Р Е Ш Е Н И Е
гр. София 14.12.2017
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІI-б
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА Д.
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Д. Шулева, като
разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА
гр. дело № 8670 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното дело е
образувано по жалба на В.И.Г. срещу решението на СРС, І Г.О., 51 състав,
постановено на 6.06.2016 г. по гр. дело № 50514/2014 г., в частта, в която
съдът е осъдил Г. да заплати на Ц.Б.С. сумата от 13 824 лв., представляваща обезщетение за
ползване без правно основание на апартамент № 30, находящ се в гр. София, ул. „********,
партер, с идентификатор 68134.106.26.5.2, съгласно схема на СГКК, представляващ
самостоятелен обект, разположен в сграда в поземлен имот с идентификатор
68134.106.26, предназначен за жилище, със застроена площ от 73.20 кв.м, състоящ
се от две стаи, кухня, вестибюл, тоалетна, баня, при съседи: изток - двор,
запад - калкан на сградата на ул. „Кракра“, север - апартамент на И.Ц.И., юг - двор,
а съгласно схема на СГКК със съседни самостоятелни обекти в сградата, както
следва: на същия етаж - 68133.106.26.5.1, под обекта - няма, над обекта -
68134.106.26.5.4, ведно с таванска стая с площ от около 11.00 кв.м, при съседи:
Т.А.и Л.К., ведно с избена стая с площ от около 8.00 кв.м, при съседи: И.Ц.И., Л.К.и
двор, със 180/10600 идеални части, равняващи се на 1.6981% идеални части от общите
части на сградата и от дворното място, в което е построена сградата,
съставляващо поземлен имот с идентификатор 68134.106.26 с площ от 1 952 кв.м,
квартал 547, парцел II, при съседи: имоти с идентификатор 68134.106.23, 68134.106.27,
68134.106.28, 68134.106.35, 68134.106.108, 68134.106.25, 68134.106.24, за
периода 16.07.2009 г. - 20.12.2010 г., ведно с разноските по делото.
Жалбоподателят
твърди, че не е бил редовно уведомен за заведеното срещу него дело, което
довело до невъзможността да се защити адекватно срещу иска и обусловило
постановяването на неправилно решение. Счита решението за постановено в
нарушение на нормите на ЗЗД.
Ц.С.
намира въззивната жалба за неоснователна.
Пред
СГС не са събрани нови доказателства.
След
преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба, предявена от Ц.Б.С., в която се твърди, че ищцата
е единствена наследница по закон на сестра си С.Б.К.. След смъртта на
последната Ц.С. получила в наследство апартамент № 30, находящ се в гр. София,
ул. „********, партер (описан подробно по-горе). Ищцата излага, че приживе С.К.
била с тежко психическо разстройство, което наложило да бъде поставена под
пълно запрещение от Софийски градски съд. Заявява, че независимо от състоянието
на С.К., неин пълномощник с пълномощно от 9.09.2005 г. продал на В.И.Г.
процесния апартамент, като покупко-продажбата била обективирана в нот. акт №
14, том ІІІ, рег.№ 4547, дело № 390/2005 г. на нотариус Е.К.. С влязло в сила
решение на ВКС, ІV Г.О., постановено на 19.06.2013 г. по гр. дело № 1006/2012
г., бил уважен искът на Ц.Б.С. срещу В.И.Г. с правно основание чл.31, ал.1 от ЗЗД, като било унищожено пълномощното от 9.09.2005 г. и бил прогласен за
нищожен договорът, сключен на 6.10.2005 г. между С.К. и В.Г., за
покупко-продажба на гореописания апартамент. Ищцата сочи, че по време на
висящият съдебен спор В.Г. продал на другия ответник по делото - Е.С.Г., същия
недвижим имот, като покупко-продажбата била обективирана в нот. акт № 89, том
I, рег.№ 1546, дело № 79/29.02.2012 г. на нотариус С.Т., като владението на
имота било предадено на 20.12.2010 г. Като посочва, че през времето на
съдебните процеси е била лишена от възможността да ползва имота си, ищцата
счита, че е налице правен интерес от подаване на искове срещу ответниците за
осъждането им да й заплатят обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в
неполучени от нея граждански плодове от имота под формата на наем за период от
пет години, като претенцията към В.И.Г. е за сума в размер на 7 710 лв. за
периода 16.07.2009 г. - 20.12.2010 г., а
към Е.С.Г. – за сума в размер на 18 975
лв. за периода 20.12.2010 г. -
16.07.2014 г. Впоследствие исковете са увеличени, съответно, на 13 824 лв.
и 24 990 лв.
СРС е
уважил изцяло исковете, като е приел, предвид прогласяване нищожността на
покупко-продажбата между С.К. и В.Г., че собствеността върху процесния имот
никога не е излизала извън патримониума на С.К., поради което ползването му от
страна на Г., а впоследствие – на Г., се явява без правно основание и
ответниците следва да отговарят по реда на чл.59 от ЗЗД спрямо наследницата на С.К.
– Ц.Б.С.. СРС е посочил, че отговорността на ползващия несобственик се съизмерява
със спестения от него наем, който той би плащал, ако е било налице правно
основание за ползването. Съдът е кредитирал заключението от изслушаната пред
него експертиза относно средния пазарен наем за процесните периоди.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК съдът е ограничен от поставените във въззивната жалба
въпроси.
На
първо място, настоящият съдебен състав намира за неоснователно изложеното във
въззивната жалба, че В.Г. е бил нередовно призован за делото пред СРС. Видно от
разписката - л.17 от първоинстанционното дело, копие от исковата молба с
приложенията й е било връчено на съпругата на Г. на постоянния адрес на последния.
Същевременно Г. е получил лично призовката за първото открито заседание по
делото (л.36 от делото на СРС). Жалбоподателят не е оспорил своевременно и не е
оборил истинността на така отразеното в съобщенията.
На
второ място, съдът счита, че в останалата й част – извън сочените процесуални
нарушения, въззивната жалба има бланкетен характер.
Съгласно
наложилата се съдебна практика, след като е сезиран с бланкетна жалба, в която
не са изтъкнати конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен акт,
въззивният съд няма право да се произнася по основания за неправилност, с
каквито не е сезиран. Същият, на основание чл.269 от ГПК и Тълкувателно решение
№ 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма (установена в публичен интерес), както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото.
По
настоящото дело не е налице императивна норма, която да е нарушена от страна на
първоинстанционния съд; в случая въззивният съд не следи служебно за интереса
на някоя от страните. Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с нормата на чл.59 от ЗЗД.
Изложеното
обуславя потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Съдът
не следва да присъжда разноски на Ц.С. за
производството пред втората съдебна инстанция, тъй като липсват доказателства
за направени такива. В тази връзка съдът съобразява, че в представения договор
за правна защита и съдействие не е посочено как е платена договорената сума от
980 лв. и този договор няма характер на разписка.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 6.06.2016 г. на СРС, І Г.О., 51 състав, постановено по гр. дело № 50514 по описа за 2014 г., в частта, в която е уважен искът по чл.59 от ЗЗД, предявен от Ц.Б.С. срещу В.И.Г..
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.