№ 850
гр. Бургас, 15.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20222100500840 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по
въззивна жалба подадена от Община Поморие с Булстат *********
представлявана от Кмета инж. Иван Атанасов Алексиев, ЕГН **********,
чрез адвокат Димитър Иванов Гроздев, срещу Решение № 260201/21.10.2021
г. постановено по гр.д. 58/2021 г., по описа на Районен съд Поморие, с което е
уважен иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен от „РТК“ ООД
с ЕИК *********, като въззивната община е осъдена да заплати на ищеца
сума в общ размер на 7053,45 лв. (седем хиляди петдесет и три лева и
четиридесет и пет стотинки), представляващи неустойка за забавено
изпълнение съгласно чл.15 от сключен между страните договор за
обществена поръчка №Д-610/02.12.2016 г., формирана от сбора от
неустойката за забава в размер на 0,1 % за всеки ден забава върху сумите, за
които е издадена всяка от следните фактури: №6920 за 13836,96 лв. и №6921
за 3399,60 лв., двете издадени на 30.09.2017 г. с падеж 30.10.2017 г.; фактури
№6999 за 6149,76 лв. и №7000 за 1292,53 лв., двете издадени на 31.10.2017 г.
с падеж 30.11.2017 г. ; фактури 7009 за 3074,88 лв. и 7010 за 624,02 лв., двете
издадени на 15.11.2017 г. с падеж 15.12.2017 г.; №6922 за 5132,24 лв. и №6924
за 2188,91 лв., двете издадени на 30.09.2017 г. с падеж 30.10.2017 г.; №7001 за
5132,24 лв. и 7002 за 1837,07, двете издадени на 30.10.2017 г. с падеж
30.11.2011г. ; №7011 за 2566,12 лв. и №7012 за 702,67 лв., двете издадени на
15.11.2017 г. с падеж 15.12.2017 г., считано от падежа за заплащане на всяка
от сумите до 20.04.2018 г.-датата на плащане на всяка от тях, ведно със
1
законната лихва върху тази сума считано от 27.01.2021 г. – датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане. С решението разноските са
присъдени в полза на ищеца.
Жалбоподателят излага съображения, че неправилно
първоинстанционния съд е квалифицирал дължимата сума като неустойка,
тъй като в договора било изрично уговорено обезщетение за забава. Твърди,
че уговореният размер на сумата за обезщетение за забава противоречи на
добрите нрави, тъй като уговореният размер на неустойката излиза извън
обезщетителния и санкционния характер на същата, поради което уговорката
била нищожна. Твърди, че кредиторът не е претърпял никакви вреди в
следствие на забавата, поради което при условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност и моли съда да намали размера на неустойката.
Аргументира становище за неприложимост на чл. 309 ТЗ, тъй като Община
Поморие не е търговец. Моли, поради наличие на процесуално нарушение,
първоинстанционното решение да се отмени, а делото да се върне на
първоинстанционния съд за ново разглеждане, тъй като районният съд не бил
се произнесъл по възражението за прекомерност на неустойката. В условията
на евентуалност моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
подаден от „РТК“ ООД, в който се твърди, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Твърди се, че
въззивната жалба е бланкетна. Аргументира се становището, че правната
квалификация от първоинстнационния съд е правилна и липсвали възражения
на въззивника в тази насока пред районния съд при докладване на делото.
Неустоечната клауза била валидна, забавата на длъжника била установена и
неустойката се дължала. Твърди, че клаузата е предложена от ответника и
уговореният размер отговарял изцяло на функциите на неустойката, дори бил
значително нисък. Аргументира се становището, че Общината участва в
търговския оборот, макар да не е търговец и понятието „добри нрави“ в
търговския оборот отговаряло на добрите търговски практики, които
изисквали стриктно и срочно изпълнение на поетите задължения. Сделката
била търговска и чл. 309 ТЗ бил приложим в случая, а също при забава на
парично задължение законът презумирал настъпилите вреди.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговаряща
на изискванията на чл. 260-261 ГПК.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде разгледана по същество.
Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:
Производството пред първоинстнационния съд е образувано по искова
молба от ищеца „РТК” ООД, против ответника Община Поморие. В молбата
се твърди, че по силата на договор №Д-610/02.12.2016 г., сключен между
страните след провеждане на обществена поръчка ищецът, в качеството си на
изпълнител по договора, изпълнявал договорните си задължения по
сметосъбиране, сметоизвозване и почистване на територията на община
2
Поморие. Твърди се ,че ответникът не изпълнявал точно задължението си да
заплати извършените от ищеца услуги в сроковете уговорени с договора.
Твърди се, че ответникът заплатил дължимите суми по издадените от ищеца
фактури за дейностите по договора извършени на територията на кметствата
Каблешково и Ахелой, но сторил това със закъснение и изпаднал в забава.
Твърди се, че в чл.15 от договора е предвидена неустойка за забава в размер
0,1 % от дължимата сума на ден, но неповече от 20 % от стойността на
договора, като съгласно тази клауза ответникът дължал неустойка в общ
размер на 7053,45 лв. Иска се осъждане на ответната община да заплати на
ищеца общо 7053,45 лв.представляващи неустойка за забавено изпълнение
уговорена в чл.15 от договора, формирана от сбора от сумите на неустойките
по всяка от издадените фактури от м. септември 2017 г. до м. ноември 2017 г.
за сумите дължими за дейностите по договора извършени на територията на
кметства Каблешково и Ахелой, за периода от деня следващ датата на падежа
уговорен със споразумението до датата на изпълнение на задължението, ведно
с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума от
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане .
В срока по чл.131 ГПК ответната община е подала отговор на исковата
молба. В него се оспорват предявените искове по основание и
размер. Излагат се съображения, че чл.15 от договора не е за неустойка, а за
лихва за забава, също така се изразява становище за нищожност на клаузата
на чл.15 от договора поради противоречие с добрите нрави, като при
условията на евентуалност се иска намаляване размера на неустойката и
също така се прави възражение за изтекла погасителна три годишна давност.
За да се произнесе по основателността на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка
с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна
следното:
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по
делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно
това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.
Във въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към
нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново
всички събрани пред районния съд доказателства.
Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, разгледано във връзка с чл. 6, ал. 2
ГПК, по отношение проверката на правилността на първоинстанционното
решение, въззивният съд е обвързан от изрично посочените във въззивната
жалба въпроси, чието разрешение е провокирало въззивниците да поискат
преразглеждането им.
Въззивния съд намира за правилен изводът на районния съд, че в чл. 15
3
от договора е уговорена неустойка за забавено изпълнение по смисъла на чл.
92 ЗЗД. Съобразно свободата на договаряне и диспозитивния характер на
нормата на чл. 86 ЗЗД, страните са свободни да уговорят обезщетение за
забава на парично задължение в по-висок размер от законово предвидения.
Всяка уговорка от този вид във всеки случай следва да се квалифицира като
мораторна неустойка, тъй като приложимата материалноправна норма в тази
хипотеза е чл. 92 ЗЗД. Този извод се приема и от върховната съдебна
инстанция в Решение № 49 от 27.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 16/2011 г., II т.
о., ТК.
Също така, настоящата инстанция намира за правилен изводът, че
уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако е уговорена извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Със
същата е договорено обезпечаване вредите от забавено изпълнение на
задълженията по договора в предварително определен от страните размер 0,1
% от дължимата сума на ден, като е предвиден и максимален праг на
отговорността за забава- до 20 % от стойността на договора, с което страните
отнапред са ограничили възможността размерът на неустойката да достигне
или надхвърли стойността на договора. В Решение № 16 от 16.06.2009 г. на
ВКС по т. д. № 430/2008 г., II т. о., ТК е прието, че въпросът дали
неустоечното съглашение излиза извън пределите на нравствено допустимото
поради липсата на уговорена горна граница или на краен момент на
начисляване не може да има еднозначен отговор, а следва да се преценява във
всеки конкретен случай, като се съобрази налице ли е огромен номинален
размер на неустойката, превишава ли тя многократно действителните вреди
на кредитора или нарастването й е неудържимо. Точно в светлината на това
разрешение по настоящия казус следва да се приеме, че след като неустойката
е ограничена до разумните 20% от стойността на договора и същата не е с
огромен номинален размер, уговорката е действителна.
Следва да има предвид още, че във всеки случай уговорената неустойка
надвишава предполагаемите вреди, които би претърпял кредитора при
неизпълнение, в което се изразява нейната санкционна функция. В настоящия
случай общия размер на главните вземания обезпечени с неустойката са в
размер над 45 000 лв., а просрочванията по различните фактури са с повече от
5 месеца, като стойността на договора възлиза на 3 420 000 лв. При тез
размери на отношенията между страните- община и изпълнител на
обществена поръчка, не може да се приеме, че неустойката в претендирания
размер противоречи на добрите нрави, след като максималния размер на
уговорената неустойка е 684 000 лв.
Верен е и изводът в отговора на въззивната жалба, че при забава на
парично задължение вредите в размера на законната лихва се предполагат.
Това също е аргумент в подкрепа на тезата, че при мораторна неустойка
обезпечаваща парично задължение, функцията на неустойката, че вредите не
се доказват (обезпечителната функция) е подсилена, от колкото при всеки
4
друг вид неустойка.
Аргумент в подкрепа на гореизложеното може да се изведе и от
становището в Решение № 196 от 6.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 335/2009 г., II
т. о., ТК, в което е прието, че неустойка в размер на 0.5% за всеки просрочен
ден, не може да се приеме за нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като
противоречаща на добрите нрави, независимо от липсата на краен момент за
начисляване.
Правилно във въззивната жалба е прието, че Община Поморие не
участва в правоотношението в търговско качество. Съгласно чл. 120 ЗОП за
всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и
прекратяването на договорите за обществени поръчки се прилагат
разпоредбите на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите.
Съгласно чл. 1 от Търговския закон търговец е всяко физическо или
юридическо лице, което по занятие извършва някоя от изброените сделки.
Макар и сделката, предвид качеството на изпълнителя като търговец съгласно
чл. 1, ал. 1 ТЗ, да има търговски характер по смисъла на чл. 286, ал. 1 и ал. 3
ТЗ, общината като юридическо лице съгласно чл. 14 ЗМСМА не е встъпила в
това правоотношения като търговец. Приложението на чл. 309 ТЗ,
установяваща недопустимост за намаляване поради прекомерност на
уговорената неустойка по търговски сделки, сключени от търговец, в
отношенията между страните в случая е изключено. Нормата на чл. 309 ТЗ
забранява намаляване на неустойката при двустранна търговска сделка
(търговска сделка по която и двете страни са търговци), тя не забранява
намаляването поради прекомерност на неустойката по едностранна търговска
сделка, по искане на страната, която не притежава търговско качество.
Въпреки това, настоящата инстанция намира, че така уговорената
неустойка не е прекомерна и не подлежи на намаляване, въпреки, че
надвишава вредите, които би претърпял кредитора. По този въпрос следва да
се съобрази тълкуването на разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, дадено в
Решение № 65 от 14.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 589/2008 г., II т. о., ТК,
според което намаляването на неустойката трябва да става с оглед
съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с
претърпените вреди, но във всички случаи неустойката не трябва да се свежда
до размера на вредите. Освен обезпечителна и обезщетителна функция не на
последно място неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като
кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не
са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. Следователно в
този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а
длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото
неизпълнение. Размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не
трябва да се редуцира до размера на вредите, и поради това, че при
приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се
игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило
съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат
реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това да
е свързано с по-големи трудности при доказването. Ето защо при намаляване
5
на неустойката поради прекомерност не трябва да се изпуска санкционния
елемент, както и това, че трябва да се търси границата, от която започва
прекомерността, а тя не може да бъде друго освен резултативна величина
между действителния размер на неустойката и претърпените вреди. При
прилагане на чл. 92, ал. 2 ЗЗД съдът трябва да прецени какво е превишението
на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора,
абсолютният й размер, дали кредиторът е могъл да избегне вредите като
положи грижата на добър търговец, както и да съобрази обичайната практика
за уговаряне на неустойка при договори от същия вид.
Съобразно казаното по-горе и това, че максималния размер на
уговорената неустойка е 684 000 лв., а финансовия ресурс по договора е
3 420 000 лв., мораторна неустойка в размер на 7053,45 лв. за просорочие
повече от 5 месеца на задължения над 45 000 лв., в конкретния случай
напълно съответства на отношенията между страните и на трите функции на
неустойката. Следва да се има предвид, че в производството по ЗОП,
общината-ответник самостоятелно е изготвяла всички клаузи на процесния
договор. След като се касае за парично задължение към търговец, вредите от
забавата се презюмират, дори и в по-висока степен с оглед търговското
занятие на субекта, съпътствано от постоянни разходи и инвестиции. При
тези съображения, настоящата инстанция намира предявения иск за изцяло
основателен.
Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че делото следва
да се върне на първоинстнационния съд, тъй като последния не се е
произнесъл по възражението за прекомерност на претендираната неустойка.
Първоинстанционното решение не е непълно, с оглед предявения иск. Съдът
по възраженията на ответника се произнася единствено в мотивите, като няма
пречка, това произнасяне да бъде преразгледано в мотивите на въззивното
решение. Въззивния съд е съд по същество и връща делото за ново
разглеждане само при определени хипотези на нищожно и недопустимо
решение, които не са налице в настоящия случай.
Въпреки, частично несъвпадане на мотивите на въззивната инстанция с
приетото от първостепенния съд, крайният резултат постановен в
първоинстанционното решение, съвпада с крайния извод на въззивната
инстанция, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено в
цялост.
При този изход на спора, разноските за въззивното производство следва
да се присъдят в полза на въззиваемата страна.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271 ГПК, Бургаският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260201/21.10.2021 г. постановено по
гр.д. 58/2021 г., по описа на Районен съд Поморие.
ОСЪЖДА Община Поморие с Булстат *********, да заплати на „РТК“
6
ООД с ЕИК ********* сумата в размер на 1056 лв. – съдебно-деловодни
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7