Р Е Ш
Е Н И Е
№
..................
гр. Кюстендил, 25.11.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание
на тринадесети
ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 2085 по
описа на съда за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.
Образувано е по искова молба, депозирана от „А1 България“ ЕАД, ЕИК *********, против В.Л.Т..
В исковата молба се твърди, че в производство по ч.гр.д. 56/2018 г. по описа на КРС
била издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК спрямо
ответника. Поради връчването на последната на длъжника в условията на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, била депозирана и настоящата искова молба.
Сочи се, че между страните по делото
бил сключен договор № М4374237/07.01.2015 г., по силата на който на ответника
били предоставени електронни съобщителни услуги.
В срока на действие на договора били
издадени фактури, в които били посочени дължимите суми за доставените услуги в
периода 09.03.2015 г. – 08.05.2015 г.
Ответникът не изпълнявал
задълженията си по договора да заплати посочените във фактурите суми, каквото
задължение имал съгласно договора и клаузите на общите условия към него.
Неплащането в срок на дължимите суми
за предоставените далекосъобщителни услуги довело до едностранно прекратяване
на договора и обусловило правото на оператора да начисли неустойка за това,
чийто общ размер възлизал на 359,08 лв.
Заради допуснатото неизпълнение на
задължението за плащане в срок била начислена и лихва за забава в размер на
11,45 лв.
Ето защо се иска
да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът има
задължения към ищеца в общ размер на 403.00 лева, в т.ч.
сумата от:
-
43,92 лв., неизплатена
далекосъобщителна услуга по договора за мобилни услуги М4374237 от дата
07.01.2015 г. в периода 09.03.2015 – 08.05.2015 г., в т.ч. незаплатените от
ответника суми по фактура № *********/14.04.2015 г., с падеж на плащане
29.04.2015 г., за отчетен период от 09.03.2015 г. до 08.04.2015 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 19лв. и фактура №*********/14.05.2015
г., с падеж на плащане 29.05.2015 г., за отчетен период от 09.04.2015 г. до
08.05.2015 г., за ползване на далекосъобщителни услуги за сумата от 24,92 лв.;
-
359,08 лв. (триста петдесет и девет
лева и осем стотинки) – неустойка предсрочно прекратяване на договор за
далекосъобщителна услуга с номер М4374237 от дата 07.01.2015, начислена по
фактура № *********/23.09.2015 г. с падеж на плащане 23.09.2015 г., за отчетен
период от 09.08.2015 г. до 08.09.2015 г., в която е начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги в размер на
73,80 лв., фактура № *********/23.09.2015 г., с падеж на плащане 23.09.2015 г.
за отчетен период от 09.08.2015 г. до 08.09.2015 г., в която е начислена
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги в
размер на 248.38 лв. и фактура № *********/23.09.2015 г., с падеж на плащане
23.09.2015 г., за отчетен период от 09.08.2015 г. до 08.09.2015 г., в която е
начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни
услуги в размер на 36,90 лв.
Досежно сумата в размер на 11,45
лева, начислена върху фактура №*********/14.05.2015г., е заявен отказ от иска,
поради което в тази част производството по делото e прекратено, като съгласно задължителните указания
по прилагането на закона, въведени с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, т.к. в т. 13, съдът е обезсилил заповедта за изпълнение, издадена по
чл. 410 ГПК в тази й част.
Претендират се и деловодните
разноски, дължими за настоящия процес, както и сторените такива в хода на заповедното
производство.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК не е
депозирала писмен отговор.
В съдебно заседание
исковата молба
се поддържа, а ответникът оспорва иска единствено досежно сумата начислена като
неустойка.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено от фактическа страна следното:
От доказателствата по делото се установява, че между „Мобилтел“ ЕАД,
понастоящем „А1 България“ ЕАД и ответника бил
сключен договор
М4374237/07.01.2015 г.
Между страните не е било спорно, че
исковите суми не са били заплатени в срок.
Представени са и
фактури, както следва: № ********** от 14.05.2015 г. и Приложение А към нея; № **********
от 14.05.2015 г. и Приложение А към нея, сметка № ********** от 23.09.2015 г.,
сметка № ********** от 23.09.2015 г., сметка № ********** от23.09.2015 г.
Видно от материалите по приетото ч.гр.д. № 56/2018 г. на КРС,
ищцовото дружество в качеството му на заявител подало заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 24/2018 година, за сумата в размер
на 403 лева, от които: 43,92 лв., неизплатена далекосъобщителна услуга по
договора за мобилни услуги М4374237 от дата 07.01.2015 г. съгласно фактура №
*********., с падеж на плащане 29.04.2015 г., за отчетен период от 09.03.2015
г. до 08.04.2015 г., фактура №********* с падеж на плащане 29.05.2015 г., за
отчетен период от 09.04.2015 г. до 08.05.2015 г.; 359,08 лв. (триста петдесет и
девет лева и осем стотинки) – неустойка предсрочно прекратяване на договор за
далекосъобщителна услуга, дължима по Договор за далекосъобщителни услуги с номер
М4374237 от дата 07.01.2015, начислена по фактура № *********, с падеж на
плащане 23.09.2015 г., за отчетен период от 09.08.2015 г. до 08.09.2015 г;
фактура № ********* с падеж на плащане 23.09.2015 г. за отчетен период от
09.08.2015 г. до 08.09.2015 г., фактура № 56685127., с падеж на плащане
23.09.2015 г., за отчетен период от 09.08.2015 г. до 08.09.2015 г.; мораторната
лихва в размер на 11.45 лева, начислена върху фактура №*********/14.05.2015.,
ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението – 05.01.2018г.,
до окончателното заплащане на дължимата сума, както и сторените разноски – 25
лева държавна такса и 180 лева адвокатско възнаграждение. Тя е била връчена на длъжника при условията
на чл. 47, ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление. Така, на основание чл.
415, ал.1, т.2 от ГПК заповедния съд е указал на заявителя, че може да предяви
иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като в срока по чл. 415
от ГПК той е предявил настоящите положителни установителни искове.
Останалите събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
Исковата претенция е заявена по
реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл.
415 от с.к.
По
допустимостта: С предявения иск се цели
установяване съществуване на вземане, като предметът на делото е обусловен от
издадената заповед за изпълнение. Като особен иск, протичащ след развило се
друго, заповедно - „проверовъчно” производство, искът по чл. 422 ал. 1 вр. чл.
415 ГПК се характеризира, освен с общите изисквания за допустимост, така и с
особености, които са обусловени именно от протеклото заповедно производство.
Заради това в изпълнение на задълженията си да осъществи служебно самостоятелна
преценка на специалните положителни процесуални предпоставки за допустимост на
иска, с оглед задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, съдът констатира, че е налице издадена заповед за
изпълнение в хода на заповедното производството за
вземането, предмет на настоящата искова молба, против която е
депозирано възражение
по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като
е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК са съответни на предприетото
оспорване, респ.
следва да се приеме, че е спазен срока за предявяване на установителния иск. Ето защо исковата претенция се възприема за допустима.
По
основателността:
Доколкото по делото не е спорно, че страните са били в
облигационни отношения като ответникът е бил потребител на услугите,
предоставяни от ищцовото дружество, че за процесните периоди ответникът
е ползвал предоставените от мобилния оператор услуги, както и че сумата предмет
на иска не е била заплатена, а
представените по делото писмени документи, вкл. фактури, не са били оспорени,
съдът намира, че установителната претенция е основателна в тази част и ще бъде
уважена в предявения размер.
По претенцията за присъждане на суми за неустойка:
Съгласно нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Задължението за неустойка има акцесорен характер и става изискуемо при
неизпълнение на друго главно задължение. За да бъде уважен иск на това правно
основание, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно
доказване, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал.
1 от ГПК и в съответствие с изложените в исковата молба твърдения,
наличието на клауза за неустойка; неизпълнение на задължение и неустойката да е
уговорена между страните в определен размер, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на именно това задължение.
При така разпределената доказателствена тежест ищецът е
представил фактури, но не са
ангажирани доказателства, от които да е видно, че процесните договори са били
прекратени, респ., че бил осъществен състава на клаузата за неустойка.
Допълнителен довод в т.см. може да се изведе и от правилото, че писмените
договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Писмената форма
за доказване произтича както от изричната регламентация в чл. 87, ал.2 от ГПК, така и по арг. от чл. 164, ал.1, т.
