. И. Х., в което е посочено,
че се депозира във връзка с определение на съда от 30.05.2024г. по гр.д.
6449/2023 г. по описа на РС – Русе и становище по отговор /л.12-15 от
въззивното дело/, в същото е обективирано признание за уговорките му с
наследодателя на страните Т. Т. и за симулативността на сделките, по които
поел задължение да му върне имотите, с твърдения, че М. С. и М. Р. били
„сламени човеци“, както и че във връзка с уговорките с Т. Т. прехвърлил на
дъщеря му Н. Т. втория етаж от сградата, като първият етаж следвало също да
се върне в наследството на Т. П. Т..
За изясняване на отношенията между страните във връзка с
притежаваното от техния наследодател имущество, са разпитани от
първоинстанционния съд свидетелите, които условно могат да бъдат
разделени на две групи – тези, посочени от ищеца – А. Г. Д., Е. В. Й., Т. П. К. и
тези, посочени от ответницата - Р. И. Й., С. Р. Р., Е. Й. Б., Д. Й. Б., М. В.ов Х.,
Н. В. Л., М. К. Р. /сестра на покойния съпруг на ответницата, К. Н. Н. /дъщеря
на ответницата/. Всички свидетели по еднопосочен и взаимодопълващ се
начин разказват, че откакто познават семейството на Т. Т. /той, съпругата му
Г., синът им В., дъщерята на Т. – Н., съпругът й и дъщеря им К., както и
майката на Т. – баба Н./ са живели в имота в гр. Русе, **********, който се
състоял от партерен етаж, където били магазините, първи етаж, втори етаж и
етаж с тавански помещения, както и че никога в този имот не са живели други
лица, в т.ч. и Х.. Първоначално разпределението било – на първия етаж
живеели Т., Г. и В., на втория – ответницата Н. с нейното семейство – съпруг
/впоследствие починал/ и дъщеря им К.. Там до смъртта си живеела и баба Н.,
имала стая на втория етаж. След това В. също обитавал стая на втория етаж.
К. е живяла и на третия етаж. Отделните свидетели разказват, че в различни
периоди от време, както ищецът (напр. докато бил студент), така и
ответницата (напр. през студените месеци в годината) не са живеели там. От
показанията на свидетелите се установява още, че и след развода на Т. с Г., те
са продължили да ползват първия етаж, а след смъртта на Т., В. започнал
ремонти в сградата. Свидетелите Й., Б. и К. Н. казват, че знаели, че първият
9
етаж бил за В. (ищеца), а вторият за – Н. (ответницата) и че такава била волята
на Т.. Свидетелката К. Н. (дъщеря на Н.) разказва още, че отстъпили една от
стаите на втория етаж на В., но за определено време, тъй като стаята му на
първия етаж била малка и че майка й се доверила на Г., която била юрист, да
направи отказ от наследството на дядо й, но всички били наясно с уговорките
за имотите и волята на дядо й вторият етаж да остане на майка й. Казва още,
че майка й е собственик по наследство и давност на втория етаж и че затова
като е завела дело срещу Х., той е преценил, че няма нужда и й го е
върнал.Свидетелите на страната на ответницата, дават показания още за
движимите вещи, придобити от Н. Т. по наследство от баща й след смъртта му.
Свидетелят Д. (квартален полицай) подробно разказва, че през 2008 – 2009г.
измамили Т. да подпише предварителен договор за имотите и за да ги „спасят“
и „да не им ги вземат“, започнали да търсят хора, на които да ги прехвърлят
фиктивно, даже на него му предлагали. Така една част от имотите дали на баба
М. (майка на Г.), а другите на сестрата на Н. (съпруг на Н.). За да не са имотите
в роднини, пак фиктивно в рамките на месец, ги продали на Х., дори и
съставили обратно писмо – това го знаел от Т. и Г.. Т. и Г. платили за
прехвърлянията на имотите. Х. отдавал под наем заведението и една част от
наемите им давал.
Въззивният съд кредитира показанията на всички свидетели относно
горепосочените факти, за които пресъздават техни непосредствени
впечатления, като еднопосочни и взаимодопълващи се, кореспондиращи с
писмените доказателства по делото. Не следва да бъдат ценени като
съществени противоречия казаното от една част от тях, че са виждали В. да
обитава стая на втория етаж, а друга част – че не са, защото свидетелите
(изключая К. Н.) не са живели в жилището и са го посещавали в различни
моменти през годините, като същественото, установимо от показанията им е,
че семейството на Т. Т. не е губило владението на имотите и до днес.
Въззивният съд не дава вяра само на свидетелските показания на С. Р. и
М. Р., в частите им, в които казват, че са платили цената на закупения от Т.
апартамент и че Х. го е закупил от тях, като им го е платил, тъй като същите
са вътрешно противоречиви и житейски нелогични и противоречат на част от
писмените доказателства по делото. Така например и двамата свидетели не
могат да кажат защо въпреки сделките, нито те, нито Х., са живели някога в
апартамента, защо точно на Х. са го продали след това, защо Н. и семейството
й са останали да живеят в него, налице е и незнание у тях досежно статута на
втория етаж и други детайли относно сделките с него. Съдът отчита и
възможната им заинтересованост да дадат такива показания, през призмата на
чл. 172 ГПК, обслужващи тезата на ответницата в настоящото производство
(противоположна на застъпената от нея по гр.д. 284/2023г.), с оглед на това, че
Марияна е сестра на починалия съпруг на ответницата. Едновременно с това,
и двамата свидетели казват, че са сключили първата сделка, за да си получат
лихвочислата, т.е. тяхната лична цел е била друга, а не да придобият в
собственост имота.
10
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна
сделка, по давност или по други начини, определени в закона.
В случая ищецът претендира правото си на собственост върху процесния
апартамент на основание – наследство и давностно владение, като се позовава
в исковата молба на нищожност на извършената от наследодателя му приживе
сделка с процесния апартамент и последващата такава, поради тяхната
привидност.
Обявяването на нищожността на сделка може да стане: 1) в
самостоятелен исков процес, чрез иск; 2) в рамките на висящ исков процес по
пътя на ицидентния установителен иск по чл. 212 ГПК; 3) чрез възражение
или служебно от съда в рамките на исков процес, в който се отричат
последиците на сделка, която е преюдициална за правоотношение, предмет на
делото. В първите две хипотези произнасянето по валидността на
правоотношението ще се съдържа в диспозитива на съдебното решение и по
него ще се формира сила на пресъдено нещо, а в третата хипотеза, то ще бъде
констатация в мотивите на съдебния акт, обуславяща извода за уважаване или
отхвърляне на исковата претенция.
Затова настоящият съдебен състав пристъпи първо към разглеждане на
преюдициалния за спорния предмет по настоящото дело въпрос, а именно за
действителността на сключените сделки – първата, обективирана в нотариален
акт № 52, т. I, рег. № 835, дело № 45/ 06.04.2010 г. на Нотариус с рег.№ 618 на
НК /л.12/, с която Т. П. Т. е продал на М. К. Р. /сестра на покойния съпруг на
ответницата Н. Т./ собствения си апартамент, представляващ самостоятелен
обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12 и втората, обективирана в
нотариален акт № 45, т. I, рег. № 1023, дело № 37/2010 г. на Нотариус с рег.№
625 на НК /л.15 - 16/, съгласно който М. К. Р. и съпругът й С. Р. са продали
апартамента на И. И. Х., защото нищожността на същите би имало за
последица, че този имот не е напускал патримониума на наследодателя Т. Т..
Така, както е релевирано от ищеца възражението за нищожност на
горепосочените сделки, то намира своето правно основание в разпоредбата на
чл. 26, ал.2, предл. 5 ЗЗД – привидност от категорията на абсолютна
симулация.
Привидна е сделката, сключена при абсолютна симулация – когато между
страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си
последици между тях, т.е. създава се привидност пред третите лица, че са
договорно обвързани, но във вътрешните им отношения се съгласяват, че
остават необвързани. Следователно при симулацията нищожността произтича
от самата воля на страните. Тъй като действителната воля на страните остава
скрита за третите лица, съдът не би могъл да открие нищожността, без на нея
да се е позовала заинтересованата страна. Както е посочено в теорията,
привидността на сделката в отношенията между страните може да се разкрие
11
чрез обратно писмо или при наличие на начало на писмено доказателство.
В съдебната практиката се прави разлика между т.нар. „обратно писмо” и
„началото на писмено доказателство”. Обратното писмо (контра летр)
съдържа волеизявлението на страните по договора и служи за пълно
разкриване на симулацията. Началото на писмено доказателство се състои в
документ, изхождащ от противната страна по сделката или пък удостоверяващ
нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че
симулацията е вероятна, в който случай, за да се постигне пълно доказване на
симулацията, се допускат свидетелски показания. Начало на писмено
доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са
обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно
сделката да е симулативна. Според възприетото в определение № 3085/
16.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 834/2025 г., III г. о., решение № 484/11.06.2010
г. на ВКС по гр.д. № 375/2010 г., IV г.о., и др., именно в съдържанието е
разликата между началото на писменото доказателство и обратното писмо, а
не в това, кой е издател на документа. Според решение № 120/16.02.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 5226/2007 г., IV г. о., решение № 437 от 22.07.2004 г. на ВКС
по гр. д. № 907/2003 г., IV г. о. и др. началото на писмено доказателство е
налице тогава, когато от изходящия от противната страна документ може да се
заключи, че симулацията е вероятна. Обратното писмо (контралетр) съдържа
волеизявлението на всички страни по прикрития договор и служи за пълно
разкриване на симулацията, а началото на писмено доказателство по смисъла
на чл. 165, ал. 2 ГПК съдържа волеизявление само на една от страните по
сделката.
Съгласно разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ГПК, когато една от страните по
сделката се домогва да докаже, че изразеното в договора съгласие е привидно,
свидетелски показания се допускат само при наличието на писмени
доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни
изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че
съгласието е привидно. Това ограничение не се отнася за третите лица и за
наследниците на страната, когато сделката е насочена срещу тях, тъй като
същите не биха могли да се снабдят с обратно писмо или с начало на писмено
доказателство. Нормата на чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК приравнява наследниците
на страните по сделката с третите лица само тогава, когато сделката е
насочена срещу тях, а сделката би била насочена срещу наследниците тогава,
когато засяга техни законно защитени права, които наследодателят няма право
да накърни. При абсолютната симулация (какъвто е настоящия случай)
наследодателят си запазва собствеността върху прехвърленото имущество,
сделката не може да бъде насочена срещу наследниците и последните
разполагат със същата възможност за разкриване на симулацията, каквато е
имал и наследодателят им – страна по договора, а изключението по чл. 165, ал.
2, изр. 2 ГПК е неприложимо /решение № 50052 от 12.05.2023 г. на ВКС по гр.
д. № 2802/2022 г., I г. о., ГК/. Предвид това, неправилно окръжният съд е
приел, че тъй като страните са наследници, забраната за свидетелски
12
показания не важи.
В случая забраната по чл. 165, ал.2 ГПК не важи по други съображения, а
именно поради наличие на начало на писмено доказателство - становище,
изходящо от противната страна по сделката И. И. Х., депозирано по гр.д.
6449/2023 г. по описа на РС – Русе /л.12-15 от въззивното дело/, в което е
обективирано признание за уговорките му с наследодателя на страните Т. Т. за
връщане на имотите, в което Х. заявява, че сделките са симулативни, а
продавачите М. С. и М. Р. нарича „сламени човеци“, което прави
свидетелските показания допустими по делото. От показанията на свидетеля
А. Д. /познат на страните и квартален полицай/, подробно пресъздадени при
изложението на фактическата обстановка по делото, които изцяло
кореспондират със събраните писмените доказателства, се установява, че с
цел имотите на Т. Т., в това число и процесният, да бъдат „спасени“ и „да не
им ги вземат“, предвид сключения от него с трети лица предварителен договор
с предмет част от тях, за който Т. Танев бил „измамен“, са били прехвърлени
фиктивно на роднини, които в рамките на по – малко от месец пак
„симулативно“ ги прехвърлили на уважаван юрист, близък на семейството, на
който Т. е имал доверие, а именно Х., като през всичките тези години и
понастоящем никой друг, освен разширения кръг на семейството на Т., не са
живели в тях. Данни, че и двете сделки са симулативни и че процесният
апартамент не е напускал патримониума на Т. Т. се съдържат и в показанията
на К. Н., която казва, че майка й е собственик, по наследство и давност, на
втория етаж и че затова, като е завела дело срещу Х., той е преценил, че няма
нужда и е върнал имота, като всички са знаели за уговорките и в частност за
волята на дядо й вторият етаж да остане на майка й. Всички останали
разпитани по делото свидетели също разказват, че откакто познават
семейството на Т. Т. /той, съпругата му Г., синът им В., дъщерята на Т. – Н.,
съпругът й и дъщеря им К., както и майката на Т. – баба Н./ са живели в имота
в гр. Русе, **********, който се състоял от партерен етаж, където били
магазините, първи етаж, втори етаж и етаж с тавански помещения, както и че
никога в този имот не са живели други лица, в т.ч. и Х..
Освен горното, по делото са събрани множество косвени писмени
доказателства (в т.ч. и не само, двете обратни писма, касаещи другите имоти
на Т. Т., доказващи абсолютната симулация на извършените с тях сделки –
л.21-22), описани хронологично и подробно при изложението на фактическата
обстановка по делото, от които е видно, че на една и съща дата – 06.04.2010г.,
по еднотипен начин, в полза на близки роднини, са сключени договорите за
покупко – продажби с имоти, собственост на наследодателя Т., които роднини,
от своя страна, пак на една и съща дата, в рамките на по – малко от месец –
22.04.2010г. са ги прехвърлили на лицето Х., като по този начин Т. Т. се
разпоредил с притежаваните от него недвижимости на адрес: гр. Русе,
**********, част от които действително са били предмет на сключен от него
предварителен договор за покупко – продажба през 2008г. с поемане на
задължение и за замяна, като в хода на ДП № 1919/2014г. по описа на Окръжна
13
прокуратура - Русе са установени престъпни обстоятелства във връзка с тези
имоти, свързани с действия на трети лица, едно от които насрещна страна по
предварителния договор /писмо на Окръжна прокуратура – Русе от
06.02.2018г. /л. 10/.
Данни за симулативността на двете процесни сделки могат да бъдат
извлечени и от „справка за сумите, дадени на сем. Т.и до 17.12.2010г. и за
сумите, удържани от наемите до 17.12.2010 г.“ и саморъчно написана сметка
/л.23-24/, за които страните по делото не спорят, че изхождат от Х. и от
хартиените разпечатки на електронна кореспонденция между адв. С. С. и Г. Т.
с дати 08-09.07.2021 г. и с дата 09.03.2022 г., ведно със симулативно
съставените договори за заем за послужване, както и от прокурорското
постановление от 17.05.2024г. /л. 149/.
По делото е доказано още, че ищецът и ответницата са били наясно с
абсолютната симулация на извършените сделки – признание за това се
съдържа в исковата молба, подадена до Окръжен съд – Русе на 11.05.2023 г. от
Н. Т. Н. против И. И. Х. /л.41-43/.
Цялата хронология на осъществилите се факти във времето и връзката
между тях, проследени при изложението на фактическата обстановка по
делото, разкриват привидната воля на страните по сделките.
