РЕШЕНИЕ
№ 686
гр. Бургас, 28.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. Х.ВА
като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско дело
№ 20252120100185 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод исковата молба на Я. С. П., от
гр. Бургас, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище гр. ....., с която
моли да бъде прогласена недействителността (нищожността) на сключения
между страните Договор за паричен заем № ..../.... год., поради
противоречието му със закона и с добрите нрави.
Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: между
страните е сключен Договор за паричен заем № ..../.... год., по силата на който
ищцата е усвоила сума в размер на 1000 лева; общият размер на всички
плащания по договора е в размер на 2205 лв., от които неустойка в размер на
946,05 лв., уговорена да се плаща разсрочено към всяка месечна погасителна
вноска и на същата падежна дата; ищцата е заплатила общо 1010 лв. по
договора; потребителският договор е недействителен по смисъла на чл. 23 от
ЗПК: клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй
като с оглед уговорения размер тя е значително нееквивалентна на
предоставения от кредитора заемен ресурс, който се е възползвал от
материалната затрудненост и от спешната необходимост от финансови
средства на по-слабата страна в правоотношението – потребителя;
договорената цена на кредита е нищожна и като неравноправна, тъй като
1
уговорената неустойка за неосигуряване на обезпечение, която изначално не е
притежавала обезпечителна и обезщетителна функции, съставлява скрита
лихва – допълнителна облага за кредитора; договорната лихва е нищожна и на
основание чл. 21 от ЗПК, тъй като със заблуждаващото непосочване на
действителния размер на възнаградителната лихва чрез калкулиране в нея и на
скритата под формата на неустойка цена на кредита, кредитодателят е
заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1 , т. 9 от ЗПК за
ясно и точно записване в кредитния ресурс на размера на дължимата лихва;
подвеждащото разписване на тази цена е довело и до заблуждаващо
разписване на приложимия в правоотношението ГПР; подобно договаряне е
неравноправно по см. на 143 ЗЗП и чл. 143, т. 19 от ЗЗП; посочването на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и нелоялна и
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП; за клаузата за ГПР не са записани компонентите, които го
формират, което нарушава изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 10 и чл.
19, ЗПК, за яснота и разбираемост относно начина, по който се формира това
задължение; възнаградителната лихва и ГПР са съществени елементи от
съдържанието на договорите за потребителски кредит, чиято
недействителност има за правни последици недействителност на цялата
кредитна сделка; договорът е нищожен и поради невключване на уговорка
относно правото на потребителя на отказ от договора; неустоечната клауза е
нищожна като неравноправна и като нарушаваща добрите нрави; процесната
кредитна сделка попада в приложното поле на ЗЗП и на ЗПК, чиито норми са
повелителни; съдът следва служебно да се произнесе относно
недействителността на договора, респ. на клаузата – съгл. т. 1 и 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 год. по тълк.д. № 1/2013 год. на ОСГТК на
ВКС и чл. 7, ал. 3 от ГПК.
Ищецът ангажира доказателства; моли за присъждане на деловодните
разноски.
Съдът намира иска за допустим, правното му основание е чл. 124, ал. 1,
ГПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 22 и чл. 23, ЗПК и чл. 26, ал. 1, ЗЗД.
Ответникът е оспорил основателността на иска; изложил е следните
фактически и правни твърдения: клаузите на договора са съобразени с
изискванията на ЗПК и ЗПФУР, по реда на който е сключен той; преди
подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички
2
условия по договора и е избрал параметрите и условията му, а клаузите са
индивидуално договорени; клаузата за лихва е индивидуално уговорена и
съставена на ясен и разбираем език, страните са договорили фиксиран лихвен
процент, а потребителят е бил наясно с размера на задължението си; с
клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по
отношение на формирането на ГПР са спазени всички изисквания по чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК; в договора и в издадения СЕФ ясно е посочен размерът
на ГПР и по какъв начин се формира той; не е нарушено правилото на чл. 19,
ал. 4, ЗПК, тъй като нормативно определеният лимит на ГПР към датата на
сключване на договора е 68.95 %, този по договора е в размер от 58.52 %;
уговорената неустойка не е включена в ГПР, тя е проявление на свободата на
договаряне, а в настоящия случай тя е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане; изначално
невъзможно е уговорената неустойка да бъде включена в ГПР; неустойката
обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по
сключения договор, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са
били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава; към датата на сключване на
договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума, неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно
със съответната част за главница и лихва на всеки падеж; изрично е посочено,
че неустойката не се включва в ГПР; в погасителния план ясно и точно са
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж; договорната лихва е
фиксирано уговорена за целия срок на договора и ответникът няма право да я
променя едностранно; в Част II от европейският формуляр са посочени
размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и
размерът на общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя,
като по този начин кредитополучателят е бил напълно информиран за
условията, преди да сключи договора; уговореният фиксиран лихвен процент
не е в противоречие с добрите нрави, тъй като не надвишава три пъти размера
на законната лихва; противоречието с добрите нрави се преценява за всеки
отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа
обстановка; възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е
3
установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на
договора е 68.95; още към момента на сключване на договора потребителят е
бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи; не е
налице и заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя;
текстовете на процесния договор не съдържат никаква заблуда относно
размера на ГПР; оспорената неустойка е действителна, тя е била уговорена
като санкция за ищеца при неизпълнение на поетия с договора ангажимент да
предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения – банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия;
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните; процесният договор е сключен изцяло
по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за
кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт
под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да
се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки; длъжникът е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото
си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил
още със Стандартния европейски формуляр; друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение, но ищецът не се е възползвал от нито една
от договорно и законоустановените си права; потребителят изобщо не е имал
намерение да предоставя обезпечение, а и целял да се обогати неоснователно;
ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12,
ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение; не е налице противоречие с добрите нрави,
доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъстват; кредиторът е направил
предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и да не плаща неустойката; кредиторът има
право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника,
за която същата е била уговорена; когато договорената неустойка е
4
компенсаторна, в преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1, ЗЗД е да
иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред,
или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка; не
е налице неравноправност по ЗЗП; клаузите на договора не са във вреда на
потребителя, те отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя; клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, те са ясно и
точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца; стойността на
неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в
процент; кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер; клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език
по смисъла на чл. 147, ЗЗП; процесните клаузи напълно отговарят на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин; всички изложени
твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от
факта, че в периода 2018-2024 год. ищецът е сключил 28 договора, които
съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита; договорите са сключени с трите дружества, които са
финансови институции от групата на „Ем Ви Файненс“ – „Сити Кеш“ ООД,
„Кредирект“ ЕООД и „Кеш Пойнт България“ ООД; наличието на 28 договора
за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в
настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца в
следния смисъл: по отношение на твърденията за липса на достатъчно
информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на
потребителя към кредитора и че клаузите накърняват добрите нрави;
кредитополучателят по своя инициатива е сключил още 27 договора с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия; при
сключването на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията
5
за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че
обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и
се е ползвал; ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати
за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недействителност, това е в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължат в преддоговорните отношения; налице е индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен
кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже
с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици
на тези уговорки; заблуждаваща търговска практика представлява такова
поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи
определена сделка, която не би сключил; процесният договор следва да се
тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на
база 28-те договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и
предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия;
преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител, започва от
въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие; не е
налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и
липса на информираност с условията и последиците от тях, тъй като
потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното;
налице е индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на
оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях.
Ответникът представя писмени доказателства; моли за отхвърляне на
иска като неоснователен и за присъждане на направените разноски.
Съдът, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна
преценка на събрания по делото доказателствен материал, като съобрази
приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори, че на 08.11.2023 год. страните са сключили
договор за паричен заем за сумата от 1000 лева – това обстоятелство е
изрично признато от ответника в писмения му отговор, където е отбелязано,
че договорът е сключен по реда на ЗПФУР. Ответникът твърди, че преди
сключване на договора ищцата е подала искане за сключването му, а
6
неразделна част от процесното съглашение е представената по делото
преддоговорна информация-СЕФ.
По делото не е представен екземпляр от процесния договор; препис от
него не е представил и ответникът, въпреки вмененото му задължение по чл.
190, ГПК. В писмената си молба от 25.03.2025 год. ответникът е изложил
съображения, че няма интерес да представи договора, но липсват твърдения,
че такъв документ не се намира във фактическата власт на процесуално
задължената страна. Ответникът сочи, че екземпляр от процесния договор се
намира и у двете страни, но по делото липсват доказателства, че ищецът
притежава оригинал или копие на съглашението.
При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира
предявения установителен иск за основателен. Съгласно изготвения от съда
доклад по чл. 146, ал. 1, ГПК, срещу който не е постъпило възражение от
страните, в тежест на ответника е провеждане на главно и пълно доказване на
сключения между контрахентите валиден договор за потребителски кредит,
който отговаря на императивните изисквания за ЗПК, ЗПФУР и ЗЗП. В тежест
на ответника е и доказване на факта, че по отношение процесния договор за
кредит, за който твърди, че е сключен от разстояние, е спазено изискването на
чл. 18, ЗПФУР – за предоставяне на контрахента на преддоговорна
информация, както и извършените електронни изявления, чрез които е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора при твърдените
условия. Посоченото главно и пълно доказване от страна на ответника се
налага с оглед правната позиция на ищеца, позоваващ се на недействителност
на договора между страните. Според съда, такова доказване не е проведено от
ответника, тъй като липсват данни за начина и формата, с които Я. П. е
изразила съгласието си за сключване на договора за потребителски заем от
08.11.2023 год. при предложените й от ответника условия.
Ответникът не е ангажирал никакви доказателства за установяване на
направените от страните по договора електронни изявления. Съгласно ЗПФУР
и ЗЕДЕП, изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова
комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват
със съгласието на насрещната страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Ответникът следва да
докаже изпращането на електронно съобщение до електронната поща на
ответника, съдържанието на договора и приемането на договорните условия
от контрахента. Признатият от ищеца П. факт, че е получила главницата от
1000 лева въз основа на договор за заем между страните, не може да замести
съдържанието на това двустранно съглашение, която е обект на съдебната
проверка в настоящото производство.
Разпоредбата на чл. 6, ЗПФУР сочи, че договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
7
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Разпоредбата на §
1, т. 2 от ДР на ЗПФУР определя като „средство за комуникация от разстояние
… всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на
доставчика и на потребителя“. Съгласно разпоредбата на чл. 18, ЗПФУР, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на
информацията по чл. 8, ЗПК, както и че е получил съгласието на потребителя
за сключване на договора; за това доказване се прилага чл. 293, ТЗ, а в
случаите на електронни изявления – ЗЕДЕП. Съгласно разпоредбата на чл. 3,
ал. 1, ЗЕДЕП (в редакцията му към 2016 год.), електронен документ
представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен, оптичен или
друг носител с възможност да бъде възпроизведено, а електронно изявление е
словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт
за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2,
ал. 1, ЗЕДЕП). Електронното изявление се счита за подписано при условията
на чл. 13, ал. 1, ЗЕДЕП, като за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на неговото авторство, като законът въвежда три форми на
електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Подаването на електронна заявка за отпускане на кредит, представлява
електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1, ЗЕДЕП носител, с
възможност да бъде възпроизведено, т. е. попълненият електронен формуляр
за отпускане на кредит, както и генерираният впоследствие договор,
представляват електронни документи. В тежест на ответника е доказването, че
между страните е бил сключен процесният договор, като електронен
документ, генериран след дадено съгласие от страна на потребителя Я. П. По
делото няма данни нито за съдържанието на договора, нито за начина на
подписването му от потребителя – с обикновен електронен подпис, с
усъвършенстван или с квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13,
ал. 2 и 3, ЗЕДЕП. За саморъчно подписан електронен документ следва да бъде
приет само този, към който е добавен квалифициран електронен подпис –
съгл. чл. 13, ал. 4, ЗЕДЕП. Възможно е страните да се съгласят в отношенията
помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен, в която хипотеза доказателствената му сила е такава, каквато
законът признава на подписания писмен документ (Решение № 70 от
19.02.2014 год. на ВКС по гр. д. № 868/2012 год. на IV ГО и Определение №
169 от 6.04.2017 год. на ВКС по ч. търг. д. № 672/2017 год. на I ТО).
При липсата на представена хартиена разпечатка на сключения между
страните договор за кредит не може да се установи дали той отговаря на
подаденото от ищеца искане (представено с отговора на ответника и
неоспорено от насрещната страна), нито дали отговаря на императивните
изисквания на ЗПК.
8
Изложеното мотивира съда да приеме, че искът е доказан по основание,
поради което договорът следва да бъде прогласен за недействителен.
Основателността на иска налага в полза на адвокатското дружество,
страна по договора за правна помощ с ищеца, да бъде присъдено
възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС – чл. 38, ал. 2, ЗАдв (Определение
№ 164/09.06.2022 год. по търг. д. № 1871/2022 год. на III ТО на ВКС).
На основание чл. 83, ал. 3, ГПК, в тежест на ответника следва да бъде
възложена държавната такса по делото – 50 лева, от внасянето на която
ищецът е освободен с разпореждане рег. № 517/14.01.2025 год.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 235, ГПК,
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПОГЛАСЯВА недействителността на Договор за паричен заем №
...../.... год., сключен между „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес
на управление гр. ....., и Я. С. П., ЕГН **********, с адрес гр. ....., на
основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, ЗПК.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление гр. ......на основание чл. 38, ал. 2, ЗАдв, да заплати на „Еднолично
адвокатско дружество Д. Ф.“, код по БУЛСТАТ ...., с адрес гр. ...., адвокатско
възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на
управление гр. ....на основание чл. 83, ал. 3, ГПК, да заплати на Районен съд –
Бургас държавна такса в размер от 50 лева.
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред
Бургаския окръжен съд в 2-седмичен срок от връчване на препис от съдебния
акт.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
9