Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№…………./ 07.01.2022 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми декември през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                                    мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   9490  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 80386 от 02.05.2020 г., постановено по гр.д. № 65287/2018 г. на СРС, 45 състав, са  отхвърлени изцяло предявените искови претенции с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК  искове за признаване на установено в отношенията между страните, че Б.В.П. дължи н. „А.з.с.н.в.” АД, сумата в размер на 1145,35лв„ представляваща главница, дължима по Договор за паричен заем с № 2500727/24.02.2016 г., сключен между „А.А.М.“ АД и ответника - Б.В.П., вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца - „Агенция за събирания на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 31.01.2018г. до окончателното плащане на вземането, за сумата от 115,38 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода от 10.03.2016    г. - 01.09.2016 г., сумата от 18,00 лв. - такса разходи, сумата в размер на 743,75 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, за периода от 17.03.20169г. до 01.09.2016г„ сумата в размер на 191,13 лева, представляваща обезщетение за забава, за периода от 11.03.2016г. до 31.01.2018г, и за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 6904/2018г. по описа на СРС, 45-ти състав.

            Това решение е обжалвано в срок от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД чрез пълномощник юрк.Б.Р., с доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и процесуални нарушения. Излагат се оплаквания относно необоснованост при обсъждане на събраните по делото доказателства, сочещи на цедиране на вземанията по процесния договор за кредит, несъгласие с извода, че цесията не била съобщена на длъжника с получаване на препис от исковата молба от назначения му от съда особен представител. Първо, счита, че договорът за цесия е произвел своето действие, както е предвидено в ЗЗД, ищецът п оделото е носител на вземането по договора за кредит, което вземане не се установило по делото да е погасено, а неуведомяването на длъжника за цесията не се отразявало на валидността на договора за цесия. Второ счита, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици, при което особеният представител е процесуален представител на ответника и редовно може да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число и да получи всякакви уведомления в която насока се позовава на цитирано в жалбата решение № 198 от 18.01.2019г. на ВКС, ТК, I г.о. Моли решението да се отмени и исковете да се уважат, претендира разноските за двете съдебни инстанции.

            За въззиваемата страна-ответник Б.В.П., назначеният от съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК- адв.Л.Д.,  оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. С отговорът на въззивната жалба особеният представител излага и доводи за нищожност на клауките по договора за кредит относно годишната лихва, годишния процент на разходите и за неустойка, като противоречащи на закона и на добрите нрави, също и за недължимост на вземането за разноски, като прави и искане за  прогласяване нищожност на клаузите за годишната лиха и за неустойката за недаване на обезпечение. Моли жалбата да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното решение.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство :

Ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД твърди, че вземанията му срещу ответника, предмет на иска по чл.422 от ГПК, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, възниква от придобиването от ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., по силата на който с Приложение № 1 от 01.01.2017 г. към рамковия договор и негова неразделна част, цедентът „А.А.М.“ АД е прехвърлил на цесионера „А.з.с.н.в.“ ЕАД /приемник н.„А.з.с.н.в.“ ООД и  „А.з.с.н.в.“ АД/ своите вземания по договора за  паричен заем № 2500727/24.02.2016г. по който длъжник е ответникът Б.В.П. , като с исковата молба е на правено искане цесията да се съобщи на длъжника с връчването на  препис от исковата молба, за което е представил нарочно заявление, тъй като преди подаването й не е връчено съобщение на длъжника за цесията надлежно.  Твърди, че има вземания към длъжника по горепосочения договор за кредит  в размер на 1145,35    лв. главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ЕПК - 31.01.2018г. до окончателното плащане на вземането, за сумата от 115,38 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода от 10.03.2016      г. - 01.09.2016 г., сумата от 18,00 лв. - такса разходи, сумата в размер на 743,75 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, за периода от 17.03.20169г. до 01.09.2016г., сумата в размер на 191,13 лева, представляваща обезщетение за забава, за периода от 11.03.2016г. до 31.01.2018г., за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГЕПК по ч.гр.д. № 6904/2018 г. по описа на СРС, 45 с-в.

            За ответника Б.В.П., назначеният от съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК- адв.Л.Д., оспорва исковете за установяване на посочените вземания, моли договорът да бъде обявен за нищожен, като противоречащ на добрите нрави и на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Алтернативно моли, съдът да обяви за нищожна клаузата определяща договорната лихва, както и клаузата по чл. 4, ал.2 от договора, поради противоречие с добрите нрави, а клаузата по чл. 4, ал.2 от договора и като заобикаляща закона, и по конкретно чл. 19, ал.4 от ЗПК. Алтернативно моли неустойката по чл. 4, ал.2 от договора в размер на 803,25 лева да бъде намалена като прекомерна съгласно чл. 92, ал.2 от ЗЗД.

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции за вземания.

При произнасянето си по правилността на решението, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче и да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните, при съобразяване на ограничението по чл.269, изр. второ от ГПК.

За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи за валидно прехвърляне на процесното вземане в полза на ищеца, но за неустановяване  да е връчено на длъжника нотификационно съобжение преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, респ.  липсата на правно значение за уведомяване на длъжника за цесията на връчването на препис от исковата молба с приложенията на особения представител по чл.47, ал.6 от ГПК на ответника-длъжник исковата молба.

Изложените в решението фактически констатации и правни изводи се споделят от въззивния съд и на основание чл.272 от ГПК се препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно те да се повтарят подробно.

По изложените с жалбата и отговора по нея оплаквания, които очертават и въззивната проверка за правилност на фактите, също и по проверката за правилното приложение на материалния закон, вкл. и на императивни материално правни норми, за които съдът следи служебно, въззивният съд добавя и следното:

По уведомяване на длъжника за цесията:

Представените с исковата молба 2 обратни разписки сочат, че уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД не е връчено на кредитополучателя-ответник преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК,  респ. преди подаване на исковата молба по чл.422 от ГПК.

Длъжникът не е надлежно уведомен за цесията и с получаването на препис от исковата молба с изявление за цесията от особения представител на ответника, защото това получаване от особения представител няма материално правно значение. Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна, произтича от акт на съда, с който е назначен той, като приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК - (в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС), която представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 ГПК, което води до извода, че особеният представител не притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение. В тази насока се съобрази и изложеното в редица решения на ВКС относно изявлението за наследника за приемане на наследство, ВКС е приемал, че изявлението на наследника не може да се замести от назначен от съда представител на същия / напр. определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092/2015 г., Г. К., І г. о. на ВКС/.

По изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай цесията на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният не дължи да престира на него, а на стария кредитор. С оглед на което, предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, се явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.

Поради съвпадане на рещаващите извод  на двете инстанции относно неоснователност на предявените искове, решението, следва да се потвърди изцяло. Поради горния извод не следва да се обсъждат направените с отговора на въззивната жалба възражения по недействителност на клаузи от договора на паричен заем, като се съобрази и факта, че по делото не е бил предявен от ответника насрещен иск за прогласяване нищожност на клаузи от договора за паричен заем.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от ищеца разноски остават  в негова тежест и ответникът  не дължи да възстанови такива за нито една от двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна-ответник няма искане за разноски, а и не е сторила такива.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

            ПОТВЪРЖДАВА изцяло  решение № 80386 от 02.05.2020 г., постановено по гр.д. № 65287/2018 г. на СРС, 45 състав.

            ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД з. разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1. 

 

 

 

 

                                                                                                           2.