Р Е Ш Е Н И Е
№………./………….2020 г.
гр. Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН
СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на
единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при
секретар Нели Катрикова
като разгледа докладваното от мл.
съдия Н. Исмал
въззивно
търговско дело № 1612/2019 г., по описа на ОС-Варна
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по повод въззивна
жалба с вх. № 56396/31.07.2019г. на Т.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
адв. Ив. Г., срещу решение № 3055/04.07.2019г., постановено по гр. дело
№ 332 по описа за 2019г. на РС-Варна, 19-ти съдебен състав, с което, на
основание чл. 464 от ГПК, е прието за установено в отношенията между ищцата К.С.А.,
ЕГН **********, и ответниците Т.В.Н., ЕГН **********, и „ВАСО 2000" ЕООД,
ЕИК103517210, че не съществува вземане в полза на Т.В.Н., ЕГН **********, спрямо
„ВАСО 2000" ЕООД, ЕИК103517210, в размер на 11 220.00 лева,
обективирано в изпълнителен лист, издаден въз основа на Заповед №
5876/28.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 10456/2017 г. по описа на РС-Варна.
Във въззивната жалба се излага, че
атакуваното решението е постановено в противоречие с материалния и процесуален
закон. Същото е и недопустимо поради липса на правен интерес, доколкото
ответното дружество „Васо 2000“ ЕООД има достатъчно имущество и интересите на
ищцата не са застрашени. Поддържа се, че приетите за установени фактически
положения не съответстват на събрания и приобщен към делото доказателствен
материал.
Навеждат
се доводи, по арг. от чл. 464 от ГПК, че имуществото на оспорващия кредитор не
е застрашено. Твърди се, че длъжникът разполага с достатъчно имущество, че
цялата дължима сума по ч. гр. д. № 15970/2018г. по описа на РС-Варна по чл. 417 ГПК е преведена доброволно от „Васо 2000“ ЕООД по изп. дело № 407 по описа за
2018 г. на ЧСИ х.Г., вписан в КЧСИ с рег. № 892, с район на действие ОС-Варна.
Единствена причина да не бъде изплатена на взискателя К.А. е подадения иск от
ищеца по чл. 464 от ГПК. Въззивникът счита, че ищцата е образувала
производството по чл. 464 ГПК изцяло недобросъвестно тъй като е в близки
отношения с управителя на „Васо 2000“ ЕООД, длъжник в изпълнението и лесно може
да бъде създаден симулиран документ, източник на задължение. Ищцата именно по
този ред се е присъединила като взискател в изпълнителното производство.
Излагат се съображения за близките връзки на ищцата и управителя на дружеството-длъжник
– К. М. Въпреки това съдът неоснователно не разгледал възраженията за нищожност
на записа на заповед. Твърди се, че записа на заповед е подписан единствено с
цел да създаде проц.легитимация на К.А. по изп.дело, за да поиска спирането му
по реда на чл. 464 ГПК. Твърди се, че в изпълнението няма изготвено
разпределение на получените суми от длъжника съгласно чл. 463 ГПК. Твърди се
висящност на гр. дело №1072/2019г. на ОС-Варна, ГО, по обжалване от длъжника
разпределението на постъпилите суми. Твърди се, че искът е недопустим тъй като
ищцата няма качество кредитор на длъжника „Васо 2000“ ЕООД. Оспорва се
съществуването на вземане, обективирано в записа на заповед, въз основа на
който се легитимира ищцата. Именно поради абстрактния характер на записа се
приема, че е удобен начин за създаване на привидно /несъществуващо/ вземане.
Правят се доводи, извлечени от характера на института. Излагат се съображения
за висящността на изп. дела № 405/2018г. и № 407/2018г. на ЧСИ Хр.Г и липсата
на житейска и правна логика към този момент „Васо 2000“ ЕООД да подпише заповед
на значителен размер в полза на трето лице ищцата К.А.. Налице са съгласувани
действия между А. и М като управител на „Васо 2000“ ЕООД за създаване на пречки
за удовлетворяване на Т.В.Н.. Претендира се обезсилване на решението на РС-Варна
и прекратяване на производството по делото тъй като ищцата не разполага с
действително вземане, липсва правен интерес и/или същото е нищожно.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил
отговор от насрещната страна К.А., действаща чрез адв. П.М.. Въззиваемата
страна счита жалбата за неоснователна. Твърди, че всички възражения касаят
отново допустимостта на иска като липсват доводи по същество на спора.
Решението на РС-Варна е правилно и законосъобразно, поради което ищецът моли да
бъде потвърдено. Възраженията на въззивника са напълно неоснователни. Всички
изнесени от въззивника факти и обстоятелства са голословни и не са подкрепени с
доказателства. Записа на заповед е издаден преди образуване на изпълнителните
дела. Страните не са крили от съда наличието на емоционална връзка между тях,
както и съжителството им на семейни начала. Прави се довод, че законът не
забранява сключването на договори/съглашения между близки лица. На твърденията,
че по исковата молба липсват доказателства, страната сочи, че при предявен
отрицателен установителен иск не носи тежест за установяване на фактите от
значение за спора, поради което и не е ангажирала доказателства. Не се сочат
основания по същество – за неоснователност на иска. Единствената защита на
ответника е, че липсва правен интерес от процеса при наличие на достатъчно
имущество за удовлетворяване на вземанията на кредиторите. Въззиваемата страна сочи,
че единствен релевантен факт в настоящия процес е качеството кредитор на ищеца
и съществуването му, а то е такова до момента на удовлетворяване на вземането
му.
Не
се оспорва наличието на висящо гр.дело по оспорване на извършено разпределение
между взискатели в изп. дело. Именно висящото исково производство по гр. дело
1072/2019 г. на ОС-Варна се явява от значение за извършване на разпределението
на сумите, а не предявения иск по чл. 464 от ГПК. Правният интерес се
обосновава директно от разпоредбата на чл. 464 от ГПК и отричане правата на
насрещната страна. Не са ангажирани от ответника Н. никакви доказателства
относно вземането ѝ. Поради това страната твърди, че не съществува
вземане за Т.Н.. Претендира се оставяне без уважение на въззивната жалба и
потвърждаване на решението като правилно, валидно и законосъобразно,
включително сторените съдебно-деловодни разноски.
По делото е постъпил отговор на въззивната
жалба и от втория ответник – „Васо
2000“ ЕООД чрез адв. В. М. от ВАК. Поддържа се, че решението е допустимо.
Твърди се, че искът е упражнен при наличие на правен интерес, който следва от
разпоредбата на чл. 464 от ГПК. Излагат се доводи, за това че не съществува
вземане между Т.Н. и „Васо 2000“ ЕООД по договор за влог на микровълнова печка
с грил. Ответницата не може да докаже съществуване на вземане, основано на
такъв договор, тъй като това правоотношение не съществува. Твърди се образувано
досъдебно производство № 550/2019г., по пр. преписка № 16329/2018г., по което Т.Н.
е разпитвана като свидетел /през м.08.2019г./ и където е изложила, че тези
договори са устни, сключвани в отсъствието на свидетели. Твърди се, че този
протокол за разпит е приобщен по т. дело № 1929/2018г. на ОС-Варна. Претендира
се потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редводно призован, чрез адв.
И.Г. поддържа изцяло въззивната жалба и оспорва подадените отговори.
Въззиваемата
страна К.А., редовно призована за съдебното заседание, чрез адв. П.М. оспорва
въззивната жалба и поддържа отговора си.
Вторият
въззиваем „Васо 2000“ ЕООД, също редовно призован, чрез адв. В.М. оспорва
въззивната жалба и поддържа отговора си.
За да се произнесе по
спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 332 по
описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 19-ти съдебен състав, е образувано по
предявен отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК, от Катериана А., срещу Т.Н. и „Васо 2000“ ЕООД, за приемане за установено
със сила на пресъдено нещо по отношение на страните, че не съществува вземане в
полза на Т.В.Н. спрямо „Васо 2000" ЕООД в размер на 11 220.00 лева,
обективирано в изпълнителен лист, издаден въз основа на Заповед №
5876/28.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 10456/2017 г. по описа на РС-Варна.
В
исковата молба ищецът твърди, че е присъединен кредитор на длъжника „Васо
2000" ЕООД по изп. дело № 405/2018 г. по описа на ЧСИ х.Г., за сумата от
19 380.00 лева, включваща главница от 19 000.00 лева и
съдебно-деловодни разноски в размер на 380.00 лева, ведно със законната лихва
върху главницата. Вземането било обективирано в Заповед № 7921 за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ /запис на заповед/, издадена по ч.гр.д.
№ 15970/2018 г. по описа на РС-Варна. Инициатор на изпълнителното производство
и първоначален взискател бил първият ответник Т.Н., която претендирала от
длъжника сумата от 11000.00 лева, представляваща неустойка по договор за влог
на микровълнова печка с грил, ведно с разноските, за която сума има издадена Заповед
№ 5876/28.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 10456/2017 г. по описа на РС-Варна. Поддържа се, че вземането в полза
на Т.Н. срещу „ВАСО 2000" ЕООД не съществува, доколкото липсват
доказателства за сключването на процесния договор за влог, респективно, ако
такъв е сключен, то същият е нищожен поради привидност и противоречие с добрите
нрави. Евентуално се навеждат доводи за нищожност на клаузата за неустойка, тъй
като същата е извън присъщата ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.
В срока
по чл. 131 от ГПК
е постъпил отговор от ответника-взискател Т.Н.. Изразява становище, че ищцата
няма правен интерес от воденето на настоящия иск, тъй като към настоящия момент
вземането ѝ не било застрашено, доколкото длъжникът „ВАСО 2000" ЕООД
разполагал с достатъчно активи да покрие и двете вземания по изпълнителните листове.
В молбата си за присъединяване ищецът не поискал извършването на никакви
действия по принудително изпълнение на вземането си. Това било опит за
шиканиране и забавяне на изпълнителното дело от страна на длъжника и неговия
управител К. М. Настоящият иск бил преждевременно заведен, тъй като не
съществувало разпределение по изпълнителното дело, срещу което ищцата да брани
своя интерес. Ищцата нямала качество на кредитор на длъжника, доколкото
изпълнителния лист, в полза на ищцата, бил издаден по привиден процес.
Вземането на ищцата, произтичащо от запис на заповед, не съществувало. Посочва
се, че целенасочено било съставянето на ценната книга от издателя и предаването
и на поемателя, при действително съгласие на тези две страни документът да се
използва за привидно легитимиране на кредитор за участие в разпределение с
несъществуващ дълг. Взаимната близост на длъжника и ищцата, които живеели на
съпружески начала, щяло да позволи на титуляра на абстрактното вземане да се
позове на ценната книга и да реализира определени процесуални права,
ограничаващи останалите кредитори или съхрани за длъжника определен актив като
сам проведе изпълнение върху него и го „освободи" от останали само
частично удовлетворени претенции на останалите кредитори.
В срока
по чл. 131 от ГПК
е постъпил отговор и от втория ответник-длъжник „Васо 2000" ЕООД чрез
управителя му К. Г. М. Изразява становище, че предявеният иск е допустим и
основателен.
Настоящият съдебен състав на ОС-Варна,
като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
На 25.07.2017 г. Т.Н. е подала
пред Районен съд - Варна заявление с вх. № 42040 за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника „Васо 2000“
ЕООД, в резултат на което е образувано ч. гр. д. № 10456/2018 г. по описа на
РС-Варна. Такава
е издадена на 28.07.2017 г., с която съдът е разпоредил въззиваемият „Васо
2000“ ЕООД да заплати на въззивника Н. сумата в размер на 11000.00
лева, представляваща неустойка по договор за влог на
микровълнова печка с грил от 17.09.2014 г., дължима поради неизпълнение на
задължението да се върне на влогодателя вложената движима вещ в уговорения 3
месечен срок.
Въз основа на горепосочената заповед е
издаден изпълнителен титул, въз основа на който е образувано изпълнително дело
№ 405/2018 г. по описа на ЧСИ х.Г., вписан в КЧСИ под рег. № 892, с район
на действие ОС – Варна с взискател Т.Н. и длъжник „Васо 2000“ ЕООД.
От представеното удостоверение /л. 7/ изх. №
435/10.01.2019 г. по описа на ЧСИ Х., се установява, че на 10.01.2019 г. въз
основа на удостоверение изх. № 73/04.01.2019 г., издадено по изп. дело № 407 по
описа за 2018 г. на същия съдебен изпълнител, въззиваемата К.А. се присъединила
към изп. дело № 405/2018 г. по описа на ЧСИ х.Г. като взискател, за следните
суми: 19 000.00 лева, представляваща главница по запис на заповед, ведно
със законната лихва от 23.10.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението и 186.00 лева – разноски по изпълнението. Посочената главница и
законна лихва са обективирани в изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. №
15970/2018 г. по описа на РС-Варна, въз основа на заповед № 721 за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, който изпълнителен титул е
приложен в оригинал по изп. дело № 407/2018 г. на ЧСИ Г., по което е издадено
удостоверението за присъединяване към изп. дело № 405/2018 г.
Установява се още, че по изп. дело № 407/2018
г. на ЧСИ х.Г. е постъпило доброволно плащане на дълга по всички изпълнителни
листове, включително и по този, в който са обективирани вземанията на
присъединилия се към изп. дело № 405/2018 г. взискател – К.А., които суми обаче
към настоящ момент не са разпределени.
При така изложената фактическа
обстановка, въззивният съд достига до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно.
Доводите за недопустимост на
процеса поради липса на правен интерес, доколкото длъжникът разполага с
достатъчно активи за удовлетворяването на интереса на конкуриращите се
взискатели, поддържани и с възивната жалба, са несъстоятелни и не се споделят
от въззивния съд. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича
от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от
спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Предвидената в чл. 464, ал. 1
от ГПК защита на взискателя, възниква от момента на присъединяването му по изп.
дело – в настоящия случай от 10.01.2019 г. Оттогава за него съществува правен
интерес от този иск, тъй като присъединилият се взискател има същите права в
изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател и извършените
до присъединяването изпълнителни действия ползуват и присъединилия се взискател
- арг. чл. 457, ал. 1 от ГПК. С присъединяването на кредитор с изпълнителен
лист или удостоверение, че изпълнителният лист е приложен по друго дело, във
висящ изпълнителен процес, образуван от друг взискател, се цели
удовлетворяването на встъпилия кредитор от същия имуществен обект, върху който
е насочено изпълнението във висящия изпълнителен процес. Защитата на
конкуриращия взискател, е чрез предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 464 от ГПК
срещу длъжника и привидния кредитор, като с него се оспорва съществуващото
между тях правоотношение и се атакува привидното изпълнително основание,
обуславящо качеството кредитор на последния. Предявяването на установителния
иск е обусловено от наличието на правен интерес да се отрече със сила на
пресъдено нещо съществуването на вземането на конкуриращия го при
удовлетворяване на вземането му друг взискател.
Исковата
защита в настоящия случай е допустима и то независимо, дали длъжникът разполага
с активи достатъчни да удовлетворят притезателните права на конкуриращите се
взискатели. Това е така, защото и двамата взискатели, са хирографарни кредитори,
като изпълнението на задълженията към тях не е гарантирано нито чрез лични,
нито чрез реални обезпечения, което крие риска от неудовлетворяване на интереса
на ищеца. Наличието на плащане по изп. дело № 407/2018 г. по описа на ЧСИ х.Г.
не променя този извод, доколкото към настоящия момент все още не е извършено
разпределение, което да се е стабилизирало, за да се приеме, че вземанията на К.А.
са погасени напълно. Липса на правен
интерес би имало в случай, че присъединилия се взикател е привилигирован
кредитор и погасяването на неговото вземане предхожда това на първоначалния. При
такава хипотеза не би съществувала конкуренция между тях.
Правият
интерес от иска възниква още от момента на присъединяването на новия взискател,
а не от момента на разпределението, поради което искът може да се предяви и
преди да е извършено разпределението – както е в конкретния случай, като
считано от последното тече краен срок за предявяването на иска – 1 месец. В
този смисъл доводите, че липсва интерес, тъй като към настояшия момент не е
извършено разпределение, отново са несъстоятелни. Срокът е от значение единствено
с оглед вида на предявения иск - установителен или осъдителен. Това е така,
доколкото месечния срок е предвиден като времева граница, след която съдебният
изпълнител изплаща сумата на взискателя - в този смисъл е каузалната практика
на ВКС, обективирана в множество актове /определение № 756/22.12.2011 г.,
постановено по ч. гр. дело № 641/2011 г. на ВКС; определение № 159/2009 г. постановено
по ч. гр. дело № 1930/2008 г. на I г.о. на ВКС; определени № 350/07.05.2012 г. постановено
по ч. гр. дело № 270/2012 г. на ВКС и т. н./. В обобщение, съдът счита
предявеният иск за допустим.
Ето защо настоящият съдебен състав
приема, че решението е постановено при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на
иск, като липсват отрицателните такива, поради което същото е допустимо в
обжалваната част.
По отношение неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания, които в едната си част са бланкетни, а в другата досежно близките
отношения между издателя на менителничния ефект и поемателя, както и
нищожността на заповедната ценна книга поради привидност – неотносими към
предмета на спора. Не се установи и нарушение на императивна правна норма,
което да обуслови нейното служебно прилагане от въззивния съд – арг. от т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Районен съд – Варна е сезиран с отрицателен
установителен иск, с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК. При установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма
степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се
окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска”, защото
е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. В конкретния
случай ищецът А. твърди, че вземането на ответника Н. спрямо длъжника „Васо
2000“ ЕООД не съществува, което обуславя извода, че предмет на спора и на
исковия процес е вземането на Н. – отричаното субективно материално
притезателно право на парично вземане. При отрицателния установителен иск, за разлика
от всички останали искове, основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не е
негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало,
ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда.
При отрицателния установителен иск, след като ищецът изобщо отрича правото на
ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то
е могло да се породи, т.е. в тежест на ответника Н. е да установи по несъмнен
начин в условията на пълно и главно доказване съществуването на своето вземане както
по основание, така и по размер.
В
конркетния казус въззивната страна-Н. твърди, че вземането ѝ произтича от
договор за влог на движима вещ – микровълнова печка с грил, сключен на
17.09.2014 г., тъй като длъжникът „Васо 2000“ ЕООД в качеството си на
влогоприемател не е изпълнил задължението си да върне в уговорения 3 месечен
срок вложената вещ на влогодателя-Н., поради което дължи неустойка в размер на
11000.00 лева. Договорът за влог поначало е едностранен – задълженията са за
влогоприемателя /да пази и върне вещта/, безвъзмезден – влогодателя не плаща
цена за насрещната престация, неформален – формата е за доказване на договора
не за неговата действителност, но реален договор, т. е. счита за сключен не от
момента на постигане на съгласие, а от момента на предаване на вещта, което
обуславя крайния извод, че предаването е елемент от фактическия му състав и
следва да бъде доказано по несъмнен начин. В настоящия случай въззиникът не е
ангажирал никакви доказателства в подкрепа на своите твърдения че на 17.09.2014
г. е предоставил процесната микровълнова печка в държане на въззиваемия „Васо
2000“ ООД. За пълнота следва да бъде отбелязано, че остава недоказана и
клаузата за неустойка в размер на 11 000.00 лева. Предвид недоказаността
на основанието на вземането, настоящият съдебен състав счита, че претендираното
вземане в размер на 11000.00 лева, за чието събиране е заведено индивидуално
производство по принудително изпълнение, не съществува в патримониума на
въззиника Н..
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, решението следва да се потвърди изцяло.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ резултат от
разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може да ревизира
произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от
делото, претенцията
на въззиваемите страни за компенсация на разноските, направени за защита във
въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва да бъде
уважена. В тежест на въззивника следва да бъдат сторените от въззиваемите пред
настоящата инстанция разноски в общ размер на 1300.00 лева, представляващи
заплатени адвокатски възнаграждения, от които: 300.00 лева в полза на „Васо
2000“ ЕООД и 1000.00 лева в полза на К.А., за които суми са представени
договори за правна помощ и съдействие, имащи характер на разписка, доколкото
сумите са платени в брой - арг. от т. 1 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим
от изложеното, СЪДЪТ
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 3055/04.07.2019г., постановено по гр. дело № 332 по описа за
2019г. на РС-Варна, 19-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА Т.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на К.С.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата в размер на 1000.00 лева, представляваща платен за въззивното
производство адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА
Т.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ВАСО 2000" ЕООД,
ЕИК103517210, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, р-н „Младост“, кв.
„Трошево“, бл. 40, вх. А, ет. 1, ап. 3, чрез управителя К. Г. М,
сумата в размер на 300.00 лева, представляваща платен за
въззивното производство адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.