№ 69
гр. София, 18.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-17 СЪСТАВ, в публично заседание
на десети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Стилияна Григорова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Стилияна Григорова Гражданско дело №
20211100107339 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „П.И. Б.“
АД срещу Р. Й. Н. за признаване за установено, че дължи сумата от 50 000
евро, част от главницата на обща стойност 1 000 000 евро по запис на заповед
от 22.08.2019 г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 от ГПК.
Поради подадено срещу заповедта възражение предявява иск за
установяване на вземането по записа на заповед.
Ответникът е подал отговор, в който оспорва иска по подробно
изложени съображения. Твърди, че процесният запис на заповед не отговаря
на законовите изисквания: падежът не е определен в съответствие със закона,
не са конкретизирани мястото и начинът на плащане и за издател са
положени два подписа. Сочи, че каузалното правоотношение, за обезпечаване
на което да е издаден менителничният ефект, е сключен между „П.И. Б.“ АД и
„Ф.-Т.“ ЕООД договор за банков кредит, по който сумата не била реално
предоставена от Б.та. Твърди, че е „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП и навежда твърдения за „липса на документ, удостоверяващ липса на
неравноправна клауза в договор, сключен с Р.Н.“.
След изготвяне на проекта на доклад по делото, в първото съдебно
заседание на 12.11.2021 г. ищецът представя доказателства за каузалното
правоотношение, за обезпечаване на което е издаден менителничният ефект –
договор за кредит от 16.02.2018 г. и споразумение от 22.08.2019 г. Уточнява и
че в исковата молба е допусната техническа грешка относно
кредитополучателя по договора – С.С..
1
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните
по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 538 вр. чл.
535 от ТЗ.
Не се спори между страните, че на 01.10.2020 г. „П.И. Б.“ АД е подала
срещу Р. Й. Н. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 от ГПК за осъждането му да заплати сумата от 50 000 евро,
представляваща част от непогасена главница по запис на заповед, издадена на
22.08.2019 г. и падеж 21.10.2019 г., 1 955.83 лева държавна такса и 50 лева
възнаграждение за юрисконсулт.
Срещу постановената на 20.10.2020 г. заповед за незабавно изпълнение
по образуваното ч.гр.д. № 47598/2020 г. по описа на СРС постъпило
възражение от длъжника Р.Н., поради което заявителят е предявил иск за
установяване на задължението по заповедта.
В конкретния случай менителничното задължение почива на ценна
книга – запис на заповед от 22.08.2019 г.
Записът на заповед е формална, абстрактна, едностранна сделка, която,
за да е действителна, следва да е в писмена форма и да съдържа определените
реквизити съгласно императивната разпоредба на чл. 535 ТЗ. Относно
реквизитите и редовността на записа на заповед е постановено задължително
за съдилищата ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС.
Редовността на записа на заповед от външна страна означава документът да е
наименуван „запис на заповед”, като този израз следва да се съдържа и в
текста, от който да се извлича и безусловно задължение за плащане на
определена по размер и валута парична сума. В конкретния случай тези
изисквания са налице. Процесният запис на заповед има и другите
задължителни реквизити – дата и място на издаване (22.08.2019 г. в гр.
София), място на плащане (гр. София, бул. „*******), име на лицето, на чиято
заповед следва да се плати („П.И. Б.“ АД) и подпис на издателя. Посочен е и
падежът на задължението – 21.10.2019 г., който в случая е определен според
нормата на чл. 486, ал. 1, т. 4 от ТЗ.
Съгласно дадените задължителни указания в т. 17 от ТР № 4/2014 г. по
тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при редовен от външна страна
2
менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника,
ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед.
В случая ищецът сочи конкретно каузално правоотношение, за
обезпечение на вземането по което е издаден процесния запис на заповед.
Неоснователно е възражението на ответника, по което подробно
изложение е направено в писмените бележки, че допуснатата техническа
грешка в исковата молба относно неизпълнени задължения по договор за
кредит със С.С. следва да бъде поправена по реда на чл. 214 от ГПК.
Цитираната норма се отнася до изменението на основанието или на петитума
на иска. В случая такова изменение не се налага, тъй като основанието на
предявения иск е установяване на задължението по запис на заповед от
22.08.2019 г. Наведените от ищеца твърдения относно каузалното
правоотношение в исковата молба не са част от нейната редовност и в този
смисъл е т. 17 от горецитираното тълкувателно решение. На следващо място,
в подкрепа на твърденията си относно източникът на задълженията, за
обезпечаване на които е издаден записът на заповед от 22.08.2019 г., ищецът
представя неоспорени досежно тяхната автентичност договор за банков
кредит от 16.02.2018 г., един от длъжниците по който е дружество,
представлявано от Р.Н. и споразумение, подписано между „П.И. Б.“ АД и Р.Н.
в лично качество от 22.08.2019 г. Ответникът не сочи каузално
правоотношение, за обезпечение на което да е издал менителничният ефект,
различно от това, в подкрепа на което ищецът представя тези два документа.
Установява се, че на 16.02.2018 г. е сключен договор между „П.И. Б.“
АД и кредитополучател „НСА Б.“ ЕООД. Съдлъжници по договора от
16.02.2018 г. са „Л.Т.С.“ АД, „НСА И.“ ЕООД и „Р.К.“ АД за сумата от
9 500 000 евро, с краен срок за погасяване 31.07.2019 г.
Ответникът заявява, че като физическо лице не е страна по договора от
16.02.2018 г., поради което има качеството „потребител“ по смисъла на § 1, т.
13 от ЗЗП. Това възражение съдът намира за неоснователно.
„Р.К.“ АД е съдлъжник по договора от 16.02.2018 г., а последният е
подписан от Р. Й. Н. в качеството му на изпълнителен директор на това
3
дружество. Задължението за солидарна отговорност на „Р.К.“ АД заедно с
„НСА Б.“ ЕООД, „Л.Т.С.“ АД и „НСА И.“ ЕООД е предвидено в б. „а“ на т.
20.1. от договора. В споразумението от 22.08.2019 г. е констатирана
изискуемостта на задълженията по договора от 16.02.2018 г. в пълен размер.
В т. 1 от споразумението издателят Р. Й. Н. се е съгласил да издаде в полза на
„П.И. Б.“ АД запис на заповед за сумата от 1 000 000 евро, обезпечаващ
частично вземанията по договора за 16.02.2018 г. (т. 2 от споразумението). По
този начин процесният запис на заповед е издаден като допълнително
обезпечение на задълженията по договор за банков кредит от 16.02.2018 г.,
чийто падеж е настъпил.
С определение от 19.11.2015 г. по дело С-74/15 Съдът на ЕС е приел, че
Директива 93/13/ЕИО може да се прилага към обезпечителен договор,
сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на
задълженията, които има търговско дружество към тази институция по силата
на договор за кредит, при кумулативно наличие на две предпоставки: 1)
когато физическото лице е действало за цели, които не попадат в рамките на
упражняваната от него дейност по занятие, и 2) то няма връзка от
функционално естество с посоченото дружество. В случая не е налице
втората от посочените в определението от 19.11.2015 г. предпоставки. Р.Н. е
функционално свързан с един от длъжниците по договора - „Р.К.“ АД, чийто
изпълнителен директор той е бил към датата на подписване на договора за
банков кредит.
Дори и да се приеме, на основание това, че Р.Н. не е бил представител
на „Р.К.“ АД към датата на подписване на споразумението от 22.08.2019 г.
(съгласно справка в търговския регистър) и в този смисъл липсва
функционална връзка с дружеството, качеството на „потребител“ на
ответника в настоящото производство, конкретни основания за нищожност,
поради неравноправност на клаузи от договора и от споразумението не се
сочат. С издаването на записа на заповед се обезпечава задължение за сумата
от 1 000 000 евро, което е десетократно по-ниско от главницата по кредита.
В настоящото производство не се доказа и че представители на ищеца
са действали недобросъвестно, като са го въвел в заблуждение какво
задължение обезпечава с издаване на запис на заповед. В споразумението
ясно и разбираемо е посочена изискуемост на задължения по договор за
4
кредит от 16.02.2018 г. за сумата от 9 500 000 евро на четири юридически
лица, а не на едно юридическо лице – „Ф.-Т.“ ООД и за сумата от 2 300 000
евро. Както в споразумението, така и в записа на заповед е посочена крайната
дата за погасяване на задълженията - 21.10.2019 г. Падежът на задължението
за връщане на главницата по договора за банков кредит, сключен с „Ф.-Т.“
ООД е 05.04.2020 г. и е повече от половин година след подписване на
споразумението от 22.08.2019 г., а не един месец.
От справка в търговския регистър се установява, че Р.Н. е управител,
прокурист или съдружник на повече от десет юридически лица, което сочи на
негово професионално занимание с търговска дейност. Това предполага
специални знания и умения и повишено внимание не само при задължаване
на дружествата, които представлява, но и при сделки, с които се ангажира
личната му отговорност.
Неоснователни са наведените от ответника в настоящото производство
възражения срещу задължението за заплащане на сумата от 50 000 евро по
записа на заповед от 22.08.2019 г., което съдът дължи да установи по иска с
правно основание чл. 422 от ГПКТ.
Ответникът не доказа погасяване на задълженията си по менителничния
ефект от 22.08.2019 г. Задължението, което обезпечава са с настъпил падеж,
като при липса на данни, а и на твърдения ответникът да ги е погасил чрез
плащане или по друг начин, водещ до отпадане на отговорността му, искът за
установяване на вземанията на ищеца по записа на заповед от 22.08.2019 г. се
явява основателен.
С оглед изхода на спора ответникът дължи на ищеца сторените от него
разноски в размер на 2 255.83 лева.
Съдът, който разглежда иска по чл. 422 от ГПК следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските в
исковото и в заповедното производство.
С оглед уважаване на иска в пълния предявен размер, на ищеца се
дължат 2 005.83 лева разноски по ч.гр.д. № 47598/2020 г. по описа на СРС, 43
състав.
Така мотивиран, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
538 вр. чл. 535 от ТЗ, че Р. Й. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул.
„*******, в качеството си на издател, дължи на „П.И. Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление гр. София, район „И.“, бул. „*******
сумата от 50 000 евро, представляваща главница по запис на заповед от
22.08.2019 г. за сумата от 1 000 000 евро, с падеж 21.10.2019 г., за която сума
е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК на 20.10.2020
г. по ч.гр.д. № 47598/2020 г. по описа на СРС, 43 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Р. Й. Н., ЕГН **********,
с адрес гр. София, ул. „******* да заплати на „П.И. Б.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „И.“, бул. „******* сумата
от 2 255.83 лева разноски в настоящото производство и 2 005.83 лева
разноски по ч.гр.д. № 47598/2020 г. по описа на СРС, 43 състав.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6