Решение по дело №130/2023 на Административен съд - Плевен

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 29 май 2023 г.
Съдия: Николай Янков Господинов
Дело: 20237170700130
Тип на делото: Касационно административно дело
Дата на образуване: 14 февруари 2023 г.

Съдържание на акта

Р E Ш Е Н И Е

 

№ 278

 

гр.Плевен, 29.05.2023 год.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Административен съд - гр.Плевен, касационен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и трета година в състав:

 

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Господинов

                                                         ЧЛЕНОВЕ: Елка Братоева

                                                                               Недялко Иванов

 

при секретаря Бранимира Монова и с участието на прокурора Иван Шарков като разгледа докладваното от председателя касационно административно дело № 130 по описа на Административен съд - Плевен за 2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл.285, ал.1, пр.2 от ЗИНЗС.

Образувано е по касационна жалба от адв.А.Г. от ПАК в качеството му на служебно назначен процесуален представител на М.Г.Г., лишен от свобода, изтърпяващ наказание в Затвора – Белене, с която се оспорва Решение № 26/26.01.2023 година, постановено по адм.д. № 228/2021 г. по описа на АС – Плевен.

С горното решение е отхвърлена предявената искова молба с вх. № 1532/29.03.2021 г., подадена от л.св. М.Г.Г., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Белене, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, с която се претендира заплащането на 20 000 /двадесет хиляди/ лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от бездействието на администрацията на ГДИН - затворническите власти в Затвора Белене, изразяващо се в неосигурено адекватно лечение за ищеца, за периода от 2012 г. до датата на завеждане на исковата молба 22.03.2021 г., съставляващо нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.

С решението първоинстанционният съд е осъдил М.Г.Г. да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, представлявана от главен директор, сумата от 300 лв. /триста лв./, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение, както и

да заплати на Административен съд - Плевен сумата от 510 лв. /петстотин и десет лв./, представляващи разноски за държавна такса и платено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е определил предмета на делото, поради което е възприел превратно твърденията на ищеца и не ги е разгледал в цялост, а събраните по делото доказателства не са субсумирани под приложимите към спора правни норми. Оспорва се анализът на събраните по делото доказателства и респективно правните изводи, до които е достигнал решаващият съд. Излагат се съображения за доказаност наличието на нарушение по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, а от там и наличие на основание за обезщетяване на претендираните неимуществени вреди. Първоинстанционното решение се оспорва и в частта му, с която ищецът е осъден да заплати 300 лв. деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение. Излагат се доводи за липса на нормативно основание за присъждане на горната сума. В заключение е направено искане да бъде отменен първоинстанционният съдебен акт и да се постанови решение, с която да бъде уважен предявеният иск.

 Постъпил е писмен отговор по касационната жалба от ГДИН- София, представлявана от юрк. П., в който се оспорва касационната жалба и се излагат подробни доводи, че решението на първоинстанционния съд е обосновано, правилно и законосъобразно. В заключение е направено искане то да бъде оставено в сила и се претендира писъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН – София в размер на 300 лв.

В съдебно заседание касаторът се явява лично и с назначения му служебен адвокат А.Г. ***, който поддържа касационната жалба по изложените в нея доводи, прави искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което да бъде уважен предявеният иск.

Ответникът по касационната жалба не се представлява.

Представителят на Окръжна прокуратура - Плевен изразява становище, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.

Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Съобразно разпоредбата на чл. 218, ал.1 АПК настоящият съдебен състав следва да обсъди само посочените в касационната жалба пороци на решението, а съобразно чл.218, ал.2 АПК служебно следи за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон.

С касационната жалба всъщност се оспорва доказателственият анализ от решението на първоинстанционния съд и касаторът по същество твърди доказаност на претенцията си по основание и размер. Едновременно с това се твърди и неправилно определяне на предмета на правния спор, което е в пряка причинно-следствена връзка с посоченото по-горе.

Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни.

Съобразявайки фактическите твърдения от подадената искова молба и уточненията към нея първоинстанционният съд правилно е приел, че се касае за иск с правно основание 284 от ЗИНЗС, който има за предмет именно обезщетяване на вреди, произтичащи от нарушение на чл.3, ал.1 от с.з., в който смисъл е и  Определение № 22/11.07.2022 г., постановено от смесен състав на ВАС и ВКС по гр.д.№1/2022 год., с което като компетентен да разгледа производството е посочен АС – Плевен.

Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, и др. неизчерпателно изброени, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Твърденията на ищеца са за бездействие на затворническата администрация в Затвора - Белене, изразяващо се в неосигурено адекватно лечение за ищеца, за периода от 2012 г. до датата на завеждане на исковата молба 22.03.2021 г.

 Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.9, ал.4 от АПК, събрал е всички относими към правния спор доказателства, анализирал ги е и е достигнал до извод за липса на допуснати нарушения по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

В решението са изложени мотиви в достатъчен обем, с които настоящият съдебен състав е напълно съгласен, поради което не намира за нужно да ги повтаря в настоящето решение, в който смисъл е разпоредбата на чл.221, ал.2 от АПК.

По делото безспорно е установено, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в размер на 20 г. и 6 м. в Затвора - Белене от 02.12.2012 г. Пред 2013 год. е диагностициран със заболяване „псориазис“, което е установено с биопсия. По делото са събрани множество доказателства, от които се установява, че за периода от 2012 г. до септември 2022 г. изтърпяването на наказанието на ищеца Г. е прекъсвано осем пъти с постановления на ОП – Плевен, които прекъсвания няколкократно са били продължавани. Като писмени доказателства са представени и молбите на Г. за прекъсване на изпълнението на наказанието, както и предложенията на началник на Затвора - Белене до ОП - Плевен за прекъсване на наказанието въз основа на подадените молби, а също така и предложенията за изпращане на Г. за лечение в СБАЛЛС, с приложена документация от Медицински център при Затвора – Белене. От посочената медицинска документация е видно, че Г. е бил лекуван в МЦ при Затвора - Белене, в СБАЛЛС гр. София и в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода през целия период от 2016 г. до подаване на исковата молба. За периода от 2012 г. до 2016 г. няма представени доказателства, от които да се направи извод, че Г. е подавал молби за прекъсване на изпълнението на наказанието за лечение извън местата за лишаване от свобода.

Първостепенният съд е съобразил и постановените откази да се прекъсне изпълнението на наказанието, както и тези да се продължи постановено прекъсване. Настоящият съдебен състав споделя доводите, че по делото няма данни горните откази да са били обжалвани от Г., тъй като не са представени каквито и да е доказателства за осъществен инстанционен контрол.

Правилно съдът се е позовал и на обстоятелството, че по делото не са налице доказателства за откази на началник на Затвора - Белене да осигури на Г. посещение в медицинския център, нито да направи предложение до ОП - Плевен за прекъсване на изпълнението на наказанието, когато е била подадена молба за това от Г.. Представени са обаче писмени предложения от началник на затвора за изпращане на Г. за лечение в СБАЛЛС, с оглед обстоятелството, че от Медицинския център на Затвора - Белене са преценили, че състоянието на ищеца не позволява в дадения момент лечение в амбулаторни условия в МЦ. По направените предложения са издавани заповеди от ГДИН и Г. е изпращан за лечение.

При тази съвкупност от доказателства първостепенният съд правилно е приел, че няма доказани незаконосъобразни бездействия или действия на администрацията на ГДИН в периода от 2012 г. до подаване на исковата молба във връзка с осигуряването на условия за лечение на Г., от които да са настъпили посочените в исковата молба нематериални вреди за ищеца. Настоящият съдебен състав е съгласен и с доводите, че прекъсването на изпълнението на наказанието и продължаването на прекъсванията не са от компетентността на ГДИН, а се касае за правомощия на Окръжна прокуратура – Плевен, поради което няма как отказите за прекъсване изпълнението на наказанията да са последица от бездействия на администрацията на ГДИН, респективно ако от тях са последвали вреди, отговорен да е ответникът по делото. Обстоятелството, че здравословното състояние на ищеца се е влошавало във времето не е последица от поведение на ответника, тъй като задължение на последния е да осигури съответно медицинско обслужване, което очевидно е сторил. Налице са безспорни данни по представената медицинска документация, че многократно са правени прегледи на ищеца от осигурени външни специалисти дерматолози, когато МЦ и съответната болница не са разполагали с такива. Това е видно и от заключението на вещото лице, което е изследвало подробно представената документация.

Извън предмета на делото е качеството на провежданото лечение, за което ответникът не може да носи отговорност, а и освен това от приетата по делото експертиза е видно, че се касае за вродено „генетично заболяване с полигенен (множествен) начин на онаследяване, поради наличието на фамилна обремененост“, „хронично, рецидивиращо кожно заболяване, протичащо с периодични изостряния (влошаване) и ремисии (подобрения). Същото подлежи на лечение само в периодите на обостряне, когато има оплаквания.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че дори ищецът да е претърпял морални вреди и страдания от неадекватно лечение, тези вреди, които произтичат от неправилно, неадекватно лечение на налично заболяване, не основават отговорността на ответника ГД "ИН" по реда на ЗИНЗС във вр. със ЗОДОВ, тъй като не касаят дължима и неосъществена административна дейност, а качеството на извършената медицинска помощ, в който смисъл е Решение № 12445 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6338/2016 г.

С оглед горното, настоящият съдебен състав намира, че направените оплаквания в касационната жалба са неоснователни, а оспореното решение е правилно. Същото е постановено от компетентен съд, при липса на допуснати съществени нарушения на относимите процесуални и материално-правни норми, поради което е валидно, допустимо и съответно на материалния закон.

По делото е доказано, че ответникът е изпълнил нормативно установеното си задължение да създаде условия за опазване на физическото и психичното здраве на лицата, изтърпяващи наказание, доколкото в затвора е налице медицински център, в който е провеждано лечение на ищеца. Същият е лекуван освен това и в СБАЛЛС гр.София, а във връзка с провежданото му лечение са ползвани и външни специалисти. Лекуван е и извън болничните заведения в местата за лишаване от свобода, във връзка с което са постановявани прекъсвания на изпълнение на наказанието му с постановления на ОП – Плевен, в която връзка са налице и предложения за началника на затвора.

Ето защо следва да бъдат споделени изводите на първостепенния съд, че по делото не е доказано неосъществяване на административна дейност (бездействие), последица от което да са твърдените вреди.  Поради това не е налице първата законова предпоставка за уважаване на предявения иск с правно основание чл.284 ал. 1 и ал.2 от ЗИНЗС във вр с чл. 203 ал.2 от АПК във вр. с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ.

Ето защо искът правилно е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Настоящият съдебен състав намира за основателна касационната жалба в частта ѝ, с която е оспорено присъждането в полза на ответника на юрисконсутско възнаграждение с първоинстанционното решение. Разпоредбата на чл.228 от АПК предвижда субсидиарно прилагане на правилата на първоинстанционното производство за неуредените в гл. ХII  въпроси, вкл. и по отношение на разноските. В конкретния случай са налице специални правила във връзка с разноските, регламентирани от чл. чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, съобразно която разпоредба, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 ГПК, са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т. е. разноски, направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. С оглед цитираните текстове на ГПК и нормата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството, които не включват разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в тази му част.

Тези правила са валидни и за касационното производство. Затова, независимо от изхода на делото, искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

Предвид горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 26/26.01.2023 година, постановено по адм.д. № 228/2021 г. по описа на АС – Плевен в частта му, с която  ищецът М.Г.Г., ЕГН**********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Белене, е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, представлявана от главен директор, сумата от 300 лв. /триста лв./, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, представлявана от главен директор, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. /триста лв./

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 26/26.01.2023 година, постановено по адм.д. № 228/2021 г. по описа на АС – Плевен в останалите му части.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението не подлежи на оспорване.

Преписи от решението да се изпратят на страните.

 

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                          2.