О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
№…………../……..09.2019г.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН АТАНАСОВ
мл.с.НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от съдията Атанасов въззивно частно търговско дело №1437 по описа за
2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.420, ал.3 от във вр. с
чл.274-чл.279 от
ГПК.
Подадена е въззивна
частна жалба от “УниКредит Булбанк“ АД, с ЕИК *********, против Определение
№9292 от
19.07.2019г. по
ч.гр.д.№6484/2019г. на Районен съд Варна,
с което по искане на длъжниците В.З.Д., с ЕГН ********** и М.Н.Д., с ЕГН
**********, на основание чл.420, ал.2 от ГПК е спряно незабавното изпълнение на
издадената по същото дело Заповед №3432/02.05.2019г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.
Жалбоподателя излага доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като въвежда твърдения, че водените предходни съдебни спорове между страните, нямат отношение към размера на дългът, предмет на заповедното производство по ч.гр.д.№6484/2019г. на РС Варна. Поддържа се, че депозираните по посоченото дело заявление, съответно извлечение от счетоводните книги към 25.04.2019г. за вземанията на кредитора от В.З.Д. и М.Н.Д. по Договор за ипотечен кредит №6205 от 12.12.2006г. с начален размер на 90000 евро и краен срок за погасяване-20.12.2018г., касаят непогасени задължения формирани от последните шест вноски за главница за периода от 20.07.2018г. до 20.12.2018г. в размер е 4998.80 евро и пет вноските за договорна/възнаградителна лихва за периода 20.08.2018г. до 20.12.2018г. в размер е 27.19 евро. Твърди се, претендираният размер на дългът е формиран при съобразяване с резултата от предходните съдебни спорове, респективно същият е преизчислен на база погасяванията към крайната падежна дата-20.12.2018г. Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището за неправилност на атакувания съдебен акт. Моли се въззивния съд да отмени обжалваното определение и да отхвърли искането по чл.420, ал.2 от ГПК за спиране на предварителното изпълнение на заповедта.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК от ответниците, е постъпил
отговор на частната жалба, с които се поддържа становище за нейната
неоснователност. Поддържа се, че неправилно в частната жалба е посочено, че
крайният срок за погасяване на кредита е 20.12.2018г. Твърди се, че на
основание чл.7, ал.1 от договора кредит с изрично Заявление с вх.№0302-05-000529/02.05.2017г.
до кредитора, длъжниците са прекратили договора, поради предсрочно погасяване
на задължението.
Сочи се, че с Писмо от 18.04.2018г., В.Д. е изискал от “Уникредит Булбанк“ АД
да възстанови заплатената сума от него в размер на 7320.90лв. на дата
31.07.2015г. за съдебни разходи на банката. Сочи се, че от Писмо от
20.04.2018г. на банката, кредитополучателите узнали, че според извършени кредитора
проверка и анализ на съдебните решения, договора е с несъдебен статус,
вследствие на преоформяне, като на кредитополучателите е възстановена сума в
размер на 11203.86 евро, представляваща надвзета възнаградителна лихва. На
следващо място се поддържат доводи за неправилност на изложено в частната жалба
становище, че възстановяването на 17.07.2017г. на сумата от 11203.86 евро,
представляваща надвзета възнаградителна лихва, е в изпълнение на съдебно
решение. Поддържа се, че Решение №123/2.06.2017г. по в.т.д.№603/2016г. на Апелативен
съд Варна, не установява размера на надвзетата сума, поради което
възстановената от банката сума, е в резултат на собствено решение, което по
никакъв начин не обвързва длъжниците. Поддържа се, че напротив към този момент,
е било налице валидно заявление от 02.05.2017г. за предсрочно погасяване на
кредита. В заключение се поддържа, че атакуваното определение, е правилно и
законосъобразно, тъй като са налице обосновани съмнения за наличие на изпълняемо
право, поради разколебаване на удостоверителната сила на изпълнителното
основание, въз основа на което е издадена заповедта за незабавно изпълнение.
Съдът,
след като обсъди доводите на страните във връзка с обжалвания съдебен акт и
прецени доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Районен съд Варна е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК-извлечение от счетоводните книги към 25.04.2019г. на заявителят “Уникредит Булбанк“ АД, по ч.гр.д.№6484/2019г., с която е разпоредил солидарните длъжници по Договор за ипотечен кредит №6205 от 12.12.2006г., с начален размер на 90000 евро и краен срок за погасяване-20.12.2018г., да заплатят в полза на банката претендираните суми за главница, възнаградителна и наказателна лихви, и такси, в общ размер на 5025.99 евро.
С молба от 18.07.2019г. длъжниците за заявили пред съда искане за спиране на принудително изпълнение на заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК, обосновано с наличието на условията по чл.420, ал.2 от ГПК, а имено с наличието на писмени доказателства, че присъдената сума не се дължи, тъй като са налице стабилни съдебни актове, с които е отхвърлена претенцията на банката за установяване на задължението по предходна заповед за изпълнение за задължението по същия договор за ипотечен кредит. Сочи се, че след постановяване на въпросните съдебни актове, длъжниците са подали заявление за прекратяване на договора за кредит, поради предсрочното му погасяване, както и че банката е извършила два банкови превода за общо 11203.88 евро, с основание възстановяване на възнаградителна лихва. Твърди се, че посочените обстоятелства разколебават в достатъчна степен удостоверителната сила на банковото извлечение от сметка, което е основание за спиране на изпълнението на заповедта. На следващо място се твърди, че процесният договор за кредит, съдържа неравноправни клаузи в частта за определяне на възнаградителната лихва, които влияят на претендираното вземане, респективно са основание за спиране на изпълнението на заповедта.
С
атакуваното определение, РС Варна е приел, че са представени убедителни писмени доказателства разколебаващи удостоверителната
сила на изпълнителното основание, поради което е уважил искането за спиране по чл.420, ал.2 от ГПК.
Разгледана по същество
частната жалба, е основателна, като съображенията за това са следните:
В
настоящия случай е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417, т.2 от ГПК и
е постановено разпореждане за незабавно изпълнение на тази заповед.
Разпоредбата на чл.419 вр. с чл.415 и чл.420 от ГПК, предвижда, че длъжника, против когото е издадена заповедта за незабавно изпълнение, може да подаде възражение срещу заповедта, което не спира нейното принудително изпълнение. В тази хипотеза длъжникът, едновременно с възражението и в срока за подаването му, има възможност да поиска спиране на незабавното изпълнение по чл.420, ал.2 от ГПК, когато искането е подкрепено с убедителни писмени доказателства, разколебаващи удостоверителната доказателствена сила на изпълнителното основание. Наред с това молбата за спиране в посочената хипотезата предполага и искането да е обосновано с правоизключващи възражения, които да оборват формалната удостоверителната сила на изпълнителното основание.
В конкретния казус към искането си по чл.420, ал.2 от ГПК жалбоподателите не са представили доказателства удостоверяващи, че дългът не съществува или е погасен. Съображенията, че в предходно водените съдебни производства, е установена недължимост на задължението по процесния договор за ипотечен кредит, са неправилни. Видно от представените съдебни решения е, че е отречена дължимостта на сумите, за които е издадена конкретна заповед за изпълнение, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на дълга към момента на подаване на заявлението. Ето защо силата на пресъдено нещо не се разпростира върху задължението по договора за кредит въобще, а формира извод, че същото не е било дължимо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 от ГПК. Понастоящем въпроса за предсрочна изискуемост, не стои на дневен ред, доколкото на 20.12.2018г.-преди подаване на процесното заявление, е настъпил окончателният падеж на задължението. Що се касае до размера на задължението, то следва да се има в предвид, че мотивите на съдебните решения както и изслушаните в съдебни експертизи, не се ползват със задължителна /обвързваща/ сила, поради което не могат да служат за основание оборващо удостоверителната сила на извлечението от сметка. Дори обаче същите да се ползват като индиция за недължимост на процесното вземане, то анализът им не води до подобен извод. Втори вариант на заключението по СИЕ, съдържа констатации в случай, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит преди подаване на заявлението, за размера на дълга, съответно за надвнесените суми за възнаградителна лихва към два конкретни момента-09.01.2017г. и 06.02.2017г. Според тези констатации към въпросните дати размера на задължението, формирано от главници и лихви е по-малък от този на надвнесената възнаградителна лихва. Това обаче не означава, че надвнесеното, е достатъчно да погаси вноските до края на срока на договора за кредит, напротив разликата е в размер на около една погасителна вноска. В този смисъл на първо място заявлението от 02.05.2017г. на кредитополучателите за прекратяване на договора, поради предсрочно погасяване, не произвело ефект, доколкото дължимите до края на срока на договора суми надхвърлят размера на тези, които следва да им бъдат възстановени, като недължимо платени. На следващо място се налага извода, че въпросните решения и заключение, не влияят по никакъв начин на удостоверителната сила на извлечението от сметка което обхваща последващ период-от 20.07.2018г. до 20.12.2018г.
Доводите на длъжниците за опровергаване на удостоверителната сила на извлечението от сметка, тъй като същото е изготвено на база уговорки, които се явяват неравноправни клаузи и в този смисъл нищожни, са неоснователни. Въпросните клаузи, в случай че се приеме тяхната нищожност, влияят само върху размера на възнаградителната лихва и то само, ако се счете, че банката не е съобразила претенцията си със горецитираните съдебни решения. Наред с това според размера на претендираната възнаградителна лихва, а имено 27.19 евро, тя се явява една незначителна част от общото вземане, поради което не може да се обоснове извод за разколебаване на доказателствената стойност на изпълнителното основание.
С оглед горното, настоящия съдебен състав намира, че искането на длъжниците за спиране на изпълнението, е неоснователно, в резултат от което обжалваното определение на РС Варна, следва да бъде отменено и искането отхвърлено.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Определение №9292 от 19.07.2019г. постановено по ч.гр.д.№6484/2019г. на Районен съд Варна, с което е спряно принудителното изпълнение на Заповед №3432/02.05.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, вместо което
ОСТАВЯ без уважение искането на длъжниците В.З.Д., с ЕГН ********** и М.Н.Д., с ЕГН **********, за спиране на основание чл.420, ал.2 от ГПК на принудителното изпълнение на Заповед №3432 от 02.05.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК издадена по ч.гр.д.№6484/2019г. на Районен съд Варна.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.