Р Е Ш Е Н И Е
№ ..........................
гр. София,
08.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
първи април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йорданка Петрова, като разгледа докладваното от младши
съдия Малоселска в.гр.дело № 4303 по описа за 2020 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 248811 от 18.10.2019 г., постановено по гр. д. № 33734 по описа за 2018 г. на
СРС, 141 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И.Г.М. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 15.12.2017 г.
по ч.гр.д. № 85815/ 2017г. по описа на СРС, 141 състав, както следва: на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ –
сумата 349,73 лева представляваща
цена за доставена топлинна енергия за абонатен № 334124 за периода от м.05.2014
г. до 27.10.2015 г., сумата 23,00 лева,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за период от м.05.2014 г.
до м.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2017 г. до
погасяването на вземанията, като решаващият състав на първоинстанционният
съд е отхвърлил исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК с правно основание
чл. 79 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за
установяване на дължимост на вземане за стойност на
доставена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 779,15 лв.
и за периода от 28.10.2015 г. до м.03.2016 г., и за установяване на дължимост на вземане за стойност на цена на услуга за
дялово разпределение за разликата до пълния предявен размер от 29,80 лв. и за
периода от м.11.2015 г. до м.03.2016 г., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за
установяване на дължимост на сумата 141,23 лв., претендирана като обезщетение за забава за периода
16.09.2015 г. – 28.11.2017 г. върху главницата за стойност на доставена
топлинна енергия, и за установяване на дължимост на
сумата 6,79 лв., претендирана като обезщетение за
забава за периода 16.09.2015 г. – 28.11.2017 г. върху главницата за цена на
услуга за дялово разпределение.
Съобразно
изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК съдът реазпределил
между страните отговорността за разноски по делото.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната
на ищеца.
Срещу
решението в частта, с която установителните искове,
предявени срещу ответника, са уважени, е постъпила въззивна
жалба. Жалбоподателят и ответник в първоинстанционното
производство И.Г.М., чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, адв. Б., поддържа, че постановеното
решение е неправилно и незаконосъобразно. Навежда, че от представените по
делото доказателства се установявало, че през исковия период ответницата не е
била ползвател на имота, по отношение на който се е провеждала процедура по
публична продан. Крайно несправедливо било, макар и като страна по облигационно
правоотношение с ищеца, ответницата да бъде осъждана да заплаща стойността на
услуги, които не били потребявани от нея. Неправилно
било решението и в частта, с която съдът приел за дължими вземания, обхванати
от погасителна давност. Заявява искане за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените срещу нея искове.
Не
е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. С молба от 20.04.2021 г. въззиваемата страна моли
за отхвърляне на въззивната жалба на ответника. Претендира
присъждането на разноски за производството.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната
жалба на ответника.
Решението
в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважените с решението размери до
пълните предявени такива, е влязло в сила поради необжалването му от страна на
ищеца.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания
за неправилност на решението в обжалваната от страната част, приема следното:
СРС
е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо - в обжалваната от ответника част. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС е
правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните
по спора.
По
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на
ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за доставка
на топлинни услуги между него и ответника, по силата на което е доставил
топлинна енергия в твърдяните количества и за
ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.
Като
взе предвид доводите за неправилност на обжалваното решение, съдържащи се в
сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът
приема, че между страните продължава да е спорно обстоятелството дали
ответницата като страна по облигационното правоотношение по договор за доставка
на топлинни услуги на адреса на топлоснабдения имот се
явява задължена за цената на същата, с оглед направените оспорвания, че не тя е
ползвала имота през периода м.05.2014 г. – м. 27.10.2015 г., за който СРС е
уважил предявените главни искове, която част от претенциите е предмет и на въззивното производство.
С
исковата молба ищецът твърди, че ответникът има качеството на потребител на
топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, с оглед притежаваното право на
собственост върху имота. С отговора на исковата молба е наведено възражение, че
през исковия период имотът не е ползван от ответницата.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата
съдебна инстанция намира, че се установява от приетите като писмени
доказателства по делото документи /а и този факт се признава от ответника/, че притежава
право на собственост върху процесния недвижим имот по
силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, за сключването на който
е съставен нотариален акт № 188, рег. № 6724, дело № 716/21.04.2008 г. Ето защо
верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните по
делото, като именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за
цената на топлинната енергия за процесния период.
