Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 23.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на четиринадесети февруари
през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря Мария Станчева
и с участието на прокурора Пламен Петков, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 390 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно
по чл.63в от ЗАНН, вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано
е по касационна жалба от „Ривър сервиз” ЕООД, със седалище в гр.Русе,
депозирана чрез адвокат-пълномощник Н. Д. ***, против решение № 640 от
03.10.2023 г., постановено по АНД № 877/2023 г. по описа на Районен съд - Русе,
с което е потвърдено наказателно постановление (НП) № 18-2300022 от 18.04.2023 г., издадено
от директора на дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното
постановление, на основание чл.413, ал.2 от КТ, на касатора е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер 2000 лева за нарушение
по чл.52, ал.1 от Закона за здравословните и безопасните условия на труд (ЗЗБУТ),
вр.чл.2, ал.1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“. В жалбата като касационни основания се
сочат допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните
правила и нарушение на материалния закон. Иска се отмяната на обжалваното решение
и постановяването на друго, с което да се отмени наказателното постановление. Касаторът
претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът
по касационната жалба – директорът на ДИТ - Русе, чрез процесуалния си
представител, изразява становище за нейната неоснователност. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на РОП дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
След като
обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото
доказателства и след касационна проверка съгласно чл.218 от АПК, съдът намира
следното:
След като
обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и събра¬ни¬те по делото
доказателства, съдът прие за установено следното:
Касационната
жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу
невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
От
фактическа страна контролираната инстанция е установила следното:
На 03.01.2023 г. бил сключен договор,
наименован граждански договор № 2 от 03.01.2023 г. между жалбоподателя, в качеството
му на възложител, и Г.Д.Д., в качеството му на изпълнител, по силата на който
последният се задължил да извърши боядисване на метална конструкция в срок до
13.02.2023 г. и място на извършване на работата гр.Русе, ул. „Матей Стойков“ №
11 (л.34 от въззивното дело).
На 09.02.2023 г. бил сключен трудов
договор № 100 между жалбоподателя, в качеството му на работодател, и Г.Д.Д., в
качеството му на работник, по силата на който последният се задължил да полага да
изпълнява длъжността „общ работник“. За място на работа било определен
касационният жалбоподател „Ривър сервиз“ ЕООД, с код по НКИД: 33.15 „Ремонт и
поддържане на плавателни съдове“, т.е. адресът на предприятието - пристанище на
„Ривър сервиз“ ЕООД в гр. Русе, ул. „Матей Стойков“ № 11. Според договореното Д.
следвало да постъпи на работа на 09.02.2023 г. (л.19 от въззивното дело).
Въпреки че коефициентът на трудов травматизъм,
определен за 2023 г. със заповед № РД-06-44 от 22.11.2022 г. на министъра на
труда и социалната политика на икономическата дейност, упражнявана от касатора
- НКИД ЗЗ.15 „Ремонт и поддържане на плавателни съдове“, бил по-висок (КТТ=1,65)
от средния за страната (КТТ=0,64), той не застраховал работника Г.Д.Д. за риска
„Трудова злополука“ при сключването на трудовия договор.
От изготвения протокол за извършена
проверка № ПР2305237/29.03.2023 г. ( л.8 и л.9 от въззивното дело) се
установява, че на 09.02.2023 г., около 16:45 часа, Д. се намирал на палубата на
закотвен на р.Дунав кораб „Солист“, при което, при извършване на маневра на
шлеп „Интернос“, който трябвало да застане успоредно на кораба, шлепът се
завъртял на около 45 градуса и с челната си дъска (метално съоръжение,
предназначено за бутане на шлепа от други кораби) ударил кораба „Солист“ като
нанесъл щети на загражденията – метални колонки с метални въжета, служещи за
придържане на преминаващите. Там по това време се намирал и работникът Г.Д.,
който бил ударен в областта на двата крака, под коляното. При удара краката му били
премазани. Бил повикан екип на ЦСМП – Русе, който извадил пострадалия работник
на брега, откъдето той бил откаран в болница. По-късно Д. починал от раните си.
При извършената проверка за спазване на
трудовото законодателство служители на ДИТ - Русе констатирали, че касатора, в
качеството му на работодател, осъществява икономическа дейност, характеризираща
се със завишен коефициент на трудов травматизъм спрямо средния за страната без
обаче при това да е застраховало пострадалия работник Г.Д.Д. за риска „Трудова
злополука“ при възникване на трудовото правоотношение.
Инстанцията по същество е възприела и
виждането на наказващия орган, че липсата на задължителна застраховка за риска
„трудова злополука“осъществява състава на нарушение на чл.52, ал.1 от ЗЗБУТ,
вр.чл.2, ал.1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“. За същото срещу „Ривър сервиз“ ЕООД
бил съставен АУАН № 18-2300022 от 29.03.2023 г., който е подписан от представител
на санкционираното дружество без да са посочени възражения като такива не били
направени и в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН.
Въз основа на съставения АУАН, директорът
на ДИТ - Русе, в качеството му на наказващ орган, издал оспореното пред първата
съдебна инстанция НП, като в същото били възприети фактическо описание и правна
квалификация на деяние, идентично със съдържащото се в АУАН. За извършеното
нарушение на чл.52, ал.1 от ЗЗБУТ, вр.чл.2, ал.1 от Наредба за задължително
застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“, на
основание чл.413, ал.2 от КТ, на касатора е наложено административно наказание
„имуществена санкция“ в размер на 2000 лева.
Въз основа на събраните по делото писмени
и гласни доказателства, въззивният съд е констатирал още, че в хода на
извършената проверка са установени и други нарушения на трудовото
законодателство, подробно описани в т.1 и т.3 от протокол за извършена проверка
№ ПР2305237 от 29.03.2023 г. В тази връзка срещу касатора било издадено и наказателно
постановление № 18-2300021 от 18.04.2023 г., с което, на основание чл.414, ал.3
от КТ, на същия е наложено и административно наказание „имуществена санкция“ в
размер на 2000 лева за нарушение по чл.63, ал.2 от КТ.
При така
установената фактическа обстановка районният съд е приел, че обжалваното пред него НП, както и АУАН, въз основа на който
е издадено са издадени при спазване на
предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения
в хода на административнонаказателното производство и при правилно приложение
на материалния закон.
Касационната инстанция напълно споделя изложените
от районния съд съображения по тълкуването и приложението на закона, към които
тя препраща на основание чл.221, ал.2, изр. второ от АПК, вр.чл.63в от ЗАНН. Събраните доказателства са обсъдени и проверени в
тяхната съвкупност, както изискват чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК, като въз основа
на тях районният съд е достигнал до обосновани фактически изводи. Първата
съдебна инстанция е приложила правилно материалния закон, в резултат на което е
потвърдила наказателното постановление.
Изцяло се споделя заключението на
въззивната инстанция за извършено от касатора нарушение на чл.52, ал.1 от
ЗЗБУТ, вр.чл.2, ал.1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“.
Разпоредбата на чл.52, ал.1 от ЗЗБУТ
гласи, че работещите, които извършват
работа, при която съществува опасност за живота и здравето им, се застраховат
задължително за риска „Трудова злополука“ за сметка на работодателя при
условията и по ред, определени с акт на Министерския съвет. При определяне на
условията и реда по ал.1 се отчитат осъществяваната икономическа дейност на
предприятието и средното за страната ниво на коефициентите за честота и тежест
на трудовите злополуки (ал.2). Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1 от Наредбата
за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова
злополука“ на задължително застраховане подлежат работниците и служителите,
които извършват работа в основната и спомагателната дейност на предприятия,
принадлежащи към икономическа дейност с трудов травматизъм, равен или по-висок
от средния за страната. Видно от заповед № РД-06-44 от 22.11.2022 г. за
определяне на коефициент на трудов травматизъм по икономически дейности за
прилагане през 2023 г. на министъра на труда и социалната политика, на
икономическа дейност „ремонт и инсталиране на машини и оборудване“ /код по
КИД-2008 33/ има коефициент на трудов травматизъм от 1, 65, който е по-висок от
средния за страната коефициент от 0, 64.
Не е спорен фактът, че „Ривър сервиз“
ЕООД упражнява икономическа дейност с трудов травматизъм по-висок от средния, а
именно КИД ЗЗ.15 – „ремонт и поддържане на плавателни съдове“.
Пред касационната инстанция санкционираното
дружество оспорва изводите на въззивния съд относно наличието на трудов
договор, сключен на 09.02.2023 г., между „Ривър сервиз“ ЕООД и работника Г.Д.Д.,
съответно оспорва съществуването на трудово правоотношение между тези страни,
възникнало от същия
трудов договор.
Според поддържаната от касатора теза липсата на трудово правоотношение води до
извод, че той е нямал качеството на работодател на пострадалия работник и
поради това не е имал и задължението да го застрахова за риска "трудова
злополука", поради което неправилно била ангажирана
административнонаказателната му отговорност за нарушение по чл.413, ал.2 от КТ,
вр.чл.52, ал.1 от ЗЗБУТ, вр.чл.2, ал.1 от Наредбата за задължително
застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“. Тези
доводи почиват на неправилно тълкуване на материалния закон и не се споделят от
касационната инстанция.
Действително в проведеното по делото
открито съдебно заседание на 14.02.2024 г. касационната инстанция е приела за
сведение представено от касационния жалбоподател заключение по съдебната
почеркова (графическа) експертиза, изготвено от в.л. Красимир Спасов Димитров
(л.л.14-16 от делото). Заключението установява, че саморъчният подпис за „работник
(служител)“ в трудов договор № 100/09.02.2023 г. не е изпълнен от пострадалия
работник – от Г.Д.Д..
На първо място представеният протокол за изготвена съдебно-графологична
експертиза по друго дело - адм. д. № 274/2023 г. по описа на
АдмС – Русе не би могло да бъде приравнено на писмено доказателство, за да се
обоснове неговото приемане като такова на основание чл.219, ал.1 от АПК, вр.чл.63в
от ЗАНН, затова е и прието от съда само за сведение. Заключенията на вещите лица,
по аргумент на чл.200 от ГПК вр. чл.171, ал.2 от АПК, следва да бъдат
представени и приемани по предвидения в закона ред, който не може да бъде
заобикалян, а именно устно след назначаване на съответната експертиза от съда,
който я приема и защитаване на заключението от назначеното вещо лице в открито
съдебно заседание, на което се разяснява и евентуалната наказателна отговорност
по чл.291 от НК. Независимо от това, дори и да бъде прието, че положеният
подпис за „работник/служител“ в процесния трудов договор не е изпълнен от
работника Г.Д.Д., то това не води до извод за липсата за недействителност на
трудовото правоотношение и липсата на трудово правоотношение, както неправилно
счита касатора.
Съгласно константната съдебна
практика, намерила отражение в редица съдебни актове, както на ВАС, така и на
ВКС (например решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г.
на ВКС, III г. о.; решение № 907 от 2.05.2011
г. на ВКС по гр. д. № 3725/2008 г., I г. о., ГК; решение № 1214/1995г. на III г. о. на ВКС), трудовият договор се приема за
действителен, ако е изготвен в писмена форма, има необходимото договорно
съдържание, налице са други писмени доказателства, които съдържат изявления или индиции за наличието му, регистриран
е в
ТД на НАП и е започнало изпълнението му от работника или служителя и
работодателя, дори и
върху него да няма подпис на работника/служителя, а да е подписан само от
работодателя.
В конкретния казус са налице всички
изброени обстоятелства, при наличието на които неподписаният от работника/служителя
трудов договор следва да се счита за действителен такъв.
Налице е трудов договор № 100 от 09.02.2023 г.,
като не се оспорва, че същият е подписан от работодателя. Този трудов договор е
регистриран в съответната ТД на НАП – видно от представеното уведомление по
чл.62, ал.5 от КТ, последното подадено на 09.02.2023 г., в
16:57 часа (л.20 от въззивното дело).
При тези данни касационната инстанция
напълно споделя направеният от РС – Русе извод, че към 16:45 часа, на
09.02.2023 г., когато е настъпила злополуката, пострадалият работник вече се е
намирал в трудово правоотношение с работодателя. Обстоятелството, че
работодателят е допуснал до работа работника преди да му връчи уведомление за
регистрирания трудов договор би могло единствено да ангажира
административнонаказателната му отговорност за осъществено нарушение на чл.63,
ал.2 от КТ, както се е случило и в процесния случай, видно от НП № ********* от
18.04.2023 г. Това обстоятелство, обаче, не води до извод, че трудово правоотношение вече не е било възникнало,
доколкото регистрирането на трудовия договор не е елемент от фактическия състав
на сключването му.
Видно от трудов договор № 100 от 09.02.2023
г., работникът Д. е следвало да постъпи на работа на 09.02.2023 г. на
длъжността „общ работник“, като ще изпълнява длъжността съобразно изискванията
на длъжностната характеристика, с която предварително се е запознал и получил
екземпляр от нея. Същата е представена по делото (л.18 от въззивното дело). От
нея е видно, че основните задължения на длъжността „Общ работник“ са следните:
- извършва работи по товарене и
разтоварване на стоки, машини и материали, както и пренасянето им от и до
работни помещения;
- помага при извършване на ремонтни
работи като доставя на специалистите необходимите за ремонта материали (строителни
материали, заготовки, платна, винкелно желязо, крепежни материали и
инструменти) и подготвя мястото, на което ще се извършва ремонтна дейност и
- изпълнява и други задачи, свързани с
длъжността, конкретно възложени му от ръководството на предприятието.
Осъществяваната от пострадалия работник
трудова дейност към момента на настъпване на злополуката напълно покрива
изпълнението на вменените с трудовата характеристика задължения на работника,
които той е изпълнявал по силата на вече сключения трудов договор.
Освен това е налице изпълнение на
задължения, произтичащи от този договор, и от страна на работодателя. Видно от приложения
по въззивното дело график за проведен инструктаж преди започване на работа, на 09.02.2023
г. е бил извършен инструктаж на пострадалия работник, което е удостоверено с
подпис на инструктирания и на лицето, извършило инструктажа (л.16 от въззивното
дело).
При тези обстоятелства съответен на
закона се явява направеният от районния съд извод, че към момента на настъпване
на злополуката страните са били обвързани от трудово правоотношение като
пострадалият работник е полагал труд при работодателя „Ривър сервиз“ ЕООД, а не
е действал като изпълнител по сключен граждански договор № 2 от 03.01.2023 г.
Представеният по
въззивното дело граждански договор действително е със срок до 13.02.2023 г.,
т.е. обхваща и датата на настъпване на злополуката, но е за различен по вид
работа – боядисване на метална конструкция, каквато безспорно не е била
изпълняваната от пострадалия работа по време на настъпването на инцидента.
Освен това
абсолютно правно и житейски нелогична се явява защитната теза на процесуалния
представител на жалбоподателя, наведена едва пред касационната инстанция, че
според него изобщо не е налице сключен трудов договор, че същият е недействителен.
На първо място чл.74, ал.5 от КТ въвежда изрична забрана за инцидентното
позоваване на недействителността на трудовия договор. Тази разпоредба
предвижда, че страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия
договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за
обявяването й не бъде връчено на страните. Освен това ако касаторът е считал,
че трудово правоотношение липсва, то няма
обяснение защо тогава той е предприел действия по регистрация на трудовия
договор в съответната ТД на НАП, по извършване на инструктаж на работника преди
започване на работа и т.н.
Но дори и да се
приеме, че към момента на настъпване на злополуката – около 16:45 часа на
09.02.2023 г. Г. Д. не е полагал труд по трудово правоотношение, а е изпълнявал
дейност по представения граждански договор (по съществото си договор за
изработка, уреден в чл.258 – чл.269 от ЗЗД), то и тогава не се следва извод за
липса на нарушение на чл.52,
ал.1 от ЗЗБУТ, вр. чл.2, ал.1 от Наредбата за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „Трудова злополука“, респ. за
незаконосъобразно и необосновано ангажиране административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя на
основание чл.413, ал.2 от КТ. Съображенията за това са следните:
На първо място, разпоредбата на
чл.2, ал.1 от ЗЗБУТ гласи, че този
закон се прилага във всички предприятия и
места, където се осъществява трудова дейност или се провежда обучение,
независимо от формата на организация, вида на собственост и основанието, на което се извършва
работата или обучението.
Освен това ЗЗБУТ
съдържа легална дефиниция на понятието „работодател“ - §1, т.2 от ДР на ЗЗБУТ, според която „работодател“ е
понятието, определено в §1, т.1 от ДР на КТ, както и всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за
предприятието, кооперацията или организацията. Анализът на нормата
сочи, че понятието „работодател“ за случаите, свързани с осигуряване на
здравословни и безопасни условия на труд, е разширено спрямо общото понятие,
регламентирано в §1, т.1 от ДР на КТ като
са включени и всички лица, които възлагат работа и носят цялата отговорност за
предприятието, кооперацията или организацията. В този смисъл възлагането на
работа не е ограничено единствено чрез наемане на лица по трудово
правоотношение. От посочената разпоредба, във втората й част, е видно, че
качеството на работодател има и възложителят на работа (без да е налице трудово
правоотношение), в рамките обаче на предприятието му. В случая адресът на
извършване на работата по представения граждански договор е гр. Русе, ул. „Матей
Стойков“ № 11, който е и адресът, на който дружеството-възложител осъществява
дейността си, където е предприятието му - пристанище
на „Ривър сервиз“ ЕООД в гр. Русе, ул. „Матей Стойков“ № 11.
По – широка по своя обхват е и легална
дефиниция на понятието „работещ“, дадена в разпоредбата на §1, т.2а от ДР на
ЗЗБУТ, която гласи, че „работещ“ е всяко лице, което е наето от работодател, както и лице, което работи
за себе си, включително обучаващите се или стажантите - за времето на
обучение, стаж и практика. Следователно понятието „работещ“ обхваща работниците
и служителите по трудово правоотношение, но не се ограничава до тях, а включва
и изпълнителните на работата по граждански договори.
При това положение и лицето, възложил
изпълнението на определена работа по силата на граждански договор (договор за
изработка) придобива качеството „работодател“ по смисъла на ЗЗБУТ и съответно и
за него възникват всички задължения, предвидени за работодателите по този закон,
включително задължението по чл.52, ал.1 от ЗЗБУТ,
вр.чл.2, ал.1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“. А съгласно препращащата разпоредба на
чл.55 от ЗЗБУТ, лицата,
които нарушават изискванията или не изпълняват задълженията си по този закон,
носят отговорност по чл. 413, 414,
415, 415в и 416
от Кодекса на труда и другите
специфични за съответната дейност закони и нормативни актове.
По изложените съображения следва да се
приеме, че „Ривър сервиз“ ЕООД е имало качеството на работодател по смисъла на
§ 1, т.2 от ДР на ЗЗБУТ и за него е възникнало задължението за сключване на
задължителна застраховка „Трудова злополука“ по отношение на пострадалото лице Г.Д.Д..
Като не е изпълнил това свое задължение касаторът е осъществил от обективна
страна състава на нарушението, за което е ангажирана
административнонаказателната му отговорност.
При
индивидуализиране на предвиденото от санкционната норма наказание наказващият
орган е спазил изискванията на чл.27 от ЗАНН като е наложил санкция малко над
минималния размер от 1500 лева, отчитайки наличието на отегчаващи отговорността
на работодателя обстоятелства, който извод е възприет и от въззивната инстанция.
Той се споделя изцяло и от касационната инстанция.
По изложените
съображения следва да се приеме, че районният съд е постановил едно правилно
решение, което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото и на
основание чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН основателно е искането на ответника по
касационната жалба, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание
чл.63д, ал.5 от ЗАНН, вр.чл.37 от ЗПП, вр.чл.27е от Наредбата за заплащане на
правната помощ, чийто размер, с оглед липсата на правна и фактическа сложност
на делото, съдът определя на 80 лева. Направените разноски следва да бъдат
присъдени в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – гр.
София, която е юридическото лице на основание чл.2, ал.1 от Устройствения
правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.
Мотивиран
така и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №
640 от 03.10.2023 г., постановено по АНД № 877/2023 г. по описа на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА „Ривър сервиз” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Русе, ул. „Матей Стойков“ № 11,
представлявано от управителя Георги Цветанов Димитров, да заплати на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – гр. София, сумата от 80 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: