Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261088 06.04.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР
ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13579 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищцата С.Р.Т., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** *** Г.Т., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 7, 93 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ****/ 15.10.2015 г., както и сумата от 59, 52 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 20.10.2020 г., до окончателното им плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ****/ 15.10.2015 г., от който ищцата не притежава екземпляр, като той бил недействителен на няколко основания. Първо- възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски.
В съдебно заседание страната чрез пълномощника си прави изменение на размерите на осъдителните искове, като първият го намалява и за разликата го оттегля, а вторият- го увеличава.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. На първо място се прави възражение за изтекла погасителна давност, която в случая била петгодишна и срокът започвал да тече от сключване на договора, поради което към датата на предявяване на иска тя вече била изтекла. Твърди се още, че по същество исковете били неоснователни и недоказани, като ищецът дори не представял договора между страните, от който да е видно наличието на валидно правоотношение. Неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и непроменлив за целия срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се съдържа информация как е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно ГПР- той също бил конкретно посочен (47, 71 %) и не подлежал на промяна, като била записана и общата сума за плащане по договора- 210, 12 лева. Нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, това не я правило нищожна, а следвало само да се намали размерът й. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ****/ 15.10.2015 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 200 лева, при следните условия: срок- 12 седмици, на вноски от по 17, 51 лева, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 47, 71 %, при общ размер на всички плащания- 210, 12 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 59, 52 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 4, 96 лева.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и погасителния план към него, ведно със справка за извършените плащания.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.
На първо място, досежно възнаградителната лихва, следва да се отбележи, че същата представлява цената на услугата, предоставена от финансовата институция за отпуснатия кредит, като плащането тук принципно е дължимо, доколкото по този начин потребителят овъзмездява търговеца за предоставените му от последния парични средства за ползване чрез заема. ЗПК не предвижда лимит на размера на лихвата, като съдебната практика е приела, че клаузата за лихвата по един необезпечен кредит би противоречала на добрите нрави, ако е прекомерна. В настоящия случай обаче това не е така, защото по договора ГЛП е 40 %, а ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва, каквото е законовото изискване. Оттук- няма противоречие с добите нрави, а оскъпяването на кредита с лихва и други разходи/такси по него в общ размер около 10 лева за срока на договора от около три месеца, съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница от 200 лева и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, предвид пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Размерът на лихвата е фиксиран в договора, съдържа се и в погасителния план като седмична вноска, поради което не може да се приеме, че клаузата е заблуждаваща или пък, че е предвидена във вреда на потребителя. Следователно възнаградителната лихва е била дължимо платена, защото задължението за заплащането й произтича от действителна уговорка между страните, поради което и исковата претенция за връщане на платената по нея сума от 7, 93 лева, поддържана след изменението на иска, следва да бъде отхвърлена.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 71 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 59, 52 лева (при отпусната заемна сума от 200 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 4, 96 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя в размер над 25 % от главницата. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.
Предвид горното, клаузата, предвиждаща неустойката, се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, поради което по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Така вторият осъдителен иск следва да бъде уважен в посочения му размер и претенцията да се присъди за сумата от 59, 52 лева, поддържана след изменението, доколкото именно в този размер тя реално е била заплатена от длъжника по данни на кредитора от справката. Същата се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Съдът намира за неоснователно направеното от ответника в отговора възражение за изтекла погасителна давност за платените по договора суми. Доколкото основанието на претенцията е базирано на хипотезата на неоснователното обогатяване, следва, че от момента на плащане на съответната сума, принципно възниква претенцията за връщането й, след като тя е била изначално недължима. При положение обаче, че се касае за разсрочено плащане на вноски по договора, а не за еднократно плащане, то следва, че от датата на последното плащане на съответната месечна вноска възниква правото на длъжника да търси връщане на даденото. Според договора, срокът на кредита е 12 седмици, считано от датата на сключването- 15.10.2015 г., или до 07.01.2016 г., както е посочено по погасителния план, а последното плащане според приложената от ответника справка на вноски за лихва и неустойка е от 02.12.2015 г. Именно оттогава следва да се брои и началният момент на петгодишния давностен срок, който до датата на подаване на исковата молба в съда- 20.10.2020 г. още не е бил изтекъл, а в тази връзка и възражението за изтекла давност на ответника не поражда правен ефект.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност, като такива се претендират. Ответникът на основание чл. 78 ал. 4 от ГПК има право на разноски и за прекратената част (поради отказ) от иска за лихвата, като тези разноски следва да се присъдят заедно с общите такива, които се полагат на ответника с оглед отхвърлената част на иска. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 100 лева (л. 9) и такса за издаване на съдебно удостоверение от 5 лева (л. 25- 26). В процеса страната е представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила хонорар (л. 4), в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адвокат Д.Б., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с действалата към момента на сключване на договора Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като то възлиза с оглед общата цена на исковете в размер на 360 лева с ДДС и е дължимо директно в полза на адвоката. На ответника е дължимо само юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от свой пълномощник по делото, изготвил отговора, което следва да бъде определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ищеца- 57, 06 лева, на ответника- 45, 65 лева, а на пълномощника на ищеца- 195, 64 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** *** Г.Т., да заплати на С.Р.Т., ЕГН: **********,***, сумата в размер на 59, 52 (петдесет и девет лева и петдесет и две стотинки) лева- неустойка, получена без основание по недействителен договор за паричен заем № ****/ 15.10.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 20.10.2020 г., до окончателното й плащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на С.Р.Т., ЕГН: **********,***,
за осъждане на „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46,
представлявано от **** *** Г.Т., да й заплати сумата от 7, 93 (седем лева и деветдесет
и три стотинки) лева, представляваща възнаградителна лихва, заплатена по договор
за паричен заем № ****/
15.10.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба- 20.10.2020 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** *** Г.Т., да заплати на С.Р.Т., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото в размер на 57, 06 (петдесет и седем лева и шест стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА С.Р.Т., ЕГН: **********,***, да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** *** Г.Т., направените разноски по делото в размер на 45, 65 (четиридесет и пет лева и шестдесет и пет стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** *** Г.Т., да заплати на адв. Д.Г.Б.,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата С.Р.Т., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 195, 64 (сто деветдесет и пет лева и шестдесет и четири стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД