Р Е
Ш Е Н И Е № 4493
гр. Пловдив, 20.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на трети
декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 3855 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от „Агенция за контрол за просрочени задължения” ЕООД – гр. София,
срещу С.Т.П., с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД,
чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 847,36 лв. –
главница, дължима по договор за паричен заем № 2672649/ 31.10.2016 г., сумата
от 111,53 лева – договорна лихва за
периода от 03.12.2016 г. до 30.08.2017 г., сумата от 634,96 лева– неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
както и сумата от 51,79 лв. –
обезщетение за забава върху непогасената главница, за периода от 31.08.2017 г.
(датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем) до
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение – 29.12.2017 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 02.01.2018 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 88/03.01.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19/2018 г. на ПРС, ХІ гр. с-в.
В исковата молба ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД, в
качеството на заемател, и ответника, в качеството на заемополучател, бил
сключен договор за паричен заем № *********, при спазване на разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, като с подписването на договора заемодателят
предоставил на заемателя парична сума в размер на 1000 лева. Посочва, че със
сключването на договора страните се съгласили, че ще се рефинансира текущия
заем на ответника по договор за паричен заем № *******, като направили изрично
изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, като договорът имал
силата на разписка, а с извършеното прихващане задължението на заемателя се
погасявало изцяло. Твърди, че ответникът се задължил да върне заемната сума на
10 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 116,73 лв. Сочи, че ответникът
заплатил по договора сумата от 349,15 лв., като остатъкът от главницата бил в
размер на 847,36 лв., а от договорната лихва – 111,53 лв. за периода от
03.12.2016 г. до 30.08.2017 г. Излага твърдения, че съгласно клаузите на
договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора на
заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора,
като поради неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение
на задълженията му в предвидения в договора срок, съгласно уговореното от
страните, на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 634,96
лева. На заемателя – ответник по делото била начислена и лихва за забава в общ
размер на 51,79 лева за периода от 31.08.2017 г. – датата, следваща деня на
последната погасителна вноска на паричния заем до 29.12.2017 г. Твърди, че
съгласно Приложение № 1 от 01.11.2017 г. към рамков договор за цесия от
30.01.2017 г., сключен между ищеца и „Изи Асен Мениджмънт” АД, вземането по
процесния договор за заем било прехвърлено на ищеца изцяло заедно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Посочва, че за процесните суми била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 88/03.01.2018 г., по
ч.гр.д. № 19 по описа за 2018 г. на РС Пловдив, XI граждански състав, срещу
която било депозирано възражение от длъжника, с оглед на което обосновава
правния си интерес от депозиране на предявените установителни искове. Моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски.
С молба от 16.04.2018 г. ищецът е оттеглил предявения иск за заплащане
на разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението в размер на 18 лв.,
като с определение № 3864 от 17.04.2018 г., производството по делото е
прекратено в частта за сумата от 18 лева, представляваща разноски за
извънсъдебно събиране на задължението.
В срока по чл. 131 ГПК,
ответникът С.Т.П., не е депозирал писмен отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 19 по описа за 2018
г. на Районен съд Пловдив, XI граждански състав, се
установява, че ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 88/03.01.2018 г. Срещу заповедта
в срока по чл. 414, ал.2 ГПК било подадено възражение и на основание чл. 415 ГПК на ищеца били дадени указания да предяви иск за установяване на вземанията
си. Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19 по описа за 2018 г. на ПРС, и предмет на настоящата
искова молба са напълно идентични, поради което и производството по
установителния иск е допустимо.
С влязло в сила определение
на настоящия състав № 3864 от 17.04.2018 г. производството по делото е
прекратено досежно иска с предмет разходи и такси за събиране на просрочени
задължения в размер на 18 лв. Обезсилена
е и издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съответстващата част.
Предмет на производството са останалите
предявени искови претенции.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договор за кредит от заемодателя по силата на приложение № 1 от
01.11.2017 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г., включен между „Изи
Асет Мениджмънт” АД – гр. София и ищцовото дружество. Посоченото обстоятелство
на прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит се установява от
представените по делото писмени доказателства – рамков договор за прехвърляне
на парични задължения от 30.01.2017 г. и приложение към него. За да има
действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, същата
следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор са извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
протоворечи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
задължителната за съдилищата съдебна практика, постановено по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително
писмо, изходящо от цесионера, в качеството му на пълномощник на цедента
съгласно пълномощно (л.23 от делото) е годно да уведоми длъжника за извършената
цесия. По делото обаче ищцовото дружество не е представило доказателства това
писмо да е достигнало до длъжника. От значение за уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на данни за сключения договор за
цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна в заемното правоотношение.
Няма
пречка обаче длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение
на исковата молба на уведомително писмо за извършената цесия. Съгласно решение
№ 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа
за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, респективно от упълномощения цесионер, макар и като
приложение на исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента,
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД.
Ищецът
доказа материалноправната си легитимация като кредитор по договора за заем по
силата на договора за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен.
По иска с правно основание чл.