Трайно установена е съдебната практика, според която пълното доказване
може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени
доказателства, както и само с косвени доказателства, когато те са несъмнено
установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за
наличие на главния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да
бъде източник, както на пряко, така и на косвено доказателство и те следва да
се преценяват поотделно и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от
ГПК. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да
направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да
прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който
обикновено според опитните правила съпътства друг – установен по делото
факт /в този смисъл са решение № 60197/23.11.2021 по г. д. № 636/2021 г. на
ВКС, ІІІ г. о., решение № 56/21.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1629/2021 г., IV
г.о., решение № 80 / 03.05.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2560/2017 г., IV г.о.,
решение № 75 /13.04.2021 г. на ВКС по гр.д. № 2206/2020 г., IV г.о., решение
№ 660171 / 15.07.2021 г. по гр.д. № 3277/2020 г., IV г.о. и др./.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че ищецът
доказа по главен и пълен начин, което означава да създаде сигурно убеждение
у съда, че договорите за покупко – продажби на обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12, обективирани в нотариален акт № 52, т. I, рег. № 835, дело
№ 45/ 06.04.2010 г. на Нотариус с рег.№ 618 на НК /л.12/ и в нотариален акт №
45, т. I, рег. № 1023, дело № 37/2010 г. на Нотариус с рег.№ 625 на НК /л.15 -
16/, са нищожни, на основание чл.26, ал.2, предл. пето ЗЗД, като абсолютно
симулативни.
14
Този правен извод на въззивния съд не се разколебава от казаното от
свидетелите С. Р. и М. Р., на които показания се е позовал
първоинстанционният съд, че закупили от Т. Т. процесния апартамент, за да
ползват лихвоточките. А напротив, точно обратното, разкрива се и техния
собствен мотив да се съгласят М. Р. да бъде посочена като купувач по
договора за покупко – продажба от 06.04.2025г., а не, че договорът е
действителен. Досежно казаното от тях, че са платили цената по сделката и
получили такава от Х., настоящият съдебен състав е изложил подробни
съображения за некредитирането им, при изложението на фактическата
обстановка.
Така, че основателно се явява оплакването във въззивната жалба на В. Т.,
че първоинстанционният съд, необсъждайки останалите доказателства по
делото, а само позовавайки се на свидетелските показания на двамата съпрузи
С. Р. и М. Р. е стигнал до погрешния правен извод за действителност на
процесните договори за покупко – продажби.
С оглед произнасянето по така обуславящите въпроси за
недействителността на прехвърлителните сделки, съдът пристъпи към
разглеждане на основанията, въз основа на които ищецът твърди, че се
легитимира като собственик на апартамента – наследство и давност.
Безспорно установено е по делото, че собственик на този апартамент е
бил наследодателят на страните Т. Т., който след неговата смърт през 2018 г. е
оставил трима законни наследници – трите му деца В. Т. (ищец), Н. Т.
(ответница) и Я. Т..
Безспорно установено е още, че приживе Т. Т., заедно със съпругата си Г.
Т., включително и след развода с нея, заедно с В. Т. и Н. Т. (последната със
своето семейство) са живели в сградата, находяща се в гр. Русе, **********, в
която впоследствие са били обособени самостоятелни обекти, като вторият
етаж и таванското помещение от третия понастоящем представляват спорния
самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12. След смъртта на Т.
Т., В. Т. и Н. Т. са продължили да живеят там, като всеки от тях през различни
периоди от време е живял и на други места, за което се съдържат данни в
изслушаните по делото свидетелски показания.
Съгласно чл.68, ал.1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, а
съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим
имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост. Фактическият й състав включва два елемента: обективен елемент
/corpus/- упражняване на фактическа власт и субективен елемент /animus/-
намерение за своене на вещта.
Последователно и еднопосочно застъпвано в практиката на ВКС е
разбирането, че ползващият наследствен имот наследник е владелец на
притежаваните от него идеални части от наследствения имот и държател на
15
ид.ч. на останалите наследници и че за да установи владение върху целия
наследствен имот, ползващият имота наследник следва да демонстрира пред
останалите наследници намерението си да свои целия имот чрез действия,
които недвусмислено да отричат правата на останалите наследници и са
доведени до тяхното знание. Не са такива действия самото ползване на
наследствения имот и неговото ремонтиране и поддържане, нито
декларирането му в данъчните служби и плащането на данъци и консумативни
разноски. В отношенията между наследниците не се прилага презумпцията по
чл. 69 ЗС /Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 / 2012 г. на
ОСГК на ВКС, решение № 76/15.06.2022 г. на ВКС по гр.д.№ 4761/ 2021 г., I
г.о., решение № 196/ 18.03.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 137 от 2018 г., I г.о.,
решение № 110/ 20.03.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 870/ 2011 г., II г.о. и др./.
С оглед горните правни разрешения и изхождайки от установените по
делото факти, че всъщност вторият етаж от къщата, е преимуществено
ползван от ответницата и нейното семейство, като една от стаите през
различни периоди от време е ползвана и от ищеца, то следва, че ищецът не е
придобил по давностно владение целия апартамент. Всъщност същото е
важимо и за ответницата. Не може да се направи извод, че който и да е от тях
двамата е демонстрирал пред другия по категоричен начин намерението си да
свои притежаваната от другия идеална част от наследствения имот. Не следва
да се игнорира и факта, че има и трети наследник – Я. Т. и това че никой от
свидетелите не говори за него, само свидетелят Д. казва, че знае за него, но не
го е виждал в имота, не означава, че двете страни по делото са своили и
идеалната част на Я.. Всичко това, на плоскостта на създадената привидност,
че имотите са собственост на едно трето за спора лице Х., опровергават
категорично тезата на ищеца за своене на апартамента, явно, спокойно и
необезпокоявано, доведено до знанието на останалите двама наследници. За
противното говорят развилите се отношения между ищеца и ответницата след
2021 г. и използването на всякакви фактически и правни средства, за да
отблъснат владението на другия. В тази връзка доказано е възражението на
ответницата за недействителност на направения от нея отказ от наследство
през 2020 г., предвид установеното от свидетелите по делото, че преди това
същата е приела наследството от баща си /с конклудентни действия/ –
вземайки негови движими вещи и продължавайки да живее в имота, считан и
от двете страни по делото за бащин и съответно за техен наследствен.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че ищецът
В. Т. се легитимира като собственик само на 1/3 ид. част от процесния
апартамент, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12 /чл. 5 ЗН/, на основание – наследствено правоприемство.
Непротивопоставимо на ищеца е претендираното от ответницата право на
собственост върху целия апартамент по силата на извършено от Х. в нейна
полза дарение, обективирано в нотариален акт № 64, том III, рег.№ 4052, дело
№ 340/ 13.12.2023 г. на нотариус с рег. 625 на НК /л. 35/. Същата е придобила
имота от несобственик, поради което договорът за дарение не поражда вещно
16
– прехвърлителен ефект. Неприложима по отношение на ответницата е
защитата по чл. 17, ал.2 ЗЗД, тъй като тя е насочена само към добросъвестните
приобретатели на имот. Н. Т. не е такава, тъй като е знаела за симулативността
на предходните две сделки, по втората от които, като купувач, е посочен
праводателя й Х., видно от подадената от нея искова молба срещу последния
по гр.д. 284/2023 г. по описа на ОС - Русе /л. 41 от делото/. Нормата на чл.17
ал.2 ЗЗД разрешава въпроса за колизията между правата, придобити само от
трети добросъвестни лица /които не са участвали в привидното съглашение и
няма данни да са знаели за него/ и страните по това съглашение, съобразно
датата на вписване на иска за установяване на привидността, какъвто не е
настоящия случай /определение № 571/10.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1422/2018, III г.о.,решение № 62/20.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4283/2016, II
г.о./.
По гореизложените съображения, обжалваното решение следва да бъде
отменено, в частта, с която е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от
В. Т. Т. против Н. Т. Н., иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е
собственик на 1/3 ид. част от апартамента, представляващ самостоятелен
обект с идентификатор 63427.2.5662.1.12, като В. Т. Т. бъде признат за
собственик, по силата на наследствено правоприемство, на 1/3 ид. част от
апартамента. В останалата част първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, като правилно като краен резултат, макар по други съображения.
Относно частната жалба против определението по чл.248 ГПК и
разноските по делото:
При този изход на делото – частична основателност на въззивната жалба,
то направените по дело разноски следва да бъдат присъдени в полза на ищеца,
съразмерно с уважената част от иска и от въззивната жалба и в полза на
ответницата, съразмерно с отхвърлената част от иска и от въззивната жалба.
Това налага преразглеждане на въпроса за присъдените разноски в
първоинстанционното производство.
Разноски за първа инстанция:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК, ответницата следва да заплати на ищеца
сумата в размер на 181,61 лева за държавна такса, съразмерно с уважената
част от иска. Ищецът е представил само пълномощно пред първа инстанция, с
което е упълномощил адв. Г. Т. да го представлява, без да е представил
договор за правна защита и съдействие, нито доказателства за заплатен
адвокатски хонорар, поради което такъв не му се присъжда.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответницата сумата в размер на 4 258 лева - разноски за първа инстанция,
съразмерно с отхвърлената част на иска. Основателно се явява възражението
на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответницата за първоинстанционното производство, поради
което въззивният съд го намалява на сумата от 6 312 лева с вкл. ДДС,
17
съобразно цената на иска (54498,30 лева), правната и фактическа сложност на
делото, броя на проведените заседания, извършената от адвоката работа и
използвайки само като ориентир минималния размер на същото съгласно чл.
7, ал.2, т.4 Наредба № 1/2004 г., която е неприложима, тъй като не съответства
на правото на ЕС /решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С - 438/22 г./ и
съответно го присъжда съразмерно. Това налага отмяна на определение №
421/01.04.2025г. по гр. д. № 105/2024 г. по описа на ОС – Русе, с което е
отхвърлена, като неоснователна, молбата на В. Т. Т. по чл. 248 ГПК.
Следва също така да бъде отменено първоинстанционното решение и в
частта за присъдените в полза на ответницата разноски над сумата от 4 258
лева до сумата от 10 075 лева.
Разноски пред въззивна инстанция:
На основание чл. 273 ГПК, във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК, ответницата
следва да заплати на ищеца разноски за въззивното производство в размер на
105,83 лева, съразмерно с уважената част от въззивната жалба и съобразно
изцяло уважената частна жалба. Определеното, на основание чл. 38, ал.2 ЗА,
адвокатско възнаграждение на адв. Т. - процесуален представител на В. Т.,
пред въззивната инстанция, е в размер на 6000 лева, с оглед правната и
фактическа сложност на делото, обжалваемия интерес и обема на
извършената работа, което следва да бъде присъдено в размер на 2000 лева,
съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
На основание чл. 273 ГПК, във връзка с чл. 78, ал.3 ГПК, ищецът следва
да заплати на ответника разноски в размер на 4000 лева, съразмерно с
отхвърлената част от жалбата. Неоснователно е възражението на противната
страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответницата от 6000 лева за въззивната инстанция, предвид
това, че всички спорни фактически и правни въпроси са пренесени пред
въззивната инстанция и са събирани доказателства. В такъв размер е и
определеното, на основание чл. 38, ал.2 ЗА, на процесуалния представител на
въззивника възнаграждение за въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 531/18.12.2024 г. по гр. д. № 105/2024 г. по описа
на Окръжен съд – Русе, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен, като неоснователен,
предявеният от В. Т. Т. против Н. Т. Н., иск с правно основание чл. 124, ал.1
ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е
собственик на 1/3 ид. част от апартамент, представляващ самостоятелен обект
с идентификатор 63427.2.5662.1.12, с адрес на имота: гр.Русе, **********,
както и в частта за присъдените в полза на Н. Т. Н. разноски над сумата от
4 258 лева до присъдената сума от 10 075 лева, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
18
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Н. Т. Н., ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. Русе, ************* и адрес: гр. Русе, ***********, че
В. Т. Т., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Русе, *************, е
собственик, по силата на наследствено правоприемство, на 1/3 /една
трета/ идеална част от самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12 /шестдесет и три хиляди четиристотин двадесет и седем,
точка, две, точка, пет хиляди шестстотин шестдесет и две, точка, едно, точка,
дванадесет/, на втория етаж от сграда с идентификатор 63427.2.5662.1
/шестдесет и три хиляди четиристотин двадесет и седем, точка, две, точка, пет
хиляди шестстотин шестдесет и две, точка, едно/, с предназначение: сграда-
паметник на културата, разположена в поземлен имот с идентификатор
63427.2.5662 /шестдесет и три хиляди четиристотин двадесет и седем, точка,
две, точка, пет хиляди шестстотин шестдесет и две/, съгласно кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-18/16.05.2007 г.
на изп. директор на АК, с адрес на имота: гр.Русе, **********, с
предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент - в жилищна
или вилна сграда или в сграда със смесено предназначение, брой нива на
обекта: три; ниво 1 /едно/ с площ 1.50 кв.м, при съседни самостоятелни обекти
в сградата за нивo 1 /едно/: на същия етаж: 63427.2.5662.1.3, 63427.2.5662.1.2,
под обекта: 63427.2.5662.1.7, над обекта: няма; ниво 2 /две/ с площ по
документи 96.92 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата за ниво 2
/две/: на същия етаж: 63427.2.5662.1.15, под обекта: 63427.2.5662.1.3, над
обекта: няма; ниво 3/три/, с посочена в документа площ: 70.20 кв.м, при
съседни самостоятелни обекти в сградата за ниво 3 /три/: на същия етаж: няма,
под обекта: няма, над обекта: няма, стар идентификатор: няма, заедно с
прилежащите идеални части от общите части на жилищната сграда,
равняващи се на 12.41 кв.м, както и заедно със съответните идеални части,
равняващи се на 40 кв.м от поземлен имот с идентификатор 63427.2.5662 в
гр.Русе, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед PД-18-18/16.05.2007 г. на изп. директор на AK, с адрес на поземления
имот: гр.Русе, ************, площ: 634 кв.м, трайно предназначение на
територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: средно застрояване, с
предишен идентификатор: 63427.2.1517, 63427.2.1518, номер по предходен
план: квартал 263, парцел VII-1517,1518, при съседи: 63427.2.948,
63427.2.1516, 63427.2.1506, 63427.2.1505 и 63427.2.927.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 531/18.12.2024 г. по гр. д. № 105/2024 г. по
описа на Окръжен съд – Русе, в останалата обжалвана част, с която е
отхвърлен, като неоснователен, предявеният от В. Т. Т. против Н. Т. Н., иск
с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по
отношение на ответницата, че ищецът е собственик на останалите 2/3 ид.
части от апартамента, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
63427.2.5662.1.12, с адрес на имота: гр.Русе, **********, по силата на
наследствено правоприемство и давностно владение.
19
ОТМЕНЯ определение № 421/01.04.2025 г. по гр. д. № 105/2024 г. по
описа на ОС – Русе, с което е отхвърлена, като неоснователна, молбата по чл.
248 ГПК, подадена от В. Т. Т..
ОСЪЖДА Н. Т. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Русе,
************* и адрес: гр. Русе, ***********, да заплати на В. Т. Т., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. Русе, *************, сумата в размер на
181,61 лева - разноски за първоинстанционното производство, съразмерно с
уважената част от иска и сумата в размер на 105,83 лева - разноски за
въззивното производство, съразмерно с уважената част от жалбите.
ОСЪЖДА Н. Т. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Русе,
************* и адрес: гр. Русе, ***********, да заплати на адвокат Г. Д.
Т., АК – Варна, адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева, на
основание чл. 38, ал.2 ЗА, за осъщественото безплатно процесуално
представителство на В. Т. Т. във въззивното производство, съразмерно с
уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА В. Т. Т., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Русе,
*************, да заплати на Н. Т. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. Русе, ************* и адрес: гр. Русе, ***********, сумата в размер на
4000 лева – разноски за въззивното производство, съразмерно с отхвърлената
част от въззивната жалба.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при предпоставките чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20