Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на трети февруари
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Анелия Груева като разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 10965 по описа за 2019
година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение № 114399 от 14.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 43356 по описа
за 2016 г., СРС, Първо ГО, 49-ти състав: ОТХВЪРЛЯ предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, срещу Т.К.Ш., обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и
ал.2 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 16147.66
лева-главница по договор за кредит за текущо потребление от 7.12.2006г., и
сумата от 7486.46 лева- договорна лихва за периода от 03.08.2010 до 27.01.2011г.; ОСЪЖДА Т.К.Ш., да заплати
на „О.Ф.Б.“ ЕАД, на основание чл.79,
ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД сумата от 16147.66 лева-главница по
договор за кредит за текущо потребление от 7.12.2006г., ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и сумата от 4839.85
лева- договорна лихва за периода от 03.08.2010 до 27.01.2011г., както и сумата
в размер на 1830,81 лв.-разноски по делото; ОТХВЪРЛЯ предявения от „О.Ф.Б.“ ЕАД
, срещу Т.К.Ш., иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД за горницата над
4839.85 лева до пълния предявен размер от 7486.46 лева- договорна лихва за
периода от 03.08.2010 до 27.01.2011г.
Срещу така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба от ответницата пред СРС - Т.К.Ш.. Решението се обжалва в частта,
в която претенциите на ищеца са били уважени. Излагат се доводи за неправилност
на така постановеното решение, във връзка с разпоредбата на чл. 99 ал. 3 ЗЗД-
не е била уведомена за цесията каквото възражение била направила и пред СРС.
В хода по същество пълномощникът й излага доводи за недопустимост на
съдебното решение, тъй като се счита, че съдът се бил произнесъл свръх петитум
по осъдителен иск несвързан със заповедното производство.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част.Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от „О.Ф.Б.“ ЕАД,
ищец пред СРС. Излага се становище за нейната неоснователност и
правилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Сочи се, че ответницата,
въззивник пред настоящата инстанция е била уведомена за цесията и това се
установявало от доказателството на л.34 от първоинстанционното производство,
където било изписано името на ответницата, собственоръчно. Този документ не бил
оспорен относно неговата автентичност. Освен това ответницата била уведомена и
в хода на образуваното изп.производство чрез получаването на поканата за доброволно
изпълнение. Наред с това съгласно приетото в решение № 198/18.01.2019 г.
връчването на особен представител пораждало свързаните с този факт правни
последици. Следователно, връчването най-късно било сторено с получаването на
препис от исковата молба. Сочи,
че с оглед приетото в ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д.№ 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, т.11 б, е допустимо предявяване на осъдителен иск при условията
на евентуалност. След като СРС бил приел за неоснователен установителния иск,
правилно се бил произнесъл по осъдителния, който бил предявен при условията на
евентуалност. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 05.06. 2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 18.06.2019 г. /по пощата/.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес:
Издадената на 02.02.2011 г. от СРС, ГО, 49-ти състав по ч.гр.д.№ 3731 по
описа за 2011 г. в полза на заявителя „Банка ДСК“ АД по заявление от
28.01.2011 г., заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК, е била съобщена на длъжника – Т.К.Ш. чрез връчването на
поканата за доброволно изпълнение /ПДИ/ по образуваното изп.дело №
20168510400547 по описа на ЧСИ М.П., рег.№ 851, с район на действие СГС. Това е
станало на 07.04.2016 г. като длъжницата е получила поканата, лично.
На 08.04.2016 г. Т.К.Ш. е подала възражение по чл.414 ГПК, с което е
оспорила вземането.
Възражения по чл.414 ГПК са подали и другите длъжници срещу които е била
издадена заповедта за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, а именно: П.И.С.и К.С.К./поръчители/.
СРС е дал на заявителя указания по
чл.415 ГПК, които са достигнали до знанието му на 29.06.2016 г.
На 01.08.2016 г. „О.Ф.Б.“ ЕАД е подал молба, с която е уведомил съда, че по силата на договор
за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 22.06.2012 г. сключен с
„Банка ДСК“ АД, е придобил процесното вземане срещу Т.К.Ш., П.И.С.и К.С.К..
Представен е препис от приемо-предавателен протокол към договора, както и
уведомително писмо до Т.К.Ш. за цесията.
Съгласно указанията дадени в т.10 б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д.№
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на
иска по чл.422 ГПК, легитимиран да предяви иска е цесонерът при спазване на
срока по чл.415, ал.1 ГПК.
Исковата молба е предявена на 29.07.2016 г./по пощата/ и същата е
насочена срещу кредитополучателката Т.К.Ш.. Предявени са искове по чл.422 ГПК и
при условията на евентуалност – осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, произтичащ
от неизпълнение на договора за кредит от 07.12.2006 г. за сумата от
16 147,66 лв. и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 7 486,46 лв.- договорна
лихва, изтекла за периода от 03.08.2010 г. до 27.01.2011 г.; главницата е била
претендирата ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба.
С обжалваното решение СРС е приел, че от доказателствата по делото не се
установява да е изпълнено изискването на т.18 от ТР № 4/2018 г. на ОСГТК на ВКС
/по въпросите на заповедното производство/ за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. При това положение не следвало да се издава заповед за
изпълнение, а заявлението следвало да се отхвърли, тъй като не било налице
подлежащо на изпълнение, вземане. Затова и исковете по чл.422 ГПК са били
отхвърлени като неоснователни.
Относно
евентуалните искове:
След като е приел за неоснователни установителните искове, СРС е пристъпил
към разглеждане на евентуалните- осъдителни. Последните са квалифицирани като
такива по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.240, ал.2 ЗЗД.
В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.
214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение,
както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от
което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск
при условията на евентуалност- т.11
б от горекоментираното ТР.
Следователно
довода на въззивницата за недопустимост на обжалваното от нея първоинстанционно
решение е неоснователен.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС по спорните пред
настоящата инстанция факти е приел следното:
По силата на договор за кредит за текущо потребление от 7.12.2006г., „Банка ДСК“ АД е предоставила на Т.К.Ш. сумата от 19
500 лева – кредит за срок от 96 месеца. СРС е констатирал, че срока на договора
е изтекъл на 7.12.2014г.
По силата на договор за цесия от 22.06.2012г. „Банка
ДСК“ АД прехвърлило на ищеца вземания по Приложение №1. От протокола от
05.07.2012 г. за проблемни кредити към РЦ София- Запад съгласно Договор за
покупко-продажба на вземане /цесия/ от 22.06.2012г., било видно, че под №2201
фигурирало вземането спрямо ответницата в размер на 16147.66 лева – главница,
2398.46 лева-договорна лихва и 1159.02 лева – разноски. Предвид на което СРС е приел,
че вземанията спрямо ответницата по
договор за кредит са предмет на договора
за цесия, сключен между Банката и ищеца.
За да породи действието си по отношение на ответницата цесията следвало
да й бъде съобщена на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД. По делото било представено
уведомление до ответницата за сключен договор за цесия от 22.06.2012 между Банката и ищеца, по силата на който вземането спрямо
нея било придобито от ищеца. В писмото било
изписано на ръка, че е получено от ответницата. Ответницата не оспорвала
подписа си в уведомлението.С оглед на което съдът е приел, че изявлението
изхожда от ответницата. Въз основа на тези си мотиви, СРС е достигнал до извода,
че ответницата е уведомена за извършената цесия по чл.99, ал.3 от ЗЗД/неправилно в решението „ГПК“/, поради което цесията била породила правните
последици по отношение на нея, а именно: за неин кредитор се считал ищеца,
считано от получаването на уведомлението.
Уведомяването било извършено от цесионера, който бил изрично овластен от
цедента за това, с пълномощно, представено по делото.. В този смисъл била и
задължителната практика на ВКС,
обективирана в Решение №78 от 09.07.2014г. по т.д. №2352/2013, ВКС, II ТО.
Кредитирайки заключението на ССЕ СРС е определил задължението на
ответницата към датата на подаване на исковата молба на сумата в размер на 16147.66
лева – главница, 7486.46 лева – лихва, законна лихва за периода от 28.01.2011
до 22.06.2012- 2393.74 лева, цедирани разноски – 909.02 лева и разноски ,
направени от ищеца -909.08 лева..
Изискуемостта на вземането за главница била настъпила с изтичане на срока
на договора. Затова и ответницата дължала сумата от 16147.66 лева-главница по
договора за кредит.
С оглед на изложеното предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД следвало да бъде уважен за сумата от 16147.66 лева-главница.
Относно претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД СРС също се е позовал на заключението
на ССЕ, в което било посочена сумата от 7486.46 лева – лихва включва договорна
лихва в размер на 4839.85 лева, санкционираща лихва в размер на 6, 53 лева и
наказателна лихва в размер на 2640.10
лева.
Ищецът претендирал само договорна
лихва по договора за кредит, не и наказателна и санкционираща лихва. С оглед на
което съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД
следва да бъде уважен до размера на 4839.85 лева и да бъде отхвърлен за
горницата до пълния предявен размер от 7486.46 лева.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното по съществото на спора:
Спорно по делото е ли уведомена въззивницата за извършената цесия.
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане –
цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в
момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по
силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено
противното/.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето
вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и да предаде на новия
кредитор документите, които установяват вземането. Прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато съобщението бъде получено
от длъжника. До този момент той не знае за цесията, за него не съществува
задължение да престира на цесионера и задължението му спрямо него ще възникне
едва след получаване на съобщението от първоначалния кредитор. Разпоредбата има
защитна функция и цели да се предотврати възможността длъжникът да изпълни в
полза на лице, което не е кредитор. Именно поради това за да породи своето
действие по отношение на длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до
неговото знание.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС в частта, в която съдът е
приел, че ответницата е била надлежно уведомена за извършената между заявителя
/в заповедното производство/ и ищецът /при условията на частно правоприемство/
цесия.
Решението е постановено при съобразяване на събраните по делото писмени
доказателства и съдебната практика на ВКС по чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД.
С договора за цесия между Банката и „О.Ф.Б.“ ЕАД, сключен на 22.06.2012
г. с който са прехвърлени вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит
от 07.12.2006 г. , т.5.4 продавачът се е съгласил да упълномощи изрично
купувача, от негово име да изпрати писмени уведомления до длъжниците за
прехвърлените вземания, като за целта в 3-дневен срок от датата на прехвърляне
снабди купувача със съответното пълномощно. В т.5.5. купувачът се е съгласил да
изпраща уведомления на длъжниците по т.5.4.
На л.30 по делото /пред СРС/ е представено и самото пълномощно. От така представеното
по делото пълномощно се установява, че Банка е упълномощила ищеца да уведоми
всички длъжници по вземанията по кредити, които банката е цедирала на „О.Ф.Б.“
ЕАД.
С нарочно писмо до ищеца по делото, Банката е потвърдила прехвърлянията
на вземанията.
Видно от представеното по делото уведомително писмо с идентификатор PSFABG0020TOG OTPF /л.34 от исковото производство/ ответницата,
въззивница пред настоящата инстанция, е удостоверила получаването на писмото
чрез собствено ръчно изписване на името си „Т.К.Ш.“. С това писмо се съобщава
за сключения договор за цесия от 22.06.2012 г.
От назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител не е бил
подаден отговор по исковата молба. Възражението, което е направила адв.А. е, че
не следва да се приема, че ответницата е уведомена за цесията чрез нея като
особен представител.
При това положение налага се извод, че стореното уведомяване с
горецитираното писмо от 04.07.2012 г. съответства на изискванията на чл.99,
ал.3 ЗЗД и цесията има действие по отношение на ответницата. Следователно този
довод на въззивницата е неоснователен.
От друга страна, обаче, съобщението
не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по
договора. Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора.
Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на
длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица - чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само такова за
противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомяването, каквото в случая липсва, виж в този смисъл решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС , постановено по т.д.12/2009 г. на ТК, ІІ ТО, постановено по
реда на чл.290 ГПК
Доколкото от въззивницата други доводи не се сочат по арг. от 269 ГПК,
съдът не дължи излагане на мотиви.
Решението в обжалваната му част
е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При това положение с първоинстанционното решение правилно са разпределени разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивнцата ответник пред СРС, разноски не се
следват и затова такива не й се присъждат.
Въззиваемата страна претендира
разноски за юриск.възнаграждение в размер на
450 лв.; същата е направила и разноски за особен представител
в размер на 619,51 лв. или общо в размер на 1 069, 51 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 114399 от 14.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 43356 по описа за
2016 г., СРС, Първо ГО, 49-ти състав, в
частта, в която се ОСЪЖДА Т.К.Ш., да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД сумата от 16 147.66 лева-главница по договор за
кредит за текущо потребление от 7.12.2006 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане и сумата от 4839.85 лева-
договорна лихва за периода от 03.08.2010 до 27.01.2011г., както и сумата в
размер на 1830,81 лв.-разноски по делото.
ОСЪЖДА
Т.К.Ш., ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** – адв.З.А., да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление,***
размер на 1 069,51 лв.- разноски за производството пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.