240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпил падеж за връщане
на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на 31.10.2016 г. между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД – гр. София е
сключен договор за предоставяне на паричен заем № ******* с предоставена на
ответника сума в размер на 1000 лв. Съгласно чл.3, ал.1 от договора страните
рефинансират текущия заем на заемателя, като последният заявява, че желае да
погаси изцяло задължението си по договор за паричен заем № ******* в размер на
549,68 лв., като съгласно чл.3, ал.2 от договора страните правят изрично
изявление за прихващане на насрещни изискуеми вземания. След извършеното
прихващане задължението на заемателя по посочения договор за заем се погасява
изцяло, а заемодателят изплаща на заемателя остатъка от заемната сума по този
договор. Договорът има силата на разписка.
Съгласно чл.2 от договора заемната
сума следвало да се върне на 10 месечни вноски, последната от които с падеж на
30.08.2017 г., т.е. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
парично изпълнение по чл.410 ГПК.
От заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което се кредитира
от съда като обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, се
установява, че възстановеният размер от главницата е 152,64 лева, а
невъзстановеният е 847,36 лв. Съответно, предявеният иск за главницата с правно
основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 847,36 лв. ответникът следва да бъде
осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 02.01.2018
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД по договор за паричен заем № *********
Съгласно чл.2, т.6 от договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 35
%. Видно от договора и от заключението на ССчЕ размерът на възнаградителната
лихва възлиза на 167,30 лв. Ответникът е заплатил сумата от 55,77 лв., поради
което и следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 111,53 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 03.12.2016 г. до 30.08.2017
г.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Доколкото процесното вземане по договора
за кредит е с настъпил падеж на 30.08.2017 г. и доколкото длъжникът не е
извършил цялостно изпълнение на задължението си, той дължи обезщетение за
забавено плащане от деня, следващ датата на последната погасителна вноска –
31.08.2017 г. до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК – 02.01.2018 г. Претенцията на ищеца с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД е доказана по своето основание. Видно от заключението
на ССчЕ размерът на обезщетението за забава за периода от 31.08.2017 г. до
02.01.2018 г. възлиза на 53,21 лв. Доколкото ищецът претендира сума в по-малък
размер, а именно – 51,79 лв., то искът следва да се уважи изцяло.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите предпоставки за
уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните: 1. валидно поето
задължение от страна на ответника. 2. неизпълнение на това задължение или
наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между
страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще
се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините,
водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора
за паричен заем, страните са уговорили неустойка поради неизпълнение на
задължението на ответника да предостави на заемателя едно от следните обезпечения
– две физически лица – поръчители или банкова гаранция със срок на валидност 30
дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. Размерът на
неустойката при неизпълнение на посочените задължения е 793,70 лв. При
разпределена с доклада на съда доказателствена тежест ищецът да докаже
наличието на предпоставките за начисляване на претендираната неустойка,
ищцовото дружество не ангажира доказателства в тази насока. Затова и исковата
му претенция по чл.92 ЗЗД е неоснователна.
Искът с правно основание чл. 92 ЗЗД е неоснователен и на още едно самостоятелно основание. Съгласно
задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за
нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС,
- така решение № 93 от 19.03.2012 г.
по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г.,
ВКС, ІV г.о., решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о.,
ВКС, решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I
т.о.,
ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II
т.о.,
ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на чл. 4 от договора за паричен заем, предвидената по
делото неустойка в размер на 793,70 лв. излиза извън типичните си обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция.
Същата е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19,
ал.4 ЗЗП, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради
което на основание чл. 21 ЗЗП е нищожна и плащане по нея не се дължи.
По изложените съображения искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски
пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на
държавна такса в размер на 166,73 лв. и внесен депозит за вещо лице в размер на
150 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. НЗПП да му бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът намира, че при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 150 лева.
Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 466,73
лева, като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 283,54 лв. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 83,27
лева, като следва да му се присъдят по съразмерност 50,59 лева. Ответникът на
основание чл. 78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част
от исковете, но не е представил доказателства да е сторил такива, поради което
не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Т.П.,
ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, сумата от 847,36 лв. – главница, дължима по договор за паричен заем
№ 2672649/ 31.10.2016 г., сумата от 111,53
лева – договорна лихва за периода от 03.12.2016 г. до 30.08.2017 г., както
и сумата от 51,79 лв. – обезщетение
за забава върху непогасената главница, за периода от 31.08.2017 г. (датата,
следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем) до датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение – 29.12.2017 г., ведно със законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 02.01.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми
е издадена Заповед № 88/03.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 19/2018 г. на ПРС, ХІ гр. с-в., КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено по отношение на С.Т.П., ЕГН: **********, че дължи
на Агенция за контрол на просрочени задължения ЕООД, ЕИК *********, сумата от 634,96 лева – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение.
ОСЪЖДА
С.Т.П., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 283,54
лв. (двеста осемдесет и три лева и
петдесет и четири стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
исковото производство и сумата от 50,59 лв. (петдесет лева и петдесет и
девет стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./ В. К.
Вярно с оригинала.
К. К.