Неоснователни
в тази връзка се явяват възраженията на ответника, поддържани и с депозираната
срещу съдебното решение въззивна жалба, че имотът не
е ползван от ответницата, съответно, че последната не се явява пасивно легитимирана
по материалното правоотношение за цената на услугите, доставени в имота.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов клиент
на топлинна енергия през процесния период е физическо
лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
С
тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС се възприе становището, че освен
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение,
могат да бъдат носители на задължението за заплащане на доставената топлинна
енергия за битови нужди към топлопреносното
предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна
енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Ето
защо настоящият състав на съда приема, че по силата на цитираните законови
разпоредби между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото
му на собственост върху процесния недвижим имот. По
делото не е установено, че през периода, за който СРС е приел иска за
основателен, е било учредено вещно право на ползване по отношение на трето за
спора лице, или пък е възникнало облигационно правоотношение с друго лице,
ползващо имота на договорно основание и заявило воля за встъпване в договор за
доставка на топлинна енергия с „Т.С.“ ЕАД /напр.чрез подаване на искане за
откриване на партида на негово име за процесния имот/.
Следователно дали през периода, през който ответницата все още е била
собственик на недвижимия имот, за който при ответника е разкрита партида с
абонатен номер 334124, не тя, а друго лице е ползвало имота, е ирелевантно за настоящия правен спор, с оглед установяване
по делото, че именно ответницата като собственик на имота се е намирала в
облигационна връзка с ищеца и тя се явява задължена за цената на доставените
услуги.
Макар
да не са изложени конкретни възражения в жалбата, подадена от ответницата, чрез
назначения й особен представител, за пълнота следва да се отбележи, че по
делото са установени и останалите предпоставки, включени във фактическия
състав, пораждащ претендираното от ищеца главно
вземане за цена на доставената в имота топлинна енергия.
Установява
от приобщените по делото писмени доказателства, че сградата, в която се намира
жилището, собственост на ответника, е било с непрекъснато топлоподаване през процесния период. Съставът на въззивния
съд приема, че по надлежен ред е взето събрание от етажните собственици да бъде
сключен договор за услугата топлинно счетоводство с „Т.С.“ ЕООД, като в
изпълнение на взетото решение е сключен и представеният по делото договор № 503/14.12.2001
г. Ето защо по силата на сключения между етажната собственост и топлинния
счетоводител договор е извършван отчет на общия топломер в абонатната станция и
на индивидуалните уреди в апартаментите на отделните етажни собственици. Тези
документи съдът приема за годни да установят размера на потребеното
количество топлинна енергия, доставена на етажната собственост и на отделните
собственици.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, настоящата инстанция приема, че правилно решаващият състав на първоинстанционният съд е определил размера, за който иска
се явява основателен. С оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния
съд, че за процесния имот на ответника е доставяна
топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на доставената
енергия е измервано коректно.
Следва
да се обсъдят оплакванията на жалбоподателя, че съдът неправилно приложил
правилата за погасителната давност и уважил исковете за част, за която
вземанията били обхванати от изтекла преди предявяване на исковете давност.
В
мотивите на обжалваното съдебно решение, СРС е приел, че задълженията за
месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец,
през който е доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за
месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б.
"в" ЗЗД за вземанията за м. май 2014 г. до м. ноември 2014 г.
включително /които са само такива за месечни вноски/ е започнала да тече
съответно на 01.06.2014 г., на 01.07.2014г., на 01.08.2014 г., на 01.09.2014
г., на 01.10.2014г., на 01.11.2014 г. и на 01.12.2014 г. и е изтекла преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 85815/ 2017 г. по описа на СРС, ГО, 141 с-в - 07.12.2017 г.
Същевременно
ясно в обжалваното решението първият съд е изложил мотиви, че претенцията на ищеца
за сума за изравняване за периода от м. май 2014 г. до м. ноември 2014 г.
включително, което вземане е възникнало с фактурирането му по чл. 32, ал. 2 от
ОУ, тъй като с фактурата за пръв път е определена изравнителната сума
/31.07.2015 г./. Като е кредитирал заключението на СТЕ в посочената част, че за
периода от м. май 2014 г. до м. ноември 2014 г. включително е възникнало
„изравнително“ вземане в полза на топлопреносното
предприятие за доплащане в размер на 5,61 лв., съдът е приел, че същото не е
погасено по давност.
Следователно
недокрай коректно с въззивната жалба се навежда
оплакване, че СРС е приел за основателен иска за главница за топлинна енергия за
период с начална дата 01.05.2014 г. Видно е, че съдът е приел, че са се
погасили по давност вземанията, за които ищецът е издал фактури, за периода от
м.май 2014 г. до м.ноември 2014 г., с оглед датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /07.12.2017 г./, от когато
искът се счита предявен, съответно е спряла да тече давността за вземанията. Сумите
по тези фактури не са включени в размера, за който искът е приет за
основателен. Ето защо и тези оплаквания на въззивницата
следва да бъдат преценени като неоснователни.
Във
въззивната жалба не са изложени конкретни възражения
срещу решаващата дейност на първия съд и изводите му за основателност на претенцията
за цена на услугата дялово разпределение за сумата от 23 лева, с оглед което и
в тази част решението не следва да бъде ревизирано.
С
оглед всичко изложено и при липсата на други доводи, въззивният
съд намира, че решението на СРС в частта, с която исковете за главница за
топлинна енергия и за цена на услугата за дялово разпределение на същата са приети
за основателни за посочените в решението суми и периоди, е правилно. Следователно
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение,
а обжалваното решение № 248811 от 18.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 33734 по описа за 2018 г. на СРС, 141 състав, в частта,
с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И.Г.М. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 15.12.2017 г. по
ч.гр.д. № 85815/2017г. по описа на СРС, 141 състав, както следва: на основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ – сумата
349,73 лева представляваща цена за доставена топлинна енергия за абонатен №
334124 за периода от м.05.2014 г. до 27.10.2015 г., сумата 23,00 лева,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за период от м.05.2014 г.
до м.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2017 г. до
погасяването на вземанията, следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При
изводите, до които въззивният съд достигна, решението
следва да се потвърди и в частта за разноските. Неоснователността на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата
страна да претендира присъждането на разноски за производството на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК. Пред въззивния съд жалбоподателят
е представляван от назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, разноските за възнаграждението на когото съставляват разход за въззиваемата страна. Ето защо сумата в размер на 150 лева,
както и дължимата за производството по въззивната
жалба държавна такса в размер на 25 лева, следва да се възложат в тежест на въззивницата. Не следва да бъде удовлетворявано искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза
на „Т.С.“ ЕАД. В качеството си на въззиваема страна
ищецът е депозирал единствено бланкетна молба за
разглеждане на делото в негово отсъствие и за отхвърляне на въззивната
жалба на ответника, без да излага каквито и да било доводи за неоснователност
на въззивната жалба на последния. Липсва основание да
се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал.
8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 248811
от 18.10.2019 г., постановено по гр.д. № 33734 по описа за 2018 г. на СРС, 141
състав, в частта, с която е признато
за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И.Г.М., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от
15.12.2017 г. по ч.гр.д. № 85815/2017г. по описа на СРС, 141 състав, както
следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ – сумата 349,73 лева, представляваща цена за доставена
топлинна енергия за имот с абонатен № 334124 за периода от м.05.2014 г. до
27.10.2015 г., сумата 23,00 лева, представляваща цена на услуга за
дялово разпределение за период от м.05.2014 г. до м.10.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 07.12.2017 г. до погасяването на вземанията, както
и в частта за разноските.
ОСЪЖДА И.Г.М., ЕГН **********, да заплати на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 150 лева – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА И.Г.М., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 25
лева – дължимата за производството
държавна такса.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете,
предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79 ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за установяване на дължимост
на вземане за стойност на доставена топлинна енергия за разликата над уважения до
пълния предявен размер от 779,15 лв. и за периода от 28.10.2015 г. до м.03.2016
г., и за установяване на дължимост на вземане за
стойност на цена на услуга за дялово разпределение за разликата над уважения до
пълния предявен размер от 29,80 лв. и за периода от м.11.2015 г. до м.03.2016
г., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за установяване на дължимост
на сумата 141,23 лв., претендирана като обезщетение
за забава за периода 16.09.2015 г. – 28.11.2017 г. върху главницата за стойност
на доставена топлинна енергия, и за установяване на дължимост
на сумата 6,79 лв., претендирана като обезщетение за
забава за периода 16.09.2015 г. – 28.11.2017 г. върху главницата за цена на услуга
за дялово разпределение, е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.