№ 11197
гр. София, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110155962 по описа за 2024 година
Делото е образувано въз основа на искова молба на „ФИРМА“ ЕООД,
ЕИК **** срещу Р. П. Р., ЕГН **********, с която по реда на чл. 422 ГПК, вр.
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правна квалификация чл.9, ал.1 ЗПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответникът дължи на
ищеца суми, за които е издадена заповед за изпълнение № 18236 от
17.06.2024г. по ч.гр.д. № 32697/2024г. по описа на Софийски районен съд, 176
състав, както следва: 4 000 лв. – ЧАСТ от дължима главница в размер на
9 767,36 лева по договор за потребителски кредит от 08.10.2019г., ведно със
законна лихва от 30.05.2024г. до изплащане на вземането; 897,27 лв. -
мораторна лихва за периода 20.07.2022 г. до 20.05.2024 г.
В исковата молба се твърди, че вземането на ищеца се основава на
сключен на 08.10.2019г. договор за потребителски паричен кредит, отпускане
на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
**** между „ФИРМА, клон Б.“, ЕИК **** и Р. П. Р., ЕГН **********. По
силата на сключения договор ответникът получил сумата от 12 000,00 лева,
при удържана такса от 480 лв. (т.е. 11 580 лв.), срещу което трябвало да върне
същата разсрочено - на вноски от по 507,96 лева в рамките на 31 месеца
между 20.11.2019 г. и 20.05.2022 г. Твърди се, че бил уговорен фиксиран
лихвен процент в размер на 13,53 % и ГПР 17,63%. Сумата била предоставена
на кредитополучателя по негова лична банкова сметка. Сочи, че на 02.06.2020
г. „ФИРМА, клон Б.“, ЕИК **** и Р. П. Р., ЕГН ********** сключили
„Споразумение за отсрочване на погасителни вноски“, с което страните
уговорили отлагане на заплащането на месечните вноски с номер 6 и 7, с което
крайният срок за заплащането им се удължил до 20.07.2022 г. Ищецът твърди,
1
че ответникът е извършил 11 броя плащания за погасяване на част от дълга за
периода 18.11.2019 г. до 24.03.2021 г., като общо погасената сума възлиза на 4
679,80 лв. Просрочие било допуснато още на петата вноска, а след м. май 2021
г. плащанията били окончателно преустановени. Твърди, че по силата на
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.04.2022г. ищецът
„ФИРМА” ЕООД е придобил вземанията на „ФИРМА, клон Б.“ от ответника
Р. П. Р. по процесния договор за кредит, за което длъжникът бил уведомен. Ето
защо моли за уважаване на исковете. Претендират се и разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, чрез назначения му особен представител, с който се оспорват
изцяло предявените искове. Оспорва да е сключвал процесния договор за
потребителски кредит и да е получавал заемната сума по него. Оспорва
договора за цесия между „ФИРМА“ и „ФИРМА” ЕООД, тъй като в договора и
приложението към него вземането не е индивидуализирано. Отрича да е бил
уведомен за цесията. Твърди, че договорът за паричен кредит е нищожен на
основание чл. 22 ЗПК, поР. липса на изискуемата по чл. 10, ал. 1 ЗПК форма,
неправилно посочване на ГПР съгласно изискванията чл. 12, ал. 1, т. 8 и 9
ЗПК, непосочване, че потребителят има право на отказ по чл. 12, ал. 1, т. 11
ЗПК, както и липса на информация за разходите и условията, при които те
могат да бъдат променяни (чл. 12, ал. 1, т. 12 ЗПК). Прави възражение за
изтекла погасителна давност.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност твърденията на
страните и събраните по делото доказателства намира за установено
следното от фактическа страна:
По делото е представен Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане за револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на
кредитна карта – **** от 08.10.2019 г. между „ФИРМА, клон Б. – кредитор, и
Р. П. Р. – кредитополучател, въз основа на който се установява, че между
страните по договора е налице облигационно отношение, въз основа на което
кредитодателят е предоставил на кредитополучателя сума в размер на
12 000,00 лева, при следните условия: размер на кредита за покупка на
застраховка „Защита на плащанията“ – 0,00 лева, застрахователна премия в
размер на 1 395,00 лева, такса ангажимент – 420,00 лева, при 31 бр.
погасителни вноски, като месечната погасителна вноска е в размер на 507,96
лева и обща стойност на плащанията – 15 746,76 лева, ГПР – 17,63 %, при
лихвен процент – 13,53 %. Видно от чл. 2 на условията по договора
кредитополучателят заплаща и такса ангажимент, срещу което кредиторът
сключва договор при фиксиран лихвен процент, която такса се заплаща от
кредитополучателя при усвояване на кредита. Съгласно чл. 5 от условията по
договора при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна
вноска. Уговорено е, че при просрочване на две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на
кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително
всички определени в договора надбавки, ведно с дължимото обезщетение за
2
забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо
изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната
изискуемост. В чл. 26 от договора е предвидено право на кредитора да
прехвърли вземанията си на други лица.
От представено споразумение за отсрочване на погасителни вноски по
договора, ведно с погасителен план, се установява, че страните по договора се
споразумяват погасителни вноски № 6 и 7 да бъдат отложени за 2 месеца,
вследствие на което се променя размерът на всички вноски дължими от
20.06.2020г. до 20.07.2022г. Съгласно чл. 6 от споразумението, общата
дължима от кредитополучателя сума от 15 746,76 лева се променя на
15 981,02 лева. Съгласно приложения погасителен план, кредитополучателят
следва да заплаща погасителни вноски на 20-то число от месеца, като всяка
вноска е в размер на 516,97 лева, а изискуемостта по последната погасителна
вноска настъпва на 20.07.2022г.
Представено е платежно нареждане № **** от 09.10.2019г., с което се
установява, че ФИРМА, клон Б. е изплатило на Р. П. Р. сумата от 11 580,00
лева с основание „СЪГЛ. ДОГОВОР **** – ****“.
Приета е справка **** – **** с изх. № 140/23.08.2024г., въз основа на
която се установява, че до датата на цесия по договора кредитодателят е
получил следните суми: 507,96 лева от 18.11.2019г., 507,96 лева от 20.12.209г.,
507,96 лева от 20.01.2020г., 507,96 лева от 20.02.2020г., 150,00 лева от
08.04.2020г., 150,00 лева от 28.04.2020г., 207,96 лева от 11.05.2020г., 535,00
лева от 06.11.2020г., 535,00 лева от 09.12.2020г.; 535,00 лева от 10.02.2021г. и
535,00 лева от 24.03.2021г.
Представен е Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
27.07.2022г. между „ФИРМА“ ЕООД – цесионер, и „ФИРМА, клон Б. - цедент,
ведно с Приложение № 1, в което под № 877 е посочено, че се прехвърля
вземането по потребителски кредит **** – **** от 08.10.2019г. и
кредитополучател Р. П. Р.. С Приложение № 3 към договора за цесия цедентът
потвърждава извършената цесия. Представено е и пълномощно от заместник
управителя на ФИРМА, клон Б., въз основа на което цедентът упълномощава
цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия.
С уведомление, адресирано до Р. П. Р., „ФИРМА“ ЕООД уведомява
ответника за извършената цесия. От така представеното писмено
доказателство, не може да се установи дали и кога същото е получено от
ответника.
От приложеното ч.гр.д. № 32697/2024г., по описа на Софийски районен
съд, 176 състав се установява, че по подадено от „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ****
заявление е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 18236
по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответника за сумата от 4 000,00 лева,
представляваща дължима главница, ведно със законната лихва, считано от
30.05.2024 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение) до окончателното изплащане на вземането; 897,27 лева,
представляваща дължима мораторна лихва за периода от 20.07.2022 г. до
20.05.2024 г.; 97,95 лева - държавна такса, и 240,00 лева – асвокатско
3
възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал.5
ГПК , като връчителят е установил, че длъжникът не живее на адреса. С оглед
на това и на основание чл. 415, ал.1, т. 2 ГПК, съдът с Разпореждане №
115911/15.08.2024 г. е указал на заявителя възможността за предявяване на иск
за установяване на вземанията, съответно на основание чл. 422 ГПК в
указания срок е предявил настоящите искове.
