Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 10.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 10077 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 74777
от 25.03.2019 г., постановено по гр. д. № 12318/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
64 състав, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че С.С.А. дължи на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150, ал.1 ЗЕ, сумата от 2 035,
74 лв. – цена за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. за
имота на адрес: гр. София, ул. „******, ведно със законната лихва от 14.09.2016
г. до окончателното изплащане и сума в размер на 62, 42 лв. – цена за услугата
дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 14.09.2016 г. до окончателното плащане. Отхвърлени
са предявените искове по чл.86, ал.1 ЗЗД по реда на чл.422 ГПК за сумата от
197, 99 лв. – лихва за забава върху цената на топлинната енергия за периода
15.09.2015 г. – 29.08.2016 г. и сумата от 10, 07 лв. – обезщетение за забава
върху цената на дялово разпределение за същия период. Ответницата е осъдена да
заплати на ищеца сумата от 171, 23 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК – разноски
в исковото производство, както и сумата от 46, 12 лв.- разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е
депозирана въззивна жалба от отвеницата С.С.А.. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. По делото не е изслушана съдебно – техническа
експертиза, въз основа на която да се определи стойността на реално доставената
до процесния топлоснабден имот топлинна енергия. Счита, че недоказана по делото
е останала и претенцията за дялово разпределение. Решаващият съд е приел за
установени факти, осъществяването на които не е доказано по делото –
потребяване на топлинна енергия и нейното количество и цена, както и
предоставянето на услугата дялово разпределение и формирането на нейната цена.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло
предявените искове.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба на
ответника от „Т.С.” ЕАД. По делото е постъпила молба, с който оспорва
въззивната жалба. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като му
присъди сторените във въззивното производство разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от третото лице – помагач на ищеца -
„Т.С.“ ЕООД, както и не е изразено становище по въззивната жалба в хода на
съдебното производство.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове
съответно с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.415, ал.1 ГПК вр с чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е потребители на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ, за топлоснабден имот –
апартамент № 3, находящ се в гр. София, община Средец, ул. ******като му дължи
сумата от общо 2 306, 22 лв., от която: 2 035, 74 лв. – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2015, сумата от 197, 99 лв. – законната лихва за забава върху
главницата за периода 15.09.2015 г. – 29.08.2016 г. – 02.09.2015 г., сумата от
62, 42 лв. – дялово разпределение и 10, 07 лв. – лихва за забава. Във връзка с подадено на 14.09.2016 г.
заявление, по ч. гр. д. № 51671/2016 г. на СРС, 64 състав, е постановена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по
чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът претендира установяване
на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
вземането, както и сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата.
На 14.09.2016
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу С.С.А. за сумата от 2 098, 16 лв. –
главница, както и сумата от 208, 06 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015
г. – 29.08.2016 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че соченият длъжник е
ползвал доставена от ищеца топлинна енергия през периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, община Средец, ул. ******ап.3,
аб. № 021144. Посочено е, че дължимите
суми са, както следва: 2 035, 74 лв. - главница и 197, 99 лв. - лихва, а
за дялово разпределение: 62, 42 лв. - главница и 10, 07 лв. - лихва. Претендира
и сторените в производството разноски в размер на 46, 12 лв. – държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
С
разпореждане от 14.10.2016 г. по ч. гр. д. № 51671/2016 г. на СРС, 64 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 46, 12 лв. -
държавна такса и 310, 72 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
постановената заповед за изпълнение. Поддържа, че не дължи изпълнение на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Твърди, че дължимата сума
е значително по – малка, тъй като е извършила плащания на погасителни вноски.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
Видно от
представения по делото нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот №
25, том І, рег. № 767, дело № 016 от 2004 г., на 02.02.2004 г. Д.А.М.е продала
на С.С. Петрова с ЕГН, като посочения на ответницата, апартамент № 3, на втори
етаж в жилищната сграда, находящ се в гр. София, ул. „******, заедно с избено и
таванско помещения. Д.А.М.е запазила безвъзмездно за себе си и съпруга си С.Г.П.правото
на ползване върху недвижимия имот, заедно и поотделно, докато са живи.
С вписана в
АВ декларация с нотариална заверка на подписите от 17.12.2008 г. Д.А.П.и С.Г.П.са
декларирали, че се отказват от вещното право на ползване, което са си запазили
с горепосочения нотариален акт върху процесния апартамент.
По делото е
представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 117, том ІІ-1,
рег. № 2314, дело № 288/2008 г. от 17.12.2008 г., с който ответницата е
учредила договорна ипотека в полза на „УниКредит Булбанк“ АД договорна ипотека
върху процесиня имот.
Видно от представения протокол от проведеното на 30.07.2002 г. Общо
събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „******,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 30.07.2002 г. е сключен договор № 2687 между „Т.С.“
ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ул. „******, по силата на
който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация
от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г.,
сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Видно от представеното извлечение от сметки за
абонатен номер 021144 за периода 30.06.2014 г. – 31.05.2015 г. стойността на
дяловоо разпределение възлиза общо на 62, 42 лв. в обща фактура №
**********/31.07.2015 г. е посочен общия размер на дълга за същия отоплителен
сезон, който възлриза на 2 035, 74 лв., 197, 99 лв. – лихва за забава.
Извлечението от сметки не е оспорено от ответницата.
В
производството пред СРС не е изслушана съдебно – техническа експертиза. С оглед
поддържаните от жалбоподателката доводи за необоснованост на обжалваното
съдебно решение и на основание чл.162 ГПК въззивният съд е допуснал
изслушването на такава. От заключението на вещото лице
От
заключението на вещото лице инж. И.У. се установява, че в имота на ответницата
има 6 броя отоплителни тела с поставени ИРРО (индивидуални разпределители на
разход за отопление). На 10.10.2013 г. уредите в помещенията: хол, кухня и стая
1, са сменени с ИРРО с дистанционен отчет. На отоплителните тела в помещенията:
баня, стая 2 и стая 3, са оставени старите уреди с визуален отчет. В имота е
монтиран един брой водомер за топла вода. вещото лице приема, че сумата за
топлинна енергия за отопление от сградна инсталация е завишена с 1, 15 лв.,
като за останалите компоненти, изчисленията, извършени от фирмата за дялово разпределение
са в съответствие с действащата Наредба № 16-334. Общият размер на дължимите
суми за исковия период възлиза на 2 035, 75 лв., от която 1 934, 05
лв. – начислени по фактури и 101, 70 лв. – сума за доплащане от изравнителните
сметки. В тази сума не са включени предишни неплатени и просрочени суми и не са
включени лихви по тях. Топломерът в абонатната станция е преминал метрологични
проверки през 2 - годишен период и при тези проверки не са констатирани
отклонения извън допустимите стойности.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на
завеждане на делото редакция, срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на
присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Липсва спор
между страните, че ответницата по делото е собственик на процесиня топлоснабден
имот и в това си качество е клиент на топлинна енергия за битови нужди през
исковия период, в каквато насока са и ангажираните по делото доказателства,
обсъдени по – горе.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, в сила
от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в
срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответницата не твърди и
не установява да е упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от
2008 г. и 2014 г.,
поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба
на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и
потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират спорното
правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год. (отм.).
В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в
режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД
с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото
лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е
регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на
принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на
отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Жалбоподателката поддържа, че по
делото не е установен размера на реално доставената топлинна енергия до
процесния топлоснабден имот за исковия период, както и липсват доказателства
относно стойността на услугата дялово разпределение.
В настоящото производство е
изслушана съдебно – техническа, изготвена от вещото лице инж. И.У..
Заключението е компетентно дадено, обстойно и задълбочено обосновано. Същото не
е оспорено от страните, както и не са ангажирани доказателства, които да
разколебаят или опровергаят изводите на вещото лице. Ето защо съдът изцяло го
кредитира. Вещото лице е установило, че стойността на реално доставената топлинна
енергия до процесния топлоснабден имот за исковия период 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г. възлиза на 2 035, 74 лв., в каквато насока са и изводите на
решаващия съд. Също така от неоспореното извлечение от сметка за аб. № 021144
за същия период възлиза на 62, 42 лв., както е прието с обжалваното решение.
Жалбоподателката е заявила довод с
постъпилото в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение, че е погасила част от
претендираното от ищеца вземане чрез извършени плащания. В настоящото
производство поддържа това свое възражение. На основание чл.154, ал.1 ГПК в
доказателствена тежест на жалбоподателката е да докаже това свое възражение.
Както в производството пред първата, така и в настоящата съдебна инстанция
същата не е ангажирала никакви доказателства в тази насока. Ето защо
възражението й се явява недоказано.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата не е депозирал писмен отговор на
въззивната жалба, както и не е представляван в проведените в настоящата съдебна
инстанция заседания от юрисконсулт, следва да се приеме, че същият не е защитаван в настоящото производство от
юрисконсулт. Ето защо не са налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК
и не следва да му се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74777 от
25.03.2019 г., постановено по гр. д. № 12318/2017
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК,
че С.С.А., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес
***, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150, ал.1 ЗЕ, сумата от 2 035, 74 (две хиляди тридесет и
пет лева и седемдесет и четири стотинки) лв. – цена за топлинна енергия за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. за имота на адрес: гр. София, ул. „******,
ведно със законната лихва от 14.09.2016 г. до окончателното изплащане, както и
сума в размер на 62, 42 (шестдесет и
два лева и четиридесет и две стотинки) лв. – цена за услугата дялово разпределение
за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
14.09.2016 г. до окончателното плащане.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.” ЕООД, ЕИК
*********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.