Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 29.10.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в открито съдебно заседание, проведено на втори октомври през две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
при участието на секретаря Теодора Костадинова,
като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 220 по описа за 2020 година на Варненския районен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е
сезиран с иск с правно основание чл. 439 ГПК.
Ищецът А.М.А.
твърди, че на 01.02.2011 г. сключил Договор за потребителски кредит №
РК11-00284 със „С.“ АД. След като на 04.04.2014 г.
банката обявила кредита за предсрочно изискуем, срещу него били издадени
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 4464/2014 г.
по описа на ВРС. Предмет на същите били вземанията на „С.“ АД срещу ищеца по посочения договор за потребителски кредит,
както следва: за сумата от 19 292.63 лева – главница, за сумата от 1631.37 лева
– просрочена лихва върху главницата за периода от 19.12.2013 г. до 03.04.2014
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.04.2014 г. до окончателното изплащане на задължението,
както и за сумата от 1576.48 лева – разноски по делото.
В исковата
молба се излага, че въз основа на така
издадения изпълнителен лист на 30.04.2014 г. било образувано изп. дело №
20148140400169 по описа на ЧСИ Н.И.В., рег. № 814, с район на действие ОС – П..
В рамките на последното на 05.06.2014 г. била вписана възбрана върху недвижими
имоти на ищеца, находящи се в землището на гр. Б., общ. П.. Уточнява се, че не
е налаган запор върху лек автомобил на длъжника, макар в поканата за доброволно
изпълнение да е посочено обратното. След вписване на възбраната изпълнителното
дело било изпратено на ЧСИ С.В.Б., peг. № 753 с район на действие ОC – П.за
продължаване на изпълнителните действия и при него било образувано под №
20147530401817. На 10.11.2014 г. било изпратено запорно
съобщение за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника, но
изпълнителният способ не бил приложен, тъй като към момента на получаване на
запорното съобщение трудовото правоотношение на длъжника било вече прекратено.
Ищецът заявява, че на 17.06.2015 г. по молба на взискателя е насрочен опис на възбранените недвижими имоти на длъжника, но такъв не е
извършен. На 25.01.2016 г. ответното дружество – „Ф.И.“ ЕАД било конституирано
като взискател по изпълнителното дело. С постановление на съдебния изпълнител
от 23.05.2019 г. изпълнителното дело било прекратено по молба на ищеца на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Ищецът
твърди, че на 19.06.2019 г. въз основа на същия изпълнителен лист е образувано
ново изпълнително дело - № 20197530401042 на ЧСИ С.Б., като на 03.09.2019 г. е
вписана възбрана върху собствените му недвижимите имоти в землището на гр. Б..
Ищецът твърди, че не му е изпращана покана за доброволно изпълнение, като е
получил единствено съобщение, с което го уведомяват относно размера на дълга и
му съобщават за наложената възбрана и запор на банкова сметка, ***.
Ищецът
поддържа, че вземанията, предмет на принудително изпълнение по горепосоченото
изпълнително дело са погасени по давност. Счита, че единственото изпълнително
действие, годно да прекъсне давността, е вписаната на 05.06.2014 г. възбрана,
като последващата възбрана е вписана след
погасяването на процесните вземания по давност. Развива доводи, че конституирането
на ответника като взискател по изпълнителното дело също не е прекъснало
давността. Поддържа, че по отношение на главното вземане по процесния договор
за потребителски кредит е приложима общата петгодишна давност, а по отношение
на вземането за лихва – тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ГПК. Заявява,
че на 05.06.2016г. изпълнителното производство е прекратено по право поради
настъпила перемпция, като извършените след този момент изпълнителни действия са
без правно значение. Посочва, че нова давност е започнала да тече от
предприемането на последното валидно изпълнително действие, като е изтекла на
05.06.2017 г. по отношение на вземането за лихва, съответно на 05.06.2019 г. по
отношение на това за главница.
Отправя
искане до съда за приемане за установено в отношенията на страните, че ищецът
не дължи на ответника сума в общ размер от 22 500.48 лева, от които главница по
Договор за потребителски кредит № РК11-00284 от 01.02.2011 г. в размер на 19
292.63 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.04.2014г. до окончателното изплащане на задължението;
просрочена лихва за периода от 19.12.2013 г. до 03.04.2014 г. в размер на
1631.37 лева; разноски по делото в размер на 1576.48 лева, предмет на
принудително изпълнение по изп. дело № 20197530401042 по описа на ЧСИ С.Б.,
peг. № 753, с район на действие ОС – П., въз основа на изпълнителен лист,
издаден по ч. гр. д. № 4464 по описа за 2014 г. на РС – Варна.
Претендира
присъждане на извършените по делото разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
основателността на предявения иск. Потвърждава, че срещу ищеца са издадени
заповед за изпълнение и изпълнителен лист за процесните вземания, както и че за
принудителното им събиране е образувано изпълнително дело с посочения в
исковата молба номер. Оспорва вземанията да са погасени по давност. Поддържа,
че по отношение на същите е приложим 5-годишният давностен срок, тъй като са
установени с влязла в сила заповед за изпълнение. Счита, че в случая е
неприложимо задължителното тълкуване, дадено с ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, като приложение следва да намери ППВС № 3/1980 г. В
тази връзка се позовава на Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017
г. на ВКС, IV Г.О. Поради изложеното намира, че давност не е текла, докато
изпълнителното дело е било висящо. Поддържа, че в рамките на същото са
предприети редица действия, които са прекъснали давността, а именно: на
05.06.2014 г. – вписана възбрана върху недвижими имоти на ищеца; на 24.10.2014
г. – преобразувано делото при ЧСИ С.Б.; на 10.11.2014 г. – изпратено запорно съобщение; на 22.01.2016 г. – направено искане от
ответника за конституирането му като взискател. Счита, че давността е отново
прекъсната с образуването на новото изпълнително дело.
Моли искът
да бъде отхвърлен и да му бъдат присъдени разноски.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и
обсъди доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
С
доклада по делото е прието за безспорно и за ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните по делото, че срещу
ищеца са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр.
д. № 4464/2014 г. по описа на ВРС в полза на „С.“ АД за следните суми: сумата
от 19 292.63 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
РК11-00284 от 01.02.2011 г., сумата от 1631.37 лева – просрочена лихва върху
главницата за периода от 19.12.2013 г. до 03.04.2014 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 04.04.2014 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 1576.48 лева –
разноски по делото; че въз основа на същия е образувано изп. дело №
20148140400169 по описа на ЧСИ Н.В., впоследствие изпратено на ЧСИ С.Б.и
образувано под № 20147530401817; че ответното дружество е конституирано като
взискател по изпълнителното дело с разпореждане на съдебния изпълнител от
25.01.2016 г. въз основа на договор за цесия, сключен със „С.“ АД; че след
прекратяване на посоченото изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист е
образувано изп. дело № 20197530401042 по описа на ЧСИ С.Б..
Въз основа на така издадения
изпълнителен лист с постановление от 07.05.2014 г. е образувано изпълнително
дело № 169/2014 г. по описа на ЧСИ Н.В.. С молбата за образуване на
изпълнителното дело „С.“ ЕАД е отправило искане за налагане на запор върху
трудови възнаграждения на длъжника, както и на възбрана върху негови недвижими
имоти в гр. Б. /л. 70/. От материалите по изисканото в цялост изпълнително дело
се установява, че на 02.06.2014 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение
до А.А., връчена на дъщеря му на 18.06.2014 г. /л. 97-98/. С молба от същата
дата е наложена възбрана върху недвижими имоти на длъжника в гр. Б., обл. П., като видно от отбелязването върху същата,
възбраната е вписана на 05.06.2014 г. /л. 242/. Последното се потвърждава и от
приобщената към доказателствата по делото справка от Служба по вписванията – П./л.
14/.
Видно от
приложеното на л. 99 от делото писмо, на 23.10.2014 г. ЧСИ Н.В. е изпратила
изпълнителното дело на ЧСИ С.Б.за
продължаване на изпълнителните действия. Последният на 10.11.2014 г. е изготвил
съобщение до „И.“ ЕООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на А.А. /л. 104/, връчено на представител на дружеството на
15.12.2014 г., видно от приложеното по изпълнителното дело известие за
доставяне /л. 112/. В отговор управителят е уведомил ЧСИ Б., че трудовото
правоотношение с длъжника е прекратено на 15.11.2014 г., като е представил и
заповедта, с която това е сторено /л. 113-114/. По молба на взискателя с
постановление на съдебния изпълнител от 12.03.2015 г. е насрочен опис на възбранените недвижими имоти на длъжника за 17.06.2015 г.,
като липсват доказателства такъв да е реално извършен. Въз основа на молба от А.А.
делото е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
От
материалите по изп. дело № 1042/2019 г. по описа на ЧСИ С.Б./л. 184 и сл./
става ясно, че след прекратяването на изп. дело № 169/2014 г., по молба на „Ф.И.“
ЕАД е образувано ново изпълнително производство за принудително събиране на
вземанията, предмет на процесната заповед за незабавно изпълнение. В рамките на
същото на 03.09.2019 г. е вписана възбрана върху недвижими имоти на А.А. /л. 226/ и е наложен запор върху банкова сметка ***
„Централна кооперативна банка“ АД /л. 229-230/.
Останалите писмени доказателства,
налични по изисканите изпълнителни дела, не следва да бъдат обсъждани като
неотносими към предмета на настоящия спор.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Длъжникът в изпълнителното
производство може да се брани срещу материалноправната незаконосъобразност на
изпълнението чрез отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК. Този иск има
за предмет съществуването на вземането, предмет на изпълнителното производство,
като надлежни страни по него са длъжникът и взискателят. Съгласно чл. 439, ал.
2 искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. За уважаване на предявения иск следва да се установи наличието на
юридически факти, реализирали се след посочения момент и довели до изключване
или погасяване на спорното право.
От събраните по делото
доказателства се установява наличието на образувано изпълнително производство
за принудително събиране на вземанията, предмет на иска, като спорът между
страните е съсредоточен относно приложението на института на погасителната
давност.
Както по-горе бе отбелязано,
изпълнително дело № 1042/2019 г. на ЧСИ С.Б.е образувано на базата на изпълнителен лист, издаден в рамките на
заповедното производство по ч. гр. д. № 4464/2014 г. по описа на
ВРС, като вземането на ответното дружество е
удостоверено като безспорно във влязла в сила заповед за изпълнение. Видно от
събраните по делото доказателства, заповедта за изпълнение е влязла в сила –
същата е редовно връчена на длъжника по реда на чл. 46, ал. 1 ГПК, като в
законоустановения срок същият не е подал възражение срещу нея. Настоящият съдебен
състав приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение следва да се приравни
по правни последици на съдебно решение. Аргументите за този извод са следните: влязлата
в сила заповед за изпълнение, освен изпълнителна сила, има и присъщите на
съдебното решение последици – установително действие,
непререшаемост и стабилитет. След влизане в сила на
заповедта за изпълнение се преклудират всички
възражения на длъжника, че вземането не съществува, като те могат да бъдат релевирани единствено посредством извънредните способи по
чл. 424 ГПК, за разлика от исковете по
чл. 252, 254 и 255 от ГПК /отм./. В този смисъл разясненията, дадени в т. 14 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.
д. № 2/2013 г., ОСГТК, не намират приложение. Поради така изложените
съображения по отношение установеното с влязлата в сила заповед за изпълнение
вземане следва да намери приложение правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Следователно давността по отношение на процесното вземане е прекъсната с
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, от който момент е започнала да тече
нова 5-годишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Както в теорията, така и в съдебната практика, последователно се застъпва
становището, че при т. нар. „перемпция“ прекратяването настъпва по силата на
закона, като не е необходим изричен акт на съдебния изпълнител. В този случай
издаденото от последния постановление има само декларативен, а не конститутивен
характер.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че първото предприето от съдебния изпълнител
изпълнително действие по първоначално образуваното изпълнително дело /изп. дело № 20148140400169 по описа на ЧСИ Н.В., съотв. №
20147530401817 на ЧСИ С.Б./, прекъснало давността, датира от 05.06.2014 г.
Касае се за вписаната в СВ-П.възбрана върху недвижими имоти на ищеца.
Впоследствие
давността е прекъсната и с налагането на запор върху трудово възнаграждение на
ищеца. Действително след получаване на запорното съобщение работодателят е
уведомил съдебния изпълнител, че трудовото правоотношение с длъжника е
прекратено, но разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД не поставя изискване
изпълнителното действие, водещо до прекъсване на давността, да е осъществено
успешно. Аргумент в тази насока се съдържа и в мотивите по т. 5 от Тълкувателно
решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълк.
д. № 3/2015 г., ОСГТК, с което е прието, че изпращането на запорно
съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание
чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка,
представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските
по извършването му и те остават за сметка на взискателя. В този смисъл, за да
бъде наложен запорът, е достатъчно запорното съобщение да е получено от третото
задължено лице /арг. от чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК/,
като е ирелевантно дали съществува вземането, предмет на запора.
Именно от
момента на получаване на запорното съобщение – 15.12.2014 г. е започнал да тече
двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като същият е изтекъл на 15.12.2016
г., когато изпълнителното дело е прекратено по силата на закона. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015
г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, при прекратяване на изпълнителното
производство на посоченото основание нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие – в случая 15.12.2014 г. В случая цитираното
тълкувателно решение следва да намери приложение, доколкото към момента на
постановяването му процесното изпълнително производство е било висящо /в този
смисъл – цитираното в отговора на исковата молба Решение № 170 от
17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV Г.О./. От датата на последното изпълнително действие е започнала да тече
нова петгодишна давност за вземането, която отново е прекъсната с вписаната на
03.09.2019 г. възбрана върху недвижими имоти на ищеца по изп. дело
№ 1042/2019 г. по описа на ЧСИ С.Б.. Това е и последното валидно предприето
изпълнително действие, довело до прекъсване на давността. Тъй като от
вписването на възбраната до настоящия момент давностният
срок не е изтекъл, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този
изход на делото и в съответствие с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да
бъдат присъдени извършените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 300 лева, определено в съответствие с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.М.А., ЕГН **********,***, срещу „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание чл. 439 ГПК, за приемане за установено
в отношенията на страните, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер от
22 500.48 лева, от които главница по Договор за потребителски кредит №
РК11-00284 от 01.02.2011 г. в размер на 19 292.63 лева, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 04.04.2014г. до
окончателното изплащане на задължението; просрочена лихва за периода от
19.12.2013 г. до 03.04.2014 г. в размер на 1631.37 лева; разноски по делото в
размер на 1576.48 лева, предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20197530401042
по описа на ЧСИ С.Б., peг. № 753, с район на действие ОС – П., въз основа на
изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 4464 по описа за 2014 г. на РС –
Варна.
ОСЪЖДА А.М.А., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ НА
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, СУМАТА ОТ 300 /триста/ лева,
представляваща извършени по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: