Решение по дело №1919/2021 на Районен съд - Шумен

Номер на акта: 135
Дата: 18 март 2022 г. (в сила от 4 юли 2022 г.)
Съдия: Диана Кирилова Георгиева
Дело: 20213630201919
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 3 ноември 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 135
гр. Шумен, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Диана К. Георгиева
при участието на секретаря В. П. И.
като разгледа докладваното от Диана К. Георгиева Административно
наказателно дело № 20213630201919 по описа за 2021 година
Настоящото производство е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Обжалвано е наказателно постановление № 23-0000375 от 18.05.2021г. на Директор
на Регионална дирекция „АА“ гр. Варна , с което на Д. СТ. Д., с ЕГН ********** от с.
Дряновец, обл. Разград е наложено административно наказание “глоба” в размер на 2 000
/две хиляди/лева на основание чл.93, ал.1, т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/,
за нарушение на чл.87, т.2 от Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ.
Жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмени наказателното
постановление като незаконосъобразно, като излага подробно доводите си за това в жалбата.
В съдебно заседание се явява лично и изцяло поддържа жалбата. В деловодството на
ШРС са постъпили писмени бележки по същество от упълномощен процесуален
представител на жалбоподателя.
За РД “Автомобилна администрация” гр.Варна - административно-наказващ орган,
издал наказателното постановление, призован, съгласно императивната разпоредба на чл.61,
ал.1 от ЗАНН, в съдебно заседание не се явява представител.
Жалбата е подадена в срока по чл.59, ал.2 от ЗАНН от надлежна страна, отговаря на
изискванията на чл.84 от ЗАНН, във вр. чл.320 от НПК, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество, съдът намира, че жалбата е основателна. ШРС, след като
взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за
установено от фактическа страна следното:
На 17.02.2021г., жалбоподателят Д. СТ. Д. извършвал обществен превоз на товари
/живи пилета/ по маршрут от с. Ивански, обл. Шумен за гр. Разград, с товарен автомобил
„Скания П93МЛ“от кат. N3, с рег. № РР61 02ВК, собственост на превозвача „Гарант-1991“
ЕООД.
Бил спрян за проверка около 11,15 часа на 17.02.2021г., по път II-73, км.10, около 1
1
км. от разклон за с. Ивански, в посока гр. Шумен.
В хода на извършената проверка, свид. СТ. ХР. СТ. – инспектор в РД „АА“ - Варна
установил, че в момента на проверката: „Водачът извършва обществен превоз на товари
/обществен/, на територията на Р.Б с ПС от кат. N3 без да притежава валидно
удостоверение за психологическа годност.“
За констатираното нарушение свид. С. съставил Акт за установяване на
административно нарушение серия А-2020 № 289218 от 17.02.2021г., в който посочил, че с
горното деяние –„Водачът извършва обществен превоз на товари, без да притежава
валидно удостоверение за психологическа годност“, е нарушена разпоредбата на чл.87, т.2
от Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ.
Актът бил съставен в присъствието на нарушителя и е подписан от него без
възражение. Впоследствие не се е възползвал от законното си право и не е депозирал
писмено възражение в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН.
Въз основа на така съставения акт и съобразявайки материалите в
административно-наказателната преписка е издадено наказателно постановление № 23-
0000375 от 18.05.2021г. на Директор на Регионална дирекция „АА“ гр. Варна, с което на Д.
СТ. Д. е наложено административно наказание “глоба”, в размер на 2 000 /две хиляди/ лева
на основание чл.93, ал.1, т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/ за нарушение на
чл.87, т.2 от Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и от разпита в съдебно заседание на актосъставителя, както и
от присъединените на основание разпоредбата на чл.283 от НПК писмени доказателства.
Показанията на свидетеля следва да се кредитират като последователни,
безпротиворечиви и логични, а и се потвърждават от останалите събрани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Производството е от административно- наказателен характер, при което е
необходимо да се установи налице ли е деяние, което представлява административно
нарушение по смисъла на чл.6 от ЗАНН, същото извършено ли е от посоченото в акта лице
и извършено ли е виновно. Предпоставките са абсолютни, като тежестта на доказване лежи
върху административно -наказващия орган. Според разпоредбата на чл.6 от ЗАНН,
административно нарушение е това деяние /действие или бездействие/, което нарушава
установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо
с административно наказание, налагано по административен ред.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното: Наказателното постановление е издадено от компетентен орган - Директор на РД
„АА“ длъжностно лице по чл.92, ал.2 от ЗАвт.П във вр. чл.189, ал.12 от ЗАвт.П и чл.47, ал.2
от ЗАНН. При извършената служебна проверка за правилността на атакувано Наказателно
постановление и съответствието му с материалния закон, съдът намира, че АНО е отчел
българските материалноправни норми, но според настоящия съдебен състав те в тази им
част не съответстват на правото на Европейския съюз.
Наредба № 36/15.05.2006г., издадена на основание чл.152, ал.1, т.2 от ЗДв.П урежда
изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на
Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, психологическата годност
трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено
посредством самата Директива. Ето защо посочената по-горе наредба би следвало да е
хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче, Наредбата противоречи на Директивата.
Аргументите за подобен извод се извличат при задълбочен прочит на съответните
разпоредби от подзаконовия нормативен акт и при съобразяване на нормите на
Директивата.
2
Според чл.8, ал.2 от Наредбата удостоверението за психологическа годност важи за 3
години, а в определени случаи – за 1 година. Тези срокове са по-кратки от сроковете за
валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или
10-годишна продължителност /чл.51, ал.3 – 4 ЗБЛД/. Прочитът на Съображение 9 от
Преамбюла на Директивата от своя страна налага извод, че доказателство за наличие на
съответствие на водачите на превозни средства с минималните стандарти за физическа и
умствена годност за управление на превозно средство, следва да се предоставя, когато
свидетелството се издава и периодично след това, като установяването на това съответствие
следва да се осъществява посредством медицински прегледи, които от своя страна да
съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от
срока на валидност на свидетелството. Директивата позволява на държавите членки да
регламентират медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти
за физическа и умствена годност, докато чл.5 от Наредбата предвижда, че психологическата
годност се установява с психологическо изследване, което се извършва от психолози, видно
от текста на чл.11в от подзаконовия нормативен акт, т.е. от лица, които не са медици.
Тук е мястото да се отбележи, че Директивата залага минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление на превозни средства /съображение 8 от
преамбюла на Директивата/, което означава, че държавите членки могат да завишат тези
стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че
разпоредбата на т.5 от приложение III на Директивата регламентира, че стандартите,
установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на
свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в приложението.
Възможността за въвеждане на такива по-строги стандарти на национално равнище касае
само и единствено първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата
за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се
въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни
аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни
средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на
моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. Точно това е
сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност,
в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на
правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория,
бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността, юридическо
качество /арг. чл.7а, ал.2 от ЗАв.П/.
Действително, Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията
за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при
конкретни ограничения – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с
издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; въпросната
проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-
кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно
средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на
психологическото изследване по Наредбата.
Според настоящия съдебен състав коментираното по-горе противоречие е основание
за съда да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз
на пътници и товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно
изискванията на чл.7а, ал.2 от ЗАв.П, във вр. с чл.7, ал.2 и чл. 8, ал.1 от Наредба № 36 от
15.05.2006г. Извод в тази насока може да бъде извлечен при съобразяване на редица актове
на Съда на Европейския съюз, сред които Решение ECLI:EU:C:2012:348, в което се
подчертава, че „в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието
на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на
3
институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със
самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка
противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.
В решение ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква следното: „... по силата на принципа
на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба
в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките
на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да
гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без
приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са
по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по
законодателен път или по какъвто и да било друг ред ...“. Това означава, че
несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се установява
служебно от съда.
Трябва също така да се има предвид, че правилата на Директивата имат за цел да
улеснят и насърчат „... свободното движение и свободата на установяване на хората ...“
/съображение 2 от преамбюла на Директивата/. Следователно неспазването на Директивата
води до пряко нарушение на субективните права по чл.21, чл.45, чл.49 и чл.56 ДФЕС, което
е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията,
свързани с удостоверенията за психологическа годност.
Въз основа на гореизложеното, съдът намира обжалваното наказателно
постановление за неправилно и незаконосъобразно и счита, че същото следва да бъде
отменено.
Предвид направеното искане от страна на процесуалния представител на
жалбоподателя и на АНО за присъждане на разноски, съдът съобрази, че съгласно
разпоредбата на чл. 63д от ЗАНН /обн. ДВ, бр. 109/22.12.2020г., в сила от 23.12.2021г./, в
съдебните производства по обжалване на наказателно постановление страните имат право
на присъждане на разноски по реда на АПК. По делото е приложено пълномощно и договор
за правна защита и съдействие, от което е видно, че жалбоподателя е заплатил в брой
адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева. С оглед изхода на делото, претендираната
сума в размер на 100 /сто/ лева следва да се присъди в тежест на административно
наказващия орган – Регионална дирекция „АА“ гр. Варна, която сума следва да се заплати
от последния по сметка на жалбоподателя Д. СТ. Д..
Водим от горното и на основание чл.63, ал.2 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 23-0000375 от 18.05.2021г. на Директор на
Регионална дирекция „АА“ гр. Варна, с което на Д. СТ. Д., с ЕГН ********** е наложено
административно наказание “глоба” в размер на 2 000 /две хиляди /лева на основание чл.93,
ал.1, т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/, за нарушение на чл.87, т.2 от Наредба
№ 33 от 03.11.1999г. на МТ, като незаконосъобразно.
ОСЪЖДА Регионална дирекция „АА“ гр. Варна, да заплати по сметка на Д. СТ. Д.,
с ЕГН ********** от с. Дряновец, обл. Разград сумата в размер на 100 /сто/ лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Шуменския административен съд
в 14-дневен срок от съобщаване на страните, че е изготвено.
4
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
5

Съдържание на мотивите Свали мотивите

Настоящото производство е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Обжалвано е наказателно постановление № 23-0000375 от 18.05.2021г. на Директор
на Регионална дирекция „АА“ гр. Варна , с което на Д. СТ. Д., с ЕГН ********** от с.
Дряновец, обл. Разград е наложено административно наказание “глоба” в размер на 2 000
/две хиляди/лева на основание чл.93, ал.1, т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/,
за нарушение на чл.87, т.2 от Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ.
Жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмени наказателното
постановление като незаконосъобразно, като излага подробно доводите си за това в жалбата.
В съдебно заседание се явява лично и изцяло поддържа жалбата. В деловодството на
ШРС са постъпили писмени бележки по същество от упълномощен процесуален
представител на жалбоподателя.
За РД “Автомобилна администрация” гр.Варна - административно-наказващ орган,
издал наказателното постановление, призован, съгласно императивната разпоредба на чл.61,
ал.1 от ЗАНН, в съдебно заседание не се явява представител.
Жалбата е подадена в срока по чл.59, ал.2 от ЗАНН от надлежна страна, отговаря на
изискванията на чл.84 от ЗАНН, във вр. чл.320 от НПК, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество, съдът намира, че жалбата е основателна. ШРС, след като
взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за
установено от фактическа страна следното:
На 17.02.2021г., жалбоподателят Д. СТ. Д. извършвал обществен превоз на товари
/живи пилета/ по маршрут от с. Ивански, обл. Шумен за гр. Разград, с товарен автомобил
„Скания П93МЛ“от кат. N3, с рег. № РР61 02ВК, собственост на превозвача „Гарант-1991“
ЕООД.
Бил спрян за проверка около 11,15 часа на 17.02.2021г., по път II-73, км.10, около 1
км. от разклон за с. Ивански, в посока гр. Шумен.
В хода на извършената проверка, свид. СТ. ХР. СТ. – инспектор в РД „АА“ - Варна
установил, че в момента на проверката: „Водачът извършва обществен превоз на товари
/обществен/, на територията на Р.Б с ПС от кат. N3 без да притежава валидно
удостоверение за психологическа годност.“
За констатираното нарушение свид. С. съставил Акт за установяване на
административно нарушение серия А-2020 № 289218 от 17.02.2021г., в който посочил, че с
горното деяние –„Водачът извършва обществен превоз на товари, без да притежава
валидно удостоверение за психологическа годност“, е нарушена разпоредбата на чл.87, т.2
от Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ.
Актът бил съставен в присъствието на нарушителя и е подписан от него без
възражение. Впоследствие не се е възползвал от законното си право и не е депозирал
писмено възражение в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН.
Въз основа на така съставения акт и съобразявайки материалите в
административно-наказателната преписка е издадено наказателно постановление № 23-
0000375 от 18.05.2021г. на Директор на Регионална дирекция „АА“ гр. Варна, с което на Д.
СТ. Д. е наложено административно наказание “глоба”, в размер на 2 000 /две хиляди/ лева
на основание чл.93, ал.1, т.1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвт.П/ за нарушение на
чл.87, т.2 от Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и от разпита в съдебно заседание на актосъставителя, както и
от присъединените на основание разпоредбата на чл.283 от НПК писмени доказателства.
1
Показанията на свидетеля следва да се кредитират като последователни,
безпротиворечиви и логични, а и се потвърждават от останалите събрани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Производството е от административно- наказателен характер, при което е
необходимо да се установи налице ли е деяние, което представлява административно
нарушение по смисъла на чл.6 от ЗАНН, същото извършено ли е от посоченото в акта лице
и извършено ли е виновно. Предпоставките са абсолютни, като тежестта на доказване лежи
върху административно -наказващия орган. Според разпоредбата на чл.6 от ЗАНН,
административно нарушение е това деяние /действие или бездействие/, което нарушава
установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо
с административно наказание, налагано по административен ред.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното: Наказателното постановление е издадено от компетентен орган - Директор на РД
„АА“ длъжностно лице по чл.92, ал.2 от ЗАвт.П във вр. чл.189, ал.12 от ЗАвт.П и чл.47, ал.2
от ЗАНН. При извършената служебна проверка за правилността на атакувано Наказателно
постановление и съответствието му с материалния закон, съдът намира, че АНО е отчел
българските материалноправни норми, но според настоящия съдебен състав те в тази им
част не съответстват на правото на Европейския съюз.
Наредба № 36/15.05.2006г., издадена на основание чл.152, ал.1, т.2 от ЗДв.П урежда
изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на
Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, психологическата годност
трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено
посредством самата Директива. Ето защо посочената по-горе наредба би следвало да е
хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче, Наредбата противоречи на Директивата.
Аргументите за подобен извод се извличат при задълбочен прочит на съответните
разпоредби от подзаконовия нормативен акт и при съобразяване на нормите на
Директивата.
Според чл.8, ал.2 от Наредбата удостоверението за психологическа годност важи за 3
години, а в определени случаи – за 1 година. Тези срокове са по-кратки от сроковете за
валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или
10-годишна продължителност /чл.51, ал.3 – 4 ЗБЛД/. Прочитът на Съображение 9 от
Преамбюла на Директивата от своя страна налага извод, че доказателство за наличие на
съответствие на водачите на превозни средства с минималните стандарти за физическа и
умствена годност за управление на превозно средство, следва да се предоставя, когато
свидетелството се издава и периодично след това, като установяването на това съответствие
следва да се осъществява посредством медицински прегледи, които от своя страна да
съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от
срока на валидност на свидетелството. Директивата позволява на държавите членки да
регламентират медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти
за физическа и умствена годност, докато чл.5 от Наредбата предвижда, че психологическата
годност се установява с психологическо изследване, което се извършва от психолози, видно
от текста на чл.11в от подзаконовия нормативен акт, т.е. от лица, които не са медици.
Тук е мястото да се отбележи, че Директивата залага минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление на превозни средства /съображение 8 от
преамбюла на Директивата/, което означава, че държавите членки могат да завишат тези
стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че
разпоредбата на т.5 от приложение III на Директивата регламентира, че стандартите,
установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на
свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в приложението.
Възможността за въвеждане на такива по-строги стандарти на национално равнище касае
2
само и единствено първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата
за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се
въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни
аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни
средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на
моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. Точно това е
сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност,
в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на
правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория,
бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността, юридическо
качество /арг. чл.7а, ал.2 от ЗАв.П/.
Действително, Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията
за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при
конкретни ограничения – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с
издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; въпросната
проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-
кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно
средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на
психологическото изследване по Наредбата.
Според настоящия съдебен състав коментираното по-горе противоречие е основание
за съда да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз
на пътници и товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно
изискванията на чл.7а, ал.2 от ЗАв.П, във вр. с чл.7, ал.2 и чл. 8, ал.1 от Наредба № 36 от
15.05.2006г. Извод в тази насока може да бъде извлечен при съобразяване на редица актове
на Съда на Европейския съюз, сред които Решение ECLI:EU:C:2012:348, в което се
подчертава, че „в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието
на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на
институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със
самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка
противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.
В решение ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква следното: „... по силата на принципа
на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба
в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките
на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да
гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без
приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са
по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по
законодателен път или по какъвто и да било друг ред ...“. Това означава, че
несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се установява
служебно от съда.
Трябва също така да се има предвид, че правилата на Директивата имат за цел да
улеснят и насърчат „... свободното движение и свободата на установяване на хората ...“
/съображение 2 от преамбюла на Директивата/. Следователно неспазването на Директивата
води до пряко нарушение на субективните права по чл.21, чл.45, чл.49 и чл.56 ДФЕС, което
е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията,
свързани с удостоверенията за психологическа годност.
Въз основа на гореизложеното, съдът намира обжалваното наказателно
постановление за неправилно и незаконосъобразно и счита, че същото следва да бъде
отменено.
Предвид направеното искане от страна на процесуалния представител на
3
жалбоподателя и на АНО за присъждане на разноски, съдът съобрази, че съгласно
разпоредбата на чл. 63д от ЗАНН /обн. ДВ, бр. 109/22.12.2020г., в сила от 23.12.2021г./, в
съдебните производства по обжалване на наказателно постановление страните имат право
на присъждане на разноски по реда на АПК. По делото е приложено пълномощно и договор
за правна защита и съдействие, от което е видно, че жалбоподателя е заплатил в брой
адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева. С оглед изхода на делото, претендираната
сума в размер на 100 /сто/ лева следва да се присъди в тежест на административно
наказващия орган – Регионална дирекция „АА“ гр. Варна, която сума следва да се заплати
от последния по сметка на жалбоподателя Д. СТ. Д..
Водим от горното и на основание чл.63, ал.2 от ЗАНН, съдът
4