5 от ГПК, предвиждаща забрана за установяване прекратяването на
писмени съглашения с гласни доказателства. Тук не се твърди и не се установява
операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие, с което да му предостави
подходящ срок за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че
кредиторът не успя да установи със средствата на ГПК, че е упражнил надлежно
правото си да прекрати договорите, поради което в неговата правна сфера не е
възникнало вземане за неустойка при
предсрочно прекратяване на договорите по вина на потребителя. Няма данни и че
договорите са били прекратени по инициатива на последния, заради което исковете
с правно основание чл. 92 от ЗЗД се явяват неоснователни и следва да бъдат
оставени без уважение.
За пълнота на изложеното и доколкото съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи предмет на договора,
когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това
противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото – спр. Решение № 178 от 26.02.2015 по т. д. № 2945/2013 г.,
ВКС, II т. о. и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т.
о., ВКС,
т.3 от Тълкувателно решение № 1/
15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС, следва да се отбележи, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГК. Но, изхождайки преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации:
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя
ползването на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят – да
я заплати, но само срещу предоставената му услуга, следва да се приеме, че ако е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване
на договор за услуга, в размер на всички неплатени по договора абонаментни
вноски до края на срока му, мобилният оператор по прекратения договор ще получи
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът
не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора, като в случая
дори в пъти повече, доколкото неустойката се определя въз основа на
стандартната месечна такса, а не въз основа на индивидуално договорената между
страните преференциална месечна такса.
Следователно уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване
излиза извън по-горе очертаните нейни функции, създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия
услугата мобилен оператор и нарушава принципа
за справедливост. Такава уговорка е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл константната практика на ВКС:
Решение №110/21.07.2016 по дело №1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о. и Решение №
219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС , I т.о.
При изложените съображения тази претенция е
неоснователна и подлежи на отхвърлявене, ведно със законните последици от това.
По разноските: С
оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответната страна следва
да бъде осъдена да
заплати на
ищцовото дружество направените
разноски по
настоящото производство в общ размер на 19,57
лв.
Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията,
посочени в заповедта за изпълнение издадена в заповедното производство по
ч.гр.д. № 1781/2017 г., вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и
задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
ответната страна следва да възстанови на ищеца направените в заповедното
производство разноски в общ размер на 12,84 лв.
Водим от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че В.Л.Т.,
ЕГН **********,*** дължи на „А1 България”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ПК 1309, Район
„ИЛИНДЕН”, ул. „Кукуш” № 1, сумата в размер на
43.92 лева (четиридесет и три лева и
деветдесет и две стотинки) – незаплатена далекосъобщителна услуга, дължима по
договор/и за далекосъобщителни услуги с номер М4374237 от дата 07.01.2015 г., съгласно
фактура №*********/14.04.2015г. и фактура №*********/14.05.2015 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 05.01.2018 г., до окончателното
заплащане на дължимата сума, като установителната претенция за сумата в размер
на 359.08 лева – неустойка предсрочно прекратяване на договор за
далекосъобщителна услуга, дължима по договор/и за далекосъобщителни услуги с №
М4374237 от дата 07.01.2015 г. съгласно фактура № *********/23.09.2015 г. с
падеж на плащане 23.09.2015 г., за отчетен период от 09.08.2015 г. до
08.09.2015 г.; фактура № *********/23.09.2015 г., с падеж на плащане 23.09.2015
г. за отчетен период от 09.08.2015 г. до 08.09.2015 г. и фактура №
*********/23.09.2015 г., с падеж на плащане 23.09.2015 г., за отчетен период от
09.08.2015 г. до 08.09.2015 г., ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна и
недоказана.
ОСЪЖДА В.Л.Т., ЕГН **********,***, да заплати на „А1
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ПК
1309, Район „ИЛИНДЕН”, ул. „Кукуш” № 1, сумата в размер 19,57 лв. (деветнадесет лева и петдесет и
седем стотинки), представляваща деловодни разноски за настоящото производство, както
и сумата в размер на 12,84 лв. (дванадесет лева и осемдесет и
четири стотинки) - деловодни разноски направени в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 56/2018 г. на КРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му, пред Окръжен
съд - Кюстендил.
Препис от настоящия
съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След влизане
в сила на този съдебен акт ч.гр.д № 56/ 2018 г. по описа
на КРС да се върне на съответния състав, като се приложи по него и заверен
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: