Р Е Ш Е Н И Е
№…………
11.06.2019 г. ГР. П Л Е В Е Н
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ
възз. граждански състав
на ПЕТНАДЕСЕТИ МАЙ две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
мл. съдия СИЛВИЯ ДАСКАЛОВА
Секретар: ВЕЛИСЛАВА ТРИФОНОВА
Прокурор: ………………………………….
като разгледа докладваното от съдията
ПЕТРАКИЕВ
В.ГР.Д. № 207 по описа за 2019
година
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство
по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 923/14.06.2018 г., Плевенски районен съд
по гр. дело № 1407/2018 г. по описа на същия съд е признал
за установено, на основание чл. 415, ал. 1, вр. 422 от ГПК, по отношение на С.М.С.,
ЕГН **********,***, че дължи на *********гр.ПЛЕВЕН, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. *представлявано от изпълнителния директор Й. В., сумата в общ размер на 190, 72 лв.
от които 159, 98 – главница, дължима за консумирана топлинна енергия за
периода от 01. 11. 2014 г. до 30. 04.
2017 г, лихва върху главницата в размер на
30, 74 лв. –за периода от
05. 01. 2015 г. до 05. 12. 2017 г, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело
№ ЧГД № 9334 / 2017 г. до окончателното изплащане на сумите.
Осъдил
е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С.М.С.,
ЕГН **********,***, да заплати на *********гр.ПЛЕВЕН, ЕИК
********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от
изпълнителния директор Й. В., деловодните разноски в размер на 25 лв. за държавна такса, 120 лв. за
възнаграждение на вещо лице и 200 лв. за
юрк. възнаграждение.
Осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С.М.С., ЕГН **********,***, да заплати сумата 25 лв. за държавна такса в
полза на ПлРС.
Срещу
така постановеното решение на Плевенски районен съд е постъпила въззивна жалба
от С.М.С.. В нея няма конкретни оплаквания. В съдебно заседание заявява, че тя
не е прекарала топлоинсталацията и счета, че не трябва да заплаща топлоенергия.
Постъпил
е писмен отговор от „***, в който се изразява становище, че въззивната жалба е
незаконосъобразни, неоснователна и недопустима. Недопустима е поради това, че
съгласно разпоредбите на чл.260 ал.1
т.2, т.3 и т.4 от ГПК, въззивната жалба трябва да съдържа обозначение на
обжалваното решение, в какво се състои порочността на решението и в какво се
състои искането, като неизпълнението на това задължение е свързано с последиците,
посочени в разпоредбата на чл.262 ал.2 от ГПК, а именно оставяне на
производството по делото без движение и евентуално, връщане на исковата молба
при неизпълнение на указанията на съда по отстраняване на тези недостатъци.
Поради това, същата следва да бъде върната на жалбоподателката, след което
производството да бъде прекратено. На следващо място, въз основа на
доказателствения материал по делото, следва да се приеме за установено по
безспорен начин, че ответникът притежава качеството на клиент на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на Глава 10, Раздел 7 от ЗЕ и между него и
ищцовото дружество съществува валидно облигационно правоотношение по доставка и
продажба на топлинна енергия, както и че за процесния период е било отчетено
ползване на топлинна енергия в жилището, негова собственост, която не е
заплатена. Въззиваемият моли Окръжния съд, да остави въззивната жалба без
разглеждане и да потвърди решението на Плевенски районен съд. Претендира са
присъждане на разноски – юрк. възнаграждение от 200лв. по жалба и 150лв. по
списък.
Окръжният съд, като прецени
доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено
следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Безспорно между страните е, че
въззивницата С.С. е собственик на процесния апартамент №16 в гр****.
Не се спори и, че имотът се
намира в топлоснабдена сграда и за него при въззиваемото дружество е открита
партида с №1182. Не се спори също така, че радиаторите в жилището са били
демонтирани и няма отоплителни тела с монтиран индивидуален топломер.
Спорен по делото е въпросът дължи
ли въззивникът сумите, предмет на иска за доставена и незаплатена топлинна
енергия.
От представените подробни месечни
справки, изготвени от „** ЕАД /топлинен счетоводител и трето лице помагач/ за
имота на ответника и представеното от ищеца счетоводно извлечение за абонатен №1182
е видно, че за процесния апартамент през процесния период от 01.11.2014г. до 30.04.2017г.
са били начислявани суми за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация в
общ размер на 190.72лв. /159.98лв.
главница/.
Основните възражения на ответника
- въззивник, че като собственик не е бил абонат на доставчика на топлоенергия,
не ползва топлинна енергия и не дължи и за сградна инсталация.
Тези възражения са неоснователни.
Изцяло правилни и обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че
въззивникът, като собственик на имот в режим на етажна собственост, по силата
на чл.153 ал.1 от ЗЕ е клиент на ТЕ, длъжен е да монтира средства за дялово разпределение по
смисъла на чл.140, ал.1, т.2 от ЗЕ- индивидуални разпределители, съответстващи
на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, и да заплаща
цена за ТЕ, при условията и реда, определени по
наредба по чл.36, ал.3 от ЗЕ. С оглед липсата на отоплителни
тела в имота, това задължение отпада. Съгласно
чл.145 от ЗЕ, ползвателя на ТЕ, за имот в сграда - етажна собственост, присъединена към една абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, дължи плащане и на ТЕ, отдадена от сградната
инсталация, която се разпределя между
всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти /чл.145,
ал.3 от ЗЕ/.
Постановките
на закона за енергетиката са изцяло приложими в случая. За съда е налице
задължително тълкуване на разпоредбите на ЗЕ и ЗЗП дадено с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г.
на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК, докладчик съдията Б. И.. Независимо кога е настъпило
присъединяването на сградата етажна собственост към централно топлоснабдяване,
дали преди действието на ЗЕЕЕ /отм./ или по времето, по което същият е бил в
сила, разрешението на основния въпрос за дължимост на плащане на доставена
топлоенергия в сграда етажна собственост е разрешен от ВКС еднозначно и за
двата случая. Приложението на чл.153 от ЗЕ е задължително, тъй като не е в
противоречие с чл.62 от ЗЗП и §1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. Изрично в
това решение е посочено, че „Разрешението
важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.) сгради, които са топлоснабдени преди
влизане в сила както на този закон, така и на ЗЗП. Възприет е нов принцип за разпределение на
постъпващото в сградата общо количество енергия (чл. 139 и сл. ЗЕ),
а прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато
съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ).
Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).“
„Съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяване й по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ
съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл.
62, ал. 1 ЗЗП,
поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да става
въпрос за приложението на §
1 ДР ЗЗП.“
При така даденото задължително
тълкуване на правните норми съдът е длъжен да приеме, че чл.153 от ЗЕ е
приложим в случая и по отношение на собственика на имота С.С.. Независимо, че
няма отоплителни тела, очевидно е, че топлоподаването в сградата етажна
собственост не е прекратено и тя носи отговорност за заплащането на постъпилата
топлинна енергия отдадена от сградната инсталация в нейния индивидуален обект и
в общите части.
По
отношение на размера на иска съдът съобрази и заключението на назначената по
делото съдебно-икономическа експертиза, от което се установява, че размерът на
задължението е общо 190, 72 лв.
от които 159,98 – главница за периода от
01. 11. 2014 г. до 30. 04. 2017 г и лихва върху главницата в размер
на 30, 74 лв. – за периода от 05.
01. 2015 г. до 05. 12. 2017г. При
това положение предявения установителен иск се явява доказан по своето
основание и размер и следва да бъде уважен.
Ето
защо Окръжният съд приема, че обжалваното Решение на Плевенски районен съд е
валидно, допустимо и обосновано на доказателствата по делото в съответствие с
разпоредбите на Закона, липсват основания за неговото изменение или отмяна и
поради това следва да бъде потвърдено. Предвид подробността и
обстоятелствеността на изложените към първоинстанционното решение мотиви
въззивната инстанция препраща и към тях на основание чл.272 от ГПК.
Предвид изхода на делото и на
осн. чл.78 ал.1 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПП вр. с чл.26 от НАРЕДБА за заплащането
на правната помощ С.М.С. следва да бъде осъдена да заплати на *********гр.ПЛЕВЕН сумата от 150лв. – възнаграждение за
юрисконсулт.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА на
осн. чл.272 от ГПК Решение № 923/14.06.2018 г., постановено по гр. дело
№ 1407/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Плевен, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С.М.С.,
ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на *********гр.ПЛЕВЕН, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от изпълнителния директор Й. В., сумата от 150лв. за юрк. възнаграждение за
настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280 ал.3
т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: