РЕШЕНИЕ
гр.София, 13.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на трети декември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Ковачев
мл.с. Евелина Маринова
при секретаря Цв.Гулийкова и
в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 6 674 по описа за 2020 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
С решение № 255879 от 25.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 3 591/2019 г. по опи-са на СРС, ГО, 69 състав /с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива с решение №
59 161/05.03.2020 г./, е призната за незаконно и отменено наложеното със
заповед № 215/18.12.2018 г. на ректора на Медицински университет – София,
БУЛСТАТ ******на И.Б.С., ЕГН ********** дисциплинарно наказание „преду-преждение
за уволнение” по иск с правно основание чл.357, ал.1 КТ във връзка с чл.188,
т.2 КТ
Със същия акт Медицински университет
– София е осъден да заплати на И.Б.С. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 900,00
лева – разноски по делото, както и по бюджетната сметка на Софийски районен съд
на основание чл.78, ал.6 ГПК – сумата 80,00 лева, представляваща държавна такса
по делото.
Така постановеното съдебно
решение е обжалвано от Медицински университет – София, гр.София. Във въззивна
жалба се поддържа, че в обжалваното решението е непра-вилно, като се твърди, че
неправилно СРС е приел, че наказанието е наложено след изтича-не на
преклузивния срок по чл.194, ал.1 КТ, тъй като цитираните от
първоинстанционният съд писма са получени от ректора не като работодател, а
като представляващ Академичния съвет по чл.32, ал.1, т.2 ЗВО; че решаващият
състав на СРС не е обсъдил възражението на ответника, че трудовото
правоотношение на ищцата И.С. като ръководител на Център за езиково обучение,
физическо възпитание и спорт е прекратено със заповед № 26/28.02.2019 г. и не
съществува трудовото правоотношение, по което е наложено наказа-нието, като
евентуалната отмяна на последното няма да доведе до нови задължения за
работодателя, респ. до нови или различни по размер обезщетения, нито има пряко
отношение към правото на служителя по чл.128а, ал.2 КТ, още повече, че това
наказание се заличава с изтичане на една година от налагането му /чл.197, ал.1 КТ/, като в крайна сметка резултатът от този процес ще доведе това кой ще
заплати разноските по делото, но не и до някаква правна защита с оглед на
неговия предмет.
Моли въззивния съд да отмени атакуваното
решение изцяло и да постанови ново, с което да отхвърли предявения срещу него
иск от страна на ищцата, а в случай, че няма правен интерес от водене на този
процес – за прекрати делото.
Ответникът по жалбата – И.Б.С.,***
в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, с който е
оспорила изцяло същата. Инво-кира доводи, че е налице правен интерес за нея да
води настоящото производство, тъй като индивидуалното й трудово правоотношение
с Медицински университет – София не е прек-ратено, а само допълнителното й
трудово правоотношение, но дори и това обстоятелство да бе налице – правният й
интерес от производството остава съществуващ. Наведени са аргументи и за
правилност и обоснованост на постановеното първоинстанционно решение.
Претендира присъждането на разноски по производството.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му –
в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в
жалбите оплаквания, с изключение на случаите, кога-то следва да се приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи слу-жебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по
тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е инвокираното в жалбата възражение за недопустимост на
произ-водството, поради липса на правен интерес след прекратяване на трудовото
правоотноше-ние между страните.
Съгласно
константната съдебна практика, обективирана в определение № 1037/23. 10.2013 г.
по гр.д.№ 3729/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение № 100/20.01.2014 г. по
гр.д.№ 3722/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение по гр.д.№ 914/2011 г. на ВКС, ІV ГО
и др., която настоящият съдебен състав напълно споделя, прекратяването на
трудовото правоотношение не лишава работника или служителя от правен интерес да
оспори пред съда наложеното му преди това дисциплинарно наказание
„предупреждение за уволнение” /”забележка”/. Това наказание се характеризира
най-вече като „морално”, но с по-висока степен на укоримост от „забележката”.
То създава за работника/служителя състояние на наказаност и е част от
дисциплинарното му минало, което е от значение , както за постъпването му на
работа при друг работодател, така и за започване отново на работа при същия
работодател. Отмяната на дисциплинарното наказание има обратно действие –
премахват се последиците от нака-занието и се възстановява положението отпреди
налагането му /за разлика от заличаването на наказанието по силата на закона с
изтичане на срока по чл.197 КТ, което действа занап-ред/. Заради обратното
действие на отмяната, работникът /служителят има интерес да води иска по чл.357 КТ и след прекратяване на трудовото правоотношение с наложилия наказанието
работодател, за да изчисти дисциплинарното си минало от присъствието и укора на
т.нар.”морално” наказание и за да се разреши повдигнатия спор за законността на
налагането му.
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл.357 КТ във връзка с чл.188,
т.2 КТ за отмяна на наложено на ищеца И.Б.С. дис-циплинарно
наказание „предупреждение за уволнение” със заповед № 215/18.12.2018 г. на ректора на Медицински
университет – София, гр.София.
След извършения анализ на събрания пред СРС доказателствен материал –
писмени доказателства настоящата съдебна инстанция напълно споделя изводите на
първоинстан-ционния съд за основателността на заявения иск по реда на чл.357, ал.1 КТ във връзка с чл.188, т.2 КТ, изведени въз основа на правилно
установена фактическа обстановка по делото и при правилно приложение на релевантните
за казуса правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
В допълнение към мотивите на решаващия състав на СРС и във връзка с наведените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Съгласно разпоредбата на чл.186 КТ
виновното неизпълнение на трудовите задъл-жения е нарушение на трудовата
дисциплина и нарушителят се наказва с предвидените в този кодекс дисциплинарни
наказания, които са установени в чл.188 КТ, едно от които е „предупреждение за
уволнение” – т.2. Правото на дисциплинарно наказание принадлежи на субекта на
дисциплинарна власт и се упражнява в процедура, регламентирана с императив-ни
правни норми. Наказанието следва да се наложи в определения в чл.194, ал.1 КТ
срок – двумесечен от откриване на нарушението и не по-късно от една година от
извършването му, като на основание чл.195, ал.1 КТ дисциплинарното наказание са
налага с мотивирана писмена заповед, като по силата на чл.193, ал.1 КТ преди да
наложи наказанието работода-телят е длъжен да изслуша работника или служителя
или да приеме писмените му обяс-нения относно дисциплинарното нарушение.
От ангажираните в процеса
доказателства се установява по безспорен начин, че в дадения казус работодателят
е допуснал формално нарушение на изискванията на импера-тивната разпоредба на
чл.194, ал.1 КТ, тъй като е наложил наказанието след двумесечния срок от
откриване на нарушението. Съгласно константната съдебна практика на ВКС отк-риване на нарушението
означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на наруша-ването на
трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци, т.е. когато е
установен извършителят на нарушението, времето и мястото на извършването му и
същест-вените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го
квалифицират ка-то дисциплинарно нарушение. Именно в рамките на този двумесечен
срок от откриване на нарушението работодателят следва да извърши съответните
допълнителни проверки за пълното изясняване на случая, да изслуша работника или
служителя или да приеме писмени му обяснения, да събере посочените от него
доказателства, да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи
вида му, както и да връчи заповедта на ра-ботника или служителя. От приетите писма-предложения
на ищцата - с вх.№ 6200/12.09. 2018 г. и вх.№ 6298/14.09.2018 г., с адресат: Ректорът
на МУ-София /неоспорени в процеса/, безспорно се установява, че последният като
орган на дисциплинарна власт е узнал за вме-нените на ищцата нарушения, за
които й е наложено атакуваното наказание на посочените дати през м.09.2018 г., а е
издал заповед №
215 на 18.12.2018 г. – повече от месец след изтичането на двумесечния срок по
чл.194, ал.1 КТ. Ирелевантно към разглеждания въпрос, касаещ откриването на нарушението, е
обстоятелството във връзка с какви функции на ректора на Медицинския
университет той е получил тези писма-предложения. От значение е фактът, че ректорът
на това учебно заведение е узнал, че на същия е станало известно твърдяното в
атакуваната заповед нарушаване на трудовата дисциплина с всички негови съществени признаци,
съответно на 12.09.2018 г. и 14.09.2018 г., в т.ч. и с оглед на това, че
правилниците, чието неизпълнение се поддържа да е допуснато, са издадени от
ръководст-вото на Медицински университет – София. С пропускането на двумесечния
срок по чл. 194, ал.1 КТ субективното потестативно право на работодателя за
налагане на дисциплинарно наказание се е преклудирало.
В своята съвкупност горните
обстоятелства обуславят извод, че работодателят незаконосъобразно е упражнил правото му да наложи дисциплинарно наказание „предуп-реждение за
уволнение” на И.Б.С.
с процесната заповед.
С оглед изложените мотиви въззивната
инстанция приема, че заповедта-предмет на спора е незаконна, а предявеният от ищцата
иск с правно основание чл.357 КТ във връзка с чл.188, т.2 КТ за отмяна на
наложеното с нея дисциплинарно наказание – основателен.
Поради съвпадение на изводи на
въззивната инстанция с тези на първоинстанцион-ния съд относно изхода от
разглеждането на спора, атакуваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззиваемата
страна следва да се присъдят на основа-ние чл.78, ал.3 ГПК разноски за въззивното
производство в размер на 700,00 лева – адво-катско възнаграждение.
На
въззивника не се дължат разноски по производството.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 255879 от 25.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 3
591/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 69 състав /с отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива с решение
№ 59 161/05.03.2020 г./.
ОСЪЖДА
Медицински университет – София, БУЛСТАТ *********, с адрес на управление: гр.София, бул.”Акад.Иван ******да ЗАПЛАТИ на И.Б.С., ЕГН **********, с
адрес *** на основание чл.78, ал. 3 ГПК сумата 700,00 /седемстотин/ лева – разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.