Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260101 24.03.2021 година гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
Нa 10 март две хиляди
двадесет и първа година
В
открито заседание в следния състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
СЕКРЕТАР:
ТАНЯ КЕМЕРОВА
като
разгледа докладваното от зам. председателя ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
в.гр.д.
№ 1073 по описа за 2021 г., за да се произнесе съобрази:
Производството е образувано по въззивната жалба на Д.И.Н.
***, чрез пълномощника му адв.Р.Р.
*** против решение № 260492 от 29.12.2020г., постановено по гр.дело №
1087/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което се отхвърля
предявения от Д.И.Н. чрез адв.Р., против „Б.” ЕАД ***,
представлявано от С.А.Г., чрез адв.К. иск за
заплащане сумата от 46828,80лева, претендирано
обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1021/01.04.2015г. към трудов
договор № 51/15.06.2005г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 09.03.2020г. до окончателното й изплащане, като неоснователен.
Въззивникът
Д.И.Н. обжалва изцяло първоинстанционното решение, като неправилно и
необосновано, тъй като изводите на първоинстанционният съд не съответстват на
императивните разпоредби на Кодекса на труда и на събраните по делото
доказателства. Изложени са подробни
съображения. Цитира се практика на ВКС по сходни казуси.Моли да бъде отменено
обжалваното първоинстанционно решение, като вместо
него бъде постановено ново, с което бъде осъдено „Б.“ ЕАД да заплати на Д.И.Н.
сумата в размер на 46 828,80 лева,
представляваща размера на неизплатеното му възнаграждение дължимо му се на
основание т.9 от допълнителното споразумение №1021/01.04.2015г. към трудов
договор №51/15.06.2005г., както и законната лихва върху главницата от датата на
завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.Претендира
направените по делото разноски и пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемият „Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от изп.директор С.А.Г., чрез адв.Г.К. от САК, молят съда да остави подадената от Д.Н.
въззивна жалба без уважение и да постанови решение, с което да потвърди
обжалваното първоинстанционно решение, като правилно
и законосъобразно. Излагат подробни
съображения. Цитират практика на ВКС. Претендират присъждане на направените по
делото разноски.
Съдът, като обсъди направените в жалбата
оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата
на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото,
намери за установено следното:
Производството е образувано по иск с
правно основание чл.66, ал.2 от КТ.
Ищецът Д.И.Н. твърди в исковата си молба,
че работил в ответното дружество „Б.”ЕАД–София с място на работа *** на
длъжност „регионален мениджър”, като през 2019г. било сменено ръководството на
ответника, а новото ръководство започнало подбор на екип и ищецът бил принуден
на 24.01.2020г. да подаде предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение на осн.чл.326 КТ, като същото било
прекратено със заповед от 10.02.2020г. Моли да му бъде изплатено уговореното
обезщетение в т.9 от допълнителното споразумение № 1021 от 01.04.2015г. към
трудовия му договор в размер на 46828,80лева/в размер на 12 заплати/, ведно със
законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
заплащане на сумата. Претендира и за заплащане на направените по делото
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е представен
подробен писмен отговор, в който ответникът „Б.” ЕАД – *** оспорва изцяло
предявения от ищеца иск, като моли същият да бъде отхвърлен като неоснователен
и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Оспорва изцяло
претенцията като неоснователна – клаузата, на която се основавал ищеца била
недействителна.
Безспорно е установено по делото наличие
на трудово правоотношение между страните – видно от представените и приети като
доказателства по делото материали – съгласно Трудов договор № 51/15.06.2005г.,
ищецът постъпил на работа на 16.06.2005г. при ответника – тогава „Б.“АД – ***,
като му било определено място на работа ***, при пълно работно време – на
длъжност НКРСС, като с допълнително споразумение № 23/01.01.2006г.,
бил преназначен на същата длъжност „техник електрически системи“ за срок до
15.06.2006г., с допълнително споразумение № 450/01.03.2007г., бил преназначен
на същата длъжност „техник електрически системи“ за неограничено време, с
допълнително споразумение № 147/02.01.2008г., било променено трудовото му
възнаграждение, с допълнително споразумение № 569/ 29.08.2008г., бил назначен
на длъжност „регионален мениджър“ за неограничено време, с допълнително
споразумение № 656/05.01.2009г., бил преназначен на същата длъжност „регионален
мениджър“ с ново трудово възнаграждение, с допълнително споразумение №
3686/31.10.2014г., бил преназначен на същата длъжност „регионален мениджър“ с
ново трудово възнаграждение, с допълнително споразумение № 1021/01.04.2015г.,
бил преназначен на същата длъжност „регионален мениджър“ с ново трудово
възнаграждение – 3700лева основно месечно и 5,40%добавка за трудов стаж, като в
т.9 била включена клауза, че при прекратяване на трудовия договор работодателят
дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12/дванадесет/месечни
брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и
независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което
обезщетение е платимо на Работника/служителя в пълен размер, еднократно до 15
календарни дни от прекратяване на договора.
С допълнително споразумение №
1052/30.04.2015г., бил преназначен на същата длъжност „регионален мениджър“ с
ново трудово възнаграждение – 1936,50лева основно месечно и 5,40%добавка за трудов
стаж, като в т.9 „Други условия“ не била включена клаузата, фигурираща в
предходното допълнително споразумение, предвиждаща обезщетение от 12 месечни
брутни заплати. С допълнително споразумение № 1009/04.01.2016г., бил
преназначен на същата длъжност „регионален мениджър“ с ново трудово
възнаграждение – 2287лева основно месечно и 6%добавка за трудов стаж – без да е
включена процесната клауза по т.9. С допълнително
споразумение № 1027/03.05.2016г., бил преназначен на същата длъжност
„регионален мениджър“ с ново трудово възнаграждение – 2453лева основно месечно
и 6%добавка за трудов стаж – без да е включена процесната
клауза по т.9. С допълнително споразумение № 318/31.12.2018г., бил преназначен
на същата длъжност „регионален мениджър“ с ново трудово възнаграждение –
3600лева основно месечно и 7,80%добавка за трудов стаж – без да е включена процесната клауза по т.9, като освен основния му платен
годишен отпуск от 20дни бил предвиден и допълнителен платен годишен отпуск по
чл.156,ал.1,т.2 от КТ – в размер на 5дни.
Видно от материалите от личното трудово
досие на ищеца при ответника, това е последното сключено между страните по
делото допълнително споразумение, след което ищецът отправил едномесечно
предизвестие по чл.326 КТ до изп.директор на „Б.“ЕАД
вх.№ 18/24.01.2020г., с което го известява, че считано от 24.02.2020г.
трудовият му договор следва да бъде прекратен. Работодателят издал заповед от
31.01.2020г., с което временно отстранил ищеца от работа до 24.02.2020г.
включително/с което му ограничил и достъпа до служебната му електронна поща и
до помещенията на дружеството/, като предвидил за този период заплащане на
трудовото му възнаграждение.
След извършена проверка от
Дирекция“Инспекция на труда“ – Стара Загора на 05.02.2020г. и 07.02.2020г. било
постановено спиране изпълнението на тази заповед. Заповедите от 31.01.2020г. за
временно отстраняване на лицата, включително и ищеца били отменени със Заповед
от 10.02.2020г., като няма данни тези заповеди да са връчени на ищеца като със
заповед № 36/13.02.2020г. на изпълнителния директор на ответното дружество било
наредено да не се начисляват и изплащат обезщетения по отношение на четирима
служители, между които и ищеца – отбелязан под т.3. – по Допълнително
споразумение № 1021/01.04.2015г. към ТД 51/15.06.2005г. в размер на 12брутни
работни заплати.
Със Заповед № 35/13.02.2020г. на
изпълнителния директор на ответното дружество било наредено да се начисляват
полагаемите обезщетения по КТ по отношение на четирима служители, между които и
ищеца – отбелязан под т.3. – обезщетение по чл.224 от КТ в размер на 18дин
мин.години и 3дни тек.година и обезщетение по чл.220,
ал.2 в размер на 13 календарни дни. На 14.02.2020г. ищецът получил срещу
разписка оформената си трудова книжка и заповед от 10.02.2020г.,с която е
постановено, че на осн.чл.326,ал.2 КТ вр.чл.220,ал.2 КТ трудовият договор между страните следва
да се счита за прекратен от 11.02.2020г., като на служителя да се изплати
обезщетение за частично неспазено предизвестие и обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск.
За изясняване обстоятелствата по делото
е назначена съдебно-икономическа експертиза, според заключението на която,
размера на претендираното обезщетение в размер на
12брутни възнаграждения по клаузата по т.9 от Допълнително споразумение №
1021/01.04.2015г. е в размер на 46828,80лева – при договорено трудово
възнаграждение от 3600лева, допълнително възнаграждение за трудов стаж и
проф.опит – 11,4% и платен отпуск от мин.години за 5дни – общо 3902,40лева
брутно месено. Съдът намира заключението на вещото лице за компетентно и добросъвестно
изготвено.
При така установената фактическа
установка първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и
недоказан. В мотивите си е изложил, че действително съгласно разпоредбата на
чл.66, ал.2 КТ с трудовия договор могат да се уговарят и други условия,
свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни
разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника
или служителя от установените с колективния трудов договор. След оформянето на процесното Допълнително споразумение от 01.04.2015г. между
страните са подписани още няколко, като в никое от тях тази клауза не е
преповторена – следващото е от 30.04.2015г., като в него клаузата за
обезщетение не е включена, а трудовото възнаграждение на ищеца е намалено, като
в никое от последващите четири допълнителни
споразумения няма такава клауза. С оглед на това РС е приел, че при това
положение клаузата по т.9 от допълнителното споразумение от 01.04.2015г. не е
действала към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца през
2020г. – тя е действала само до 30.04.2015г., когато е оформено следващото
допълнително споразумение с ищеца, което не я съдържа. При това положение съдът
е счел, че не следва да се занимава с въпроса за евентуалната действителност на
една невключена в трудовия договор клауза, която няма действие спрямо страните.