От приетото без възражение от страните заключение по съдебно –
счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно и
безпристрастно изготвено, се установява, че ответникът е усвоил сумата от
11 580,00 лева. Съгласно заключението на вещото лице, както и от
направеното признанието от ищеца в исковата молба, се установява, че
заплатени по договора са суми в общ размер на 4 679,80 лева. Експертът
извежда, че непогасените вземания по кредита за главница към датата на
образуване на заповедното производство – 06.06.2024г. са в размер на 9 182,36
лева, а на лихвата за забава за периода 20.07.2022г. до 20.05.2024г. е 897,27
лева. Вещото лице прави заключение, че кредитополучателят е платил суми за
възнагР.телни лихви, премии за застраховка и таксата ангажимент в общ
размер на 2 282,16 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По иска с правно основание чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи пълно и
главно следните юридически факти: 1) наличието на посоченото
облигационно правоотношение, възникнало по валидно сключен договор за
потребителски кредит, който отговаря на изискванията на чл. 10 до чл. 12
ЗПК, както и на изискванията на чл.19 ЗПК във връзка с възражението за
нищожност поР. неправилно посочен ГПР; 2) кредиторът да е предоставил,
съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия договор за кредит; 3)
възникване и изискуемост на процесното вземане за главница в твърдения
размер; 4) валиден договор за продажба на процесното вземане в полза на
„ФИРМА“ ЕООД по силата на договор за продажба и 5) ответникът да е
надлежно уведомен за извършената цесия. При установяване на
горепосочените обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже, че е
заплатил претендираните суми или че те са погасени по давност.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже наличието на главен дълг, както и изпадането на длъжника в забава. В
тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Относно наличието на облигационно отношение между страните в
производство, съобразно събрания по делото доказателствен материал, съдът
намира, че между страните бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит в размер 12 000,00 лева, както и че на ответника в
действителност била предоставена сумата от 11 580,00 лева от кредитодателя.
Установи се, че изискуемостта на последната вноска по кредита е настъпила
на 20.07.2022г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
депозирано на 30.05.2024г., от което следва, че вземането за главница е било
4
изискуемо към този момент.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ответникът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2
ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. ПоР. това процесният договор се подчинява на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20,
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност и когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г.
по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без
от страните да е наведен такъв довод. В случая ответникът прави възражение
за нищожност на договора.
В договора е уговорено и заплащане на застрахователна премия по
застраховка "Защита на плащанията" в размер на 1 395,00 лева, която сума е
включена в общата стойност на дължимите от кредитополучателя плащания
по кредита и е дължима на месечни погасителни вноски, които вноски са
включени в общия размер на дължимите месечни погасителни вноски по
кредита. Отделно от това е уговорено, че размерът на кредита за покупка на
застраховка "Защита на плащанията" ще се изплати директно на
застрахователя. От цялостното съдържание на договора, следва изводът, че
5
клаузата за покупка от кредитополучателя на застраховка "Защита на
плащанията" при посочените параметри представлява разход, който е следвало
да бъде включен в ГПР. Следва да се отбележи и че размерът на
застрахователната премия е предварително определен в договора за кредит
към датата на неговото сключване, както и в предварително изготвения от
кредитора формуляр, поР. което следва да се приеме, че съставлява условие за
отпускане на процесния кредит при договорените в него параметри. Ето защо,
настоящият съдебен състав намира, че застрахователната премия е следвало
да бъде включена в общия разход по кредита, като с нейното добавяне
действителният ГПР по договора за кредит би бил значително по-висок от
вписания в него. Посоченият в договора ГПР е незаконосъобразно изчислен
единствено на база отпуснатата кредитна сума, продължителността на
договора, уговорената фиксирана лихва и еднократна такса ангажимент,
удържана съгласно общите условия при усвояване на кредита. Съгласно т. 3 от
Общите условия, че началната дата за изчисляване на ГПР е датата на
подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо
дали е високосна и Договорът е валиден за целия срок, като страните
изпълняват точно задълженията си по него, не удовлетворява изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочено ясно и разбираемо как се
формира и изчислява ГПР. Допълнително, не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 9а от ЗПК, уреждащо задължението на кредитора в договора да бъде
посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент
съгласно чл. 33а, както и компонентите, които се съдържат в ГПР.
Също така следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 10а
ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК,
забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от
веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да
бъде ясно и точно определено в договора. В конкретния случай съдът намира,
че уговоренaтa такса ангажимент не попада в приложното поле на чл.10а ЗПК,
доколкото видно от характера на услугата се касае за действия от страна на
кредитора, които са вменени като негово задължение по силата на
изискването за добросъвестност във взаимоотношенията между страните по
един договор. Заплащането на тази допълнителна услуга води до
противоречие със закона, тъй като въвежда допълнителни разходи, като
единствената цел е допълнително обогатяване на кредитора. С оглед на
това, съдът приема, че клаузата, уреждаща заплащане на такса ангажимент е
неравноправна, поР. което същата не е дължима.
От изложеното до тук следва, че неяснотата както на компонентите, така
и на математическия алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване
на заема, е основание да се приеме, че е налице хипотеза на чл. 22 ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т. е. налице е противоречие с императивна
материалноправна норма и на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
6
процесният договор за потребителски кредит е недействителен. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК,
IV ГO, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г. по описа на ВКС,
ТК, I TO, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. по описа
на ВКС, ГК, III ГО, и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. по
описа на ВКС, ТК, I TO, Определение № 50508 от 18.10.2023 г. на ВКС по т. д.
№ 1950/2022 г., II т. о., ТК.
С оглед на установената недействителност на процесния договор, съдът
следва да определи размера на чистата стойност на кредита. В конкретната
ситуация това е сумата от 11 580,00 лева, която реално е била преведена по
банкова сметка на ответника. От тази сума следва да се приспаднат всички
извършени от Р. П. Р. плащания, като видно от представения от ищеца справка
с изх. № 140/23.08.2024г., както и от приетото без възражения заключение по
ССчЕ, постъпилите плащания са в общ размер на 4 679,80 лева, което съдът
цени по реда на чл. 175 ГПК. Предвид това от реално получената от ответника
сума следва да бъдат извадени платените 4 679,80 лева, като дължимият
остатък за главница е в размер на 6 900,20 лева.
По отношение на възражението за погасяване на вземането по давност,
съдът намира следното. Според чл. 110 ЗЗД, с изтичането на 5-годишна
давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг
срок, а според чл. 111, б. "в" ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с
изтичането на 3-годишна давност. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността за
всяко вземане – главно или акцесорно за лихви, започва да тече от деня, в
който е станало изискуемо. От тази дата започват да текат и давностните
срокове за погасяването на всяко от тези вземания, като с изтичането от тази
дата на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, се погасява непогасената
част от главницата от предоставения кредит, а с изтичането от същата дата на
7
тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, се погасяват договорни и
мораторни лихви. Предвид обстоятелството, че вземането по делото
произтича от договор за кредит, е приложима разпоредбата на чл. 110 ЗЗД за
общата 5-годишна погасителна давност за главницата и кратката 3-годишна
давност за лихвите. С оглед нищожността на договора и дължимостта
единствено на задължението за главница, в конкретната хипотеза е налице
общата 5-годишна давност. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2023г. на
ОСГТК на ВКС при уговорено погасяване на паричното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнагР.телните лихви започва да тече
съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска.
Видно от събираните по делото доказателства, доказващи твърденията на
ищеца, че част от вноските, дължими за периода 18.11.2019г. до 24.03.2021г. са
платени от ответника, дължимите са вноските, чиято изискуемост е настъпила
след 20.04.2021г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 30.05.2024г., от когато съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД давността е
спряла да тече, поР. което и вземанията за главница по договора не са погасени
по давност.
Ответникът е направил възражение, че сключеният между
кредитодателя „ФИРМА, клон Б. и ищеца „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ****
договор за цесия не е породил действие по отношение на него, във връзка с
което съдът намира следното. Вземането на кредитора – „ФИРМА, клон Б., е
прехвърлено на ищеца „ФИРМА“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 27.07.2022г. Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100, ал. 1, пр. 3
ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът,
договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на
длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у
него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за
съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не отговаря за
платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само
до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото. Прехвърлянето на
вземането (цесия) е действително и тогава, когато предишният кредитор не е
съобщил за него на длъжника съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като цедентът може
да упълномощи цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия.
Съгласно представено пълномощно, приложено към договора за цесия,
ФИРМА, клон Б. са упълномощили „ФИРМА“ ЕООД да уведомят всички
длъжници по вземания, прехвърлени с договора за цесия, включително
ответника Р. П. Р., чието задължение е подробно описано под № 877 в
Приложение № 1 към договора. За да бъде действителен, договорът за цесия
винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно
8
основание, което трябва да е определено или определяемо.
Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на
цесията поР. недействителност на продажбата, на основание на която тя е
извършена, т.е поР. липса на предмет - чл. 26, ал. 2 , пр. 1 от ЗЗД (Решение №
32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК). В настоящия
случай договорът не страда от сочения порок, липса на предмет. Съдът
формира мотиви, че към момента на прехвърлянето, вземането е съществувало
в патримониума на цедента.
Правно релевантно за действието на цесията е съобщаването от
цедента (стария кредитор), респ. упълномощено от него лице. От
представеното уведомление за извършеното прехвърляне на вземания от
цесионера „ФИРМА“ ЕООД до Р. П. Р., не се установява дали и кога
длъжникът е получил уведомлението, поР. което съдът счита, че същият не е
бил уведомен преди образуване на настоящото производство. С решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.о., се е произнесъл, че
поР. отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен
от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, както е
станало по настоящето дело. Още повече, че съобщаването на цесията
няма конститутивно действие, а само за противопоставимост. Длъжникът
може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако твърди, че е
изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението (в този смисъл
Определение №987/18.07.2011г. по гр.д. №867/2011г. на ВКС, IV г.о.). В
конкретната ситуация ответникът не възразява и не доказва да е изпълнил
цялото задължение на стария кредитор, а единствено от признанието на ищеца
и представените по делото писмени доказателства, включително заключение
по ССчЕ се установяват плащания по кредита, които съдът взема предвид.
ПоР. това като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, извършеното по този начин уведомление чрез връчването на исковата
молба,
следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при
разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника. (така и според Решение №
78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС). По отношение
на възражението на ответника, че уведомлението за извършено прехвърляне
на вземания е подписано от процесуалния представител на ищеца – адв. Г. Х.,
а не от цедента, следва да се има предвид, че видно от пълномощно, от
представляващия цедента „ФИРМА, клон Б., върху което е извършена
нотариална заверка на подписите, ищцовото дружество е упълномощено с
правата по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като в т. 3 от пълномощното е предоставена
възможността цесионерът да преупълномощава трети лица с правата по
пълномощното. Във връзка с това и съгласно т. 6 на представеното по делото
пълномощно от ищеца „ФИРМА“ ЕООД, с което осъществяването на
процесуално представителство е възложено на адв. Х., същата е
9
упълномощена да представлява ищеца, като са възложени права по чл. 99,
ал. 3 ЗЗД.
С оглед на гореизложеното и приемане на договора за нищожен, като на
основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи на ищеца само чистата стойност на
получената сума по кредита – 11 580,00 лева, от която сума следва да бъдат
приспаднати направените преди образуване на исковото производство
плащания в размер на 4 679,80 лева, като дължимата сума е 6 900,20 лева.
ПоР. това съдът приема, че искът по чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, се явява основателен до пълния
претендиран размер от 4 000,00 лева, доколкото същият е предявен като
частичен от сумата 9 767,36 лева, представляващ главница по Договор за
потребителски паричен кредит, отпускане за револвиращ потребителски
кредит, издаване и използване на кредитна карта – **** от 08.10.2019 г.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен на основание чл. 23
ЗПК.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и съгласно чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК, право на
разноски имат и двете страни. Ищецът е сторил разноски в общ размер на
1 157,95 лева, представляващи държавна такса, депозит за вещо лице по
допусната ССчЕ, депозит за възнаграждение на назначен особен представител
и адвокатско възнаграждение, за които плащания се съдържат доказателства в
кориците на делото. Съразмерно на уважените искове, съдът следва да
присъди в полза на ищеца сумата от 945,79 лева. Ответникът не е сторил
разноски в производството, поР. което такива не следва да бъдат възлагани в
тежест на ищеца.
По отношение на разноските, сторени в заповедното производство, по
което съдът дължи произнасяне съгласно Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съразмерно на уважените
искови претенции, на ищеца следва да бъде присъдена сумата 276,03 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен по реда на чл.422 ГПК
иск с правна квалификация чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, при прилагане на чл. 23 ЗПК, че Р. П. Р., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., дължи на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. С., сумата от 4 000,00 лева – ЧАСТ от
главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане за
револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта –
**** от 08.10.2019 г., сключен между „ФИРМА, клон Б.“, ЕИК **** и Р. П. Р.,
ЕГН **********, което вземане е прехвърлено на основание чл. 99 ЗЗД на
10
„ФИРМА“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
27.07.2022г., ведно със законна лихва от 30.05.2024г. до окончателно
изплащане на вземането, за което е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 18236 от 17.06.2024г. по реда на чл. 410 от ГПК, по
ч.гр.д. № 32697/2024г., по описа на СРС, 176 състав, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 897,27 лева,
представляваща лихва за забава за периода 20.07.2022г. до 20.05.2024г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р. П. Р., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ДА ЗАПЛАТИ на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. С., сумата от 945,79 лева – разноски в исковото
производство, и 276,03 лева – разноски в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11