Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 12.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5912 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 15.10.2018 год., постановено по гр.дело №68885/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 128 с-в, е признато за установено по предявените от Е.З.С. ***
Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата е
собственик на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в гр.София, ул.“******,
с идентификатор 68134.2822.1650, целият с площ от 362 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване: до 10 м., заедно с построените в него жилищна сграда – еднофамилна,
със застроена площ от 74 кв.м., с идентификатор 68134.2822.1650.1, пристройка
със застроена площ от 54 кв.м., с идентификатор 68134.2822.1650.2 и стопанска
постройка със застроена площ от 25 кв.м., с идентификатор 68134.2822.1650.3 и
ответниците са осъдени да заплатят на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 267.63 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск срещу С.О., е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения
ответник. Жалбоподателят поддържа, че упражнил правото си да предяви насрещен
иск, който обаче не бил допуснат до общо разглеждане в процесното дело.
Съдебният акт бил оспорен от ответника и СРС не бил взел предвид висящият спор
пред СГС, както и представените доказателства, от които било видно, че според
разписния лист от 1962 год. имотът няма собственик. В този смисъл били и
констатациите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза. Неправилни
били и изводите относно установяването на фактическа власт върху процесния имот
и установяването на предвидените в чл. 6 ЗС предпоставки. Ищцата претендирала
да е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с площ от 450
кв.м. Процесният имот обаче бил с големина от 362 кв.м., поради което и
претенцията била неясна и неуточнена. Не била налице и вещ, годна да бъде обект
на придобивна давност. Не било ясно върху коя точно вещ се твърдяло да е
установена фактическа власт с начален момент, отразен в договора от 1971 год.,
както и не било налице непрекъснато владение по смисъла на чл. 81 ЗС, както и
спокойно владение. От представения договор от 1971 год. било видно единствено,
че към момента на сделката ищцата била извършила някакви фактически действия,
които не се отнасяли до собствеността на имота, доколкото не била удостоверена
собственост на продавача и без изразената от страните воля да е скрепена от
законоустановената форма за действителност – а именно нотариален акт. Нито една
от границите на закупеното през 1971 год. място не била обозначена , за да може
да се установи идентичността му с процесния. Не следвало да бъде кредитиран
договорът за продажба от 1992 год., като доказателство, годно да удостовери
начален момент на установяване на фактическа власт върху имота, тъй като същият
нямал за предмет процесния имот. Ищцата не била осъществявала явна фактическа
власт върху спорния имот, не била заплащала данъци и не го била декларирала, а
можела да стори това и без документ за собственост. Имотът бил актуван като
стар общински имот с акт за държавна собственост №1656/1966 год. на основание
чл. 6 ЗС, след извършена проверка и установяване, че същият няма собственик.
Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС /в първоначалната му редакция/, общинска
собственост ставали имотите на територията на общината, чийто собственик не
може да бъде установен. Доколкото ответникът не можел да установява
отрицателния факт, че даден имот не е имал собственик, то в тежест на ищцата
било да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. При установяване
на това обстоятелство имотът не се придобивал от държавата, респ. от общината и
за него не намирала приложение забраната по чл. 86 ЗС. АДС бил издаден за терен
с площ от 11 550 кв.м., при описани в акта граници, в който според
представената комбинирана скица попадал процесният имот. Ищцата трябвало да
докаже, че към момента на съставяне на акта за частна общинска собственост
имотът е имал собственици, като в противен случай актовете се ползвали с
обвързваща доказателствена сила /чл. 5, ал. 2 ЗОС/. Дори и ищцата да била
упражнявала фактическа власт върху имота, не било ясно през кой точно период е
осъществявала владение. От момента на актуване на имота като държавен била
приложима забраната за придобиване по давност, установена в чл. 86 ЗС, като бил
наложен и мораториум по силата на § 1 от ЗД на ЗС по отношение на имотите
частна държавна и общинска собственост. Претендираният имот не бил идентичен с
имот идентификатор
68134.2822.1650, нито с имота по действащия ПУПР, като дори и да се
претендирали 450 кв.м., то с оглед описаните в исковата молба имоти в регулация
от 1956 год. се прилагали правилата на чл. 40 ЗПИНМ, § 41-43А ППЗПИНМ, § 9
ППЗОПОГПС, чл. 56 ЗТСУ и чл. 200 ЗУТ. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Е.З.С. счита, че решението на
СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че с
предварителен договор за покупко-продажба от 1971 год. била закупила от Л.Г.Н.неурегулирано
дворно място /бивша нива/ от 450 кв.м., при описани в договора граници. През
1978 год. построила в мястото едноетажна къща с площ от 74 кв.м. През 1991 год.
решила да се снабди в констативен нотариален акт, но ответникът претендирал, че
имотът е общински. Към настоящия момент процесният имот бил актуван
едновременно като държавен и общински. Този имот обаче винаги бил частна
собственост- През всичките години ищцата го било владяла, своила и ползвала
явно, с грижата на добър стопанин, като живеела в него със семейството си и
ответникът не бил оспорвал права й. В кадастралната карта за местността като
собственик на имота бил записан праводателят на ищцата. Не било ясно на какво
основание имотът бил актуван като „стар общински“. За него нямало и отчуждителни
преписки. От заключението по съдебно-техническата експертиза и гласните
доказателства били установени границите на процесния имот, които не били
местени от 1971 год. до момента. Ищцата била закупила заедно с процесния имот и
малка жилищна сграда, която била построена преди 1966 год., а ищцата го била
застроила със сграда през 1978 год., която не била отразена нито в акта за
държавна собственост, нито в акта за частна общинска собственост. Актът за
държавна собственост имал само констатиращо действие и не бил самостоятелно
основание за придобиване на правото на собственост от държавата. В случай на
посочване на основание по чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция от 1951 год. –
че се касае за имот, който няма друг собственик, то в тежест на държавата,
респ. на общината било да докаже придобивното основание. В частност не намирала
приложение забраната по чл. 86 ЗС, както и не се прилагал § 1 от ЗД на ЗС. Вещото
лице било работило само по представените актове за държавна собственост, но не
било изследвало актовете, представени от С.О., като неотносими към процесния
имот. По делото липсвали каквито и да било доказателства, че имотът е „стар
общински“. А това вписано основание за актуване на имота се изключвало от
основанието по чл. 6 ЗС. Доказана била и идентичността на имота, описан в акта
за държавна собственост, акта за частна общинска собственост, от една страна, с
имота на ищцата, описан в договора за покупко-продажба /схема на стр. 4 от
заключението/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Другарят
на жалбоподателя Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройството, не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане положителен установителен иск
за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част, но е неправилно.
По
отношение на фактическата обстановка:
Установено е, че на 29.11.1971 год. бил сключен предварителен
договор за покупко-продажба, по силата на който Л.Г.Н.продавал на Е.З.С.
следния недвижим имот: неурегулирано празно място /бивша нива/, с площ от 450
кв.м., находяща се в землището на София, м.“Мерата“, ул.“Йордан Петров“, при
съседи: от изток – К.Д.Б., от запад – Т.М., от север – В.Л.и от юг – улица, за
продажна цена в размер на 900 лв. Продавачът предал владението на имота на
купувачката в деня на подписването на договора /чл. 4/.
По делото е представен и предварителен договор за
покупко-продажба от 21.09.1971 год., от който е видно, че Л.Г.Н.е закупил
горепосочения недвижим имот от Иван Сергиев Георгиев.
С акт за общинска собственост №1656/5080 от 01.11.1966
год. бил актуван като държавен следния недвижим имот: терен с площ от
11 550 кв.м., при граници: ул.“******, 72, 74, 76 включително,
ул.“367-ма“, ул.“Йордан Петров“ и ул.“379-та“, отчасти застроен с малки жилища,
с отбелязване, че се касае за „стар общински имот, издирен въз основа на
заповед от 16.09.1966 год. на ИК на СГНС. Графично теренът в описаните граници
е изобразен на гърба на акта, като са нанесени и граници на отделните имоти,
които попадат в него.
С акт за общинска собственост №243 от 21.02.1997 год. бил
актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 от
Закона за общинската собственост – ЗОС /в редакция към момента на съставянето
на акта/ следния недвижим имот: терен, съставляващ 11 550 кв.м., между
ул.“Братя Станиславови“, ул.“367-ма“, ул.“Йордан П. Дони“ и ул.“379-та“,
находящ се в гр.София, м.“Модерно предградие“ – ЗРП, одобрен със Заповед
№РД-50-09-155 от 07.05.1990 год., кв.9 и 11.
От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че имот
с идентификатор 68134.2822.1650 е идентичен с поземлен имот с пл.№1650 от
кадастралната основа /кад.лист 196/ към застроителния и регулационен план /ЗРП/
на София, м.“Модерно предградие“, одобрен със Заповед №РД-09-50-337 от
23.06.1997 год. на гл.архитект на София. Със ЗРП от 1997 год. за поземлен имот
с пл.№1650 и поземлен имот с пл.№1649 бил отреден УПИ VІІІ-1649, 1650 в кв.32.
Площта на поземлен имот с пл.№1650 била 349 кв.м., на поземлен имот с пл.№1649 –
212 кв.м., а на УПИ VІІІ-1649, 1650 – 568 кв.м. В разписния лист, създаден през
1973 год. /копие от което е прието като доказателство по делото – л. 60/ като
собственик на поземлен имот с пл.№1650 бил записан М.М.Н., на съседния от запад
поземлен имот с пл.№1649 – Н.…, а на съседния от изток поземлен имот с пл.№1651
– Н.… Като собственик на поземлен имот с пл.№240 от север била записана В.Б.по данни
от цифровия модел на С.О.. Имот с идентификатор 68134.2822.1650 попадал в
южната част на поземлен имот с пл.№5 от кадастралната основа на регулационния
план на м.“Модерно предградие“, одобрен със заповед №29-02 от 09.06.1956 год. Процесният
имот попадал извън границите на регулацията от 1956 год. – намирал се северно
от улицата при осеви точки 341-381. Според копието от разписния лист от 1962
год. /копие от което е прието като доказателство по делото – л. 96/ срещу имот
с пл.№5 /нива/ не бил записан собственик. Процесният имот с идентификатор
68134.2822.1650 попадал в границите на терена, описан в акта за общинска
собственост №1656/5080 от 01.11.1966 год. – на гърба на акта била начертана
немащабна скица на терена с отразени размери – 110 м. Х 105 м., въз основа на
който била изчислена площта му – 11 550 кв.м.; реалната площ, заключена
между ул.“Братя Станиславови“, ул.“367-ма“, ул.“Стара църква“ и ул.“379-та“
била около 14 000 кв.м. Този имот попадал и в границите /бил частично
идентичен с/ терена, актуван като частна общинска собственост №243 от
21.02.1997 год. Не можело обаче въз основа на доказателствата по делото да се
направи категоричен извод относно идентичността на имота, описан в договора за
покупко-продажба от 29.11.1997 год. и имот с идентификатор 68134.2822.1650 по
КККР.
От показанията на свидетелката Д.И.С., които следва да
бъдат кредитирани като ясни, последователни и житейски логични се установява,
че ищцата е упражнявала фактическа власт върху дворното място и построената в
него къща, находящи се в гр.София, кв.Модерно предградие, ул.“******, при
съседи К.Б., Т.М. и В.Л..
По отношение на
правните изводи:
Ищцата основава правата си върху процесния недвижим имот на
придобивна давност, текла от 1971 год.
Ответникът противопоставя възражението, че имотът е имал
статут на безстопанствен и е станал държавна собственост по силата на чл. 6,
пр. 2 ЗС /ДВ, бр. 92/1951 год./, а впоследствие общинска собственост на
основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС.
Придобивната давност е способ за придобиване на вещни
права, който има действие спрямо всички и легитимира новия собственик за такъв
спрямо всички, а не само спрямо определено лице, а именно – досегашният
собственик на вещта. Персонифицирането на същия не е елемент от фактическия
състав на владението като фактическо състояние.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, пр. 2 ЗС - в първоначалната
й редакция /ДВ, бр. 92/1951 год./, държавни стават и имотите, които нямат друг
собственик, а в действаща от 1990 год. до изменението с ДВ, бр. 33 от 1996 год.
редакция на чл. 6, ал. 2 ЗС, държавна собственост са и вещите, които нямат друг
собственик. Нормата е отменена в тази част с приемането на Закона за държавната
собственост /ЗДС/ и Закона за общинската собственост /ЗОС/, в които е
разпоредено, както следва: с чл. 3, т. 5 ЗДС, в първоначалната му редакция, че
държавна собственост са имотите и вещите, които нямат друг собственик, с
изключение на недвижимите имоти, които стават общинска собственост по силата на
чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС.
С горепосочената норма е установен способ за придобиване
правото на собственост по разпореждане на закона. Предпоставка за приложение на
нормата е имотът да няма друг собственик.
В разглеждания случай ответникът се позовава на правно
основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали
имотът има друг собственик или е безстопанствен. Дали се касае за
безстопанствен имот е извод, който ще следва ако ищецът не успее да докаже
положителния факт, че имотът е имал друг, различен от държавата, собственик – в
случая праводателят на ищцата, респ. неговият праводател. Поради това и с оглед
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, ищцата следва да докаже, че е придобила имота
на поддържаното от нея придобивно основание, в.ч., че е владяла спрямо правен
субект, по отношение на който не действа забраната за придобиване по давност,
установена в разпоредбата на чл. 86 ЗС и не се прилага § 1 от Закона за
допълнение на ЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 год./, а ответникът – че имотът е
безстопанствен, т.е. наличието на обстоятелство, изключващо възможността за
владелеца /ищцата или нейният праводател/ да придобие имота по давност – виж Решение
№ 27 от 15.04.2016 год. на ВКС по гр. д. №3554/2015 год., І г. о., ГК, Решение
№ 36 от 18.04.2016 год. на ВКС по гр. д. №3678/2015 год., І г. о., ГК, Решение
№ 72 от 03.07.2018 год. на ВКС по гр. д. № 3005/2017 год., ІІ г. о., ГК.
Актовете за държавна и общинска собственост нямат
правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито
на силато на някой от установените в чл. 77 ЗС способи. В този смисъл
съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост не
може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по
отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата, респ. на
общината. Доказването на придобивното основание по чл. 6, пр. 2 ЗС се осъществява
чрез изследване на основните данни за недвижимите имоти, включително и тези за
правото на собственост, които се съдържат в различните карти, планове, регистри
и друга документация, в т.ч. разписните списъци към кадастралните планове.
Такива данни се съдържат и в данъчните книги. Ако по време на отреждането със
съответния план – кадастрален, уличнорегулационен/план за обществени
мероприятия, дворищнорегулационен, един имот е с неизвестен собственик, той се
води като безстопанствен – в този смисъл Решение № 541 от
6.07.2010 год. на ВКС по гр. д. № 661/2009 год., I г. о., ГК, Решение № 27 от
15.04.2016 год. на ВКС по гр. д. № 3554/2015 год., I г. о., ГК, Решение № 107 от 06.01.2017 год. на ВКС по гр. д. № 2173/2016 год., ІІ г.
о., ГК, Решение № 2 от 22.04.2019 год. на ВКС по гр. д. № 326/2018 год., І г.
о., ГК.
В частност в съставения на 01.11.1966 год. акт за
държавна собственост №1656/5080 е актуван терен с обща площ от 11 550
кв.м. като стар общински имот, издирен въз основа на Заповед №1083 от
16.09.1966 год. на СГНС. Последната има предвид незастроените имоти, като в
същия смисъл е и писмото до СП „Софжилфонд“ – Димитровски район №3453 от
22.12.1966 год. за стопанисване на „празни места“, предмет на съставените
актове. Тъй като ответникът С.О. не доказва на какво основание го е придобила,
следва да се приеме, че актът е съставен на основание чл. 6, пр. 2 ЗС /в
първоначалната му редакция/, т.е поради това, че имотът няма друг собственик. В
самия акт е посочено изрично, че теренът е отчасти застроен с малки жилища.
Графично теренът е изобразен на гърба на акта, съобразно отразеното в
съдържанието му, като са посочени административните адреси и очертанията на
отделните имоти. В една част от очертанията на имотите са записани имена на
физически лица /между които не фигурират тези на продавачите по представените
по делото предварителни договори/, а в друга част – че същите са празни.
С предварителен договор от 29.11.1971 год. ищцата е
закупила празно неурегулирано дворно място с площ от 450 кв.м. – при описани в
договора четири граници /именно върху който се установява от събраните гласни
доказателства, че е упражнявала фактическа власт/, но същевременно според заключението
на вещото лице по ценената съдебно-техническа експертиза липсват достатъчно данни,
въз основа на които да може да бъде формиран категоричен извод за идентичността
на този имот с процесния с идентификатор 68134.2822.1650. В тази връзка следва
да бъде посочено, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното
местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни
за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. За да се
установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от
време с различна индивидуализация е достатъчно те да съвпадат по
местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с
пространствените предели на правото на собственост върху определена част от
земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на техните
съседи и на тяхното право на собственост. Ако в различни периоди от време
съседите /или техните наследници/ съвпадат, може да се направи извод, че и
заключеният между тях имот не е променен. Площта на имота и сигнатурата на
плана, ако има такива, не са присъщи белези за индивидуализиране на
имота, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при
изменение на плана /виж например Решение № 672 от 07.03.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 год., I г. о., ГК/.
Отделно от това в представения по делото разписен лист от
1962 год. към кадастралния план преди 1956 год. за имот с пл.№5 – обозначен
като нива /в южната част на който попада имот с идентификатор 68134.2822.1650/
не е отразен собственик /полето е непопълнено/. При това положение и липсата на
други данни, както и на твърдения за придобиването на процесния имот от частно
лице към 1966 год., въззивният съд приема, че по силата на чл. 6, пр. 2 ЗС
/редакция към 1951 год./ той е имал статут на държавна собственост, тъй като е
бил безстопанствен, а понастоящем на частна общинска собственост. Следователно ищцата
не може да се легитимира като собстевник на процесния имот на соченото
оригинерно придобивно основание. В случая е приложима забранителната норма на
чл. 86 ЗС /в редакцията /в редакцията, обн. – Изв., бр. 92 от 1951 год. до изм.,
ДВ, бр. 33 от 1996 год./, според която не може да се придобие по давност вещ,
която е социалистическа собственост, респ. държавна или общинска собственост.
След влизане в сила на ЗОС /01.06.1996 год./ процесният имот – със статут на
частна общинска собственост би могъл да бъде придобиван по давност, но с оглед
нормата на § 1 от ДР на ЗС /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 год., в сила от 01.06.2006
год., изм., бр. 7 от 2018 год., в сила от 31.12.2017 год./ давността за придобиване
на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022
год.
В този смисъл релевираната претенция за собственост по
чл. 124, ал. 1 ГПК се явява неоснователна. Във връзка с доводите в отговора на
въззивната жалба следва да се посочи, че твърденията на ищцата за наличието на изградена
към 1966 год. постройка в процесния имот се опровергават напълно от писмените
доказателства по делото и заключението
по съдебно-техническата експертиза.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на
първоинстанционния съд. Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 3 и 8 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя
/ответника/ сумата от 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство, както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 117.63 лв. и сумата от 200 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
15.10.2018 год., постановено по гр.дело №68885/2017 год. по описа на СРС, ГО,
128 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от Е.З.С. *** с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения от Е.З.С. с ЕГН **********, с адрес: *** ОБЩИНА, с адрес: гр.София,
ул.“******, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищцата е собственик на основание придобивна давност по чл. 79,
ал. 1 ЗС на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в гр.София, ул.“******,
с идентификатор 68134.2822.1650, целият с площ от 362 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване: до 10 м., при съседи: имоти с идентификатори 68134.2822.2510, 68134.2822.1651,
68134.2822.238, 68134.2822.240 и 68134.2822.1649, заедно с построените в него
жилищна сграда – еднофамилна, със застроена площ от 74 кв.м., с идентификатор
68134.2822.1650.1, пристройка със застроена площ от 54 кв.м., с идентификатор
68134.2822.1650.2 и стопанска постройка със застроена площ от 25 кв.м., с
идентификатор 68134.2822.1650.3.
ОСЪЖДА Е.З.С. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на С.О., с
адрес: гр.София, ул.“******, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 200
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 117.63 лв. и сумата от 200 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/