И само на това основание е приел, че следва да отхвърли изцяло като
неоснователен предявеният от ищеца иск за заплащане на сумата от 46828,80лева,
представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №1021/01.04.2015г.
към трудов договор № 51/15.06.2005г.
Въззивният съд споделя напълно
гореизложените доводи, изложени от първоинстанционния съд, но счита, че за
пълнота следва да посочи, че намира, че посочената разпоредба – чл.66 ал.2 от КТ действително дава възможност на страните по трудовото правоотношение да
уговорят по-благоприятни за работника или служителя срок и/или размер на обезщетението. Допустимо
е също така да се уговори и друг вид обезщетение, различно от законоустановените, когато юридическите факти, въз основа
на които се дължи то, са различни от тези, за които в раздел III на глава Х от КТ е предвидено заплащането на обезщетение. В
съдебната практика обаче се прави ясно разграничение между случаите, в които
трудовото правоотношение се прекратява по причина на работодателя и когато
прекратяването настъпва по причина на работника. Приема се, че уговорката за
заплащане на обезщетение е валидна винаги, когато уволнението е по причина на
работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата,
намаляване обема на работата, спиране на работата и пр., но не и в случаите,
когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника -
дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества
на работника за ефективно изпълнение на работа и пр.
Недействителността на уговорката, предвиждаща,
че работодателят има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на
прекратяване на трудовия договор, дори когато прекратяването е инициирано от
работника, се корени в противоречието й с добрите нрави. Поначало обезщетението
има за цел да репарира вредите, причинени на работника от неправомерните
действия на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение. Възможно
е да се уговаря изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на
трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение
на работодателя, но в такива случаи целта на обезщетението е друга, обикновено
размерът на обезщетението зависи от продължителността на трудовото
правоотношение и последиците от неизпълнението на задължението за плащане са
други. В случая от съдържанието на уговорката т.9 от допълнително споразумение
№ 1021/01.04.2015г. обаче не е видно същата да има гратификационен
характер. Ето защо работникът, по чиято
инициатива се прекратява трудовия договор, би се облагодетелствал
неоснователно, тъй като би получил обезщетение за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в резултат на собствените
му действия.
Уговорките, допускащи нарушаване на забраната
за несправедливо облагодетелстване, са нищожни поради противоречие с добрите
нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този смисъл е
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/.
Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория
попадат онези наложили се правила и норми, бранещи принципи, права и ценности,
които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само в интерес на някоя от договарящите
се страни. Такива са например принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили израз в
отделни правни норми, като целта е
предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Според правната теория
нищожни поради противоречие с добрите нрави са сделките, които по своето явно
съдържание, по външно установими мотиви за сключване
противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер „Гражданско право на
НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Предвид изложеното следва да се приеме,
че уговорката по т.9 от допълнително споразумение № 1021/01.04.2015г. поражда
правно действие само в случаите, когато уволнението е по причина на
работодателя, независимо от основанието за уволнение. Тъй като в случая
уволнението е инициирано от работника, без да е налице неправомерно поведение
на работодателя, право на обезщетение в полза на ищеца не е възникнало.
С оглед на това, въззивният съд намира,
че искът за заплащане на сумата 46828,80лева, представляваща обезщетение по
т.9 от допълнително споразумение №1021/01.04.2015г. към трудов договор №
51/15.06.2005г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.03.2020
г. до окончателното й изплащане, се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Ето защо, въззивният съд намира, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено. При постановяването му не са допуснати нарушение на материалния и
процесуалния закони.
По разноските: С оглед изхода на делото
– неоснователност на въззивната жалба, следва въззивникът да бъде осъден да
заплати на въззиваемия направените разноски пред
въззивната инстанция, които са в размер на 1935 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение.
Водим от горните мотиви и на основание
чл.272 от ГПК Старозагорски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260492 от 29.12.2020г.,
постановено по гр.дело № 1087/2020г. по описа на Районен съд – Стара Загора
ОСЪЖДА Д.И.Н. ЕГН **********, с адрес ***,
съдебен адрес ***, чрез адв.Р., да заплати на „Б.”
ЕАД, ***, ***, ЕИК ***, представлявано от С.А.Г., чрез адв.
Г.К. сумата от 1935лв. /хиляда деветстотин тридесет и пет лева/, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС на РБ при наличието на касационните основания по чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: