гр. София, 27.06.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Любомир Игнатов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 12119 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20209966 от 29.09.2020 г., постановено по
гр. д. № 40242/2019 г. на СРС, 51 състав, са отхвърлени исковете по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
150 ЗЕ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Ц.В.И.,
ЕГН **********, за сумите 801,90 лева — 1/2 от стойността на топлинната енергия
за периода от м.05.2013 г. до м.10.2016 г., 278,89 лева – 1/2 от обезщетението
за забава върху стойността на топлинната енергия за периода от 15.09.2014 г. до
12.03.2018 г., 1,24 лева – 1/2 от възнаграждението за дялово разпределение на
топлинната енергия за периода от м.05.2013 г. до м.10.2016 г., както и 1/2 от
0,25 лева - обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово
разпределение за периода от 15.09.2014 г. до 12.03.2018 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 18418/ 2018 г., по описа на
Софийски районен съд, 51 състав.
Решението е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД. Изложените доводи
във въззивната жалба са за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон относно качеството „потребител“ на топлинна енергия на
ответника. Поддържа се, че Ц.В.И. има качеството „потребител“ на предоставените
услуги, чието заплащане се претендира. Оспорва се изводът на съда, че тя не е собственик
на процесния имот, който според жалбоподателя не намира опора в данните по
делото, като се развиват подробни съображения в тази насока. Моли се да се
уважи въззивната жалба, прави се и искане за разноски.
Ответникът по въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД - Ц.В.И.,
действаща чрез особения си представител адв. А.Л., я оспорва с писмен отговор.
В него се твърди, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.
Третото лице-помагач не е взело становище по
въззивната жалба.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по предмета на
въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо,
налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване
относно фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба
доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка
нарушение на приложими императивни материално правни норми от страна на
районния съд.
За да постанови решението си, районният съд е приел,
че от приетите като писмени доказателства не се установявало, че ответникът е
собственик или ползвател на топлоснабденото жилище по смисъла на чл.154 ал.1 от ЗЕ, предвид което е
отхвърлил предявените искове като недоказано.
Договорът за продажба на топлинна енергия е неформален
и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на
топлопреносното дружество и ползването й от потребителя. Потребител на топлинна
енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени
нужди, като ползва топлоснабдения имот по силата на вещно /чл. 106а ЗЕЕ /отм./,
§1, т. 42 от ЗЕ към редакцията съгласно ДВ бл. 18/2005г./ или по силата на
облигационно /§1, т. 42 от ЗЕ, действаща до края на процесния период/ право на
ползване. Предвид тези разпоредби облигационната връзка по договорът за
доставка на топлинна енергия възниква ex lege от момента на възникване на
правото на собственост, респ. вещното право на ползване. Действащата през исковия период нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които договорното отношение по
продажба на топлоенергия възниква - писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на
право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
топлоснабдена сграда - етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Последната
хипотеза е приложима обаче, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се
по правило основен източник на облигационните правоотношения, приложим и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ
изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на
писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в
процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото
договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо
вещни права върху имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т. дело №
2/2017 г. на ОСГК/. Следователно, за да бъде определено едно лице, като
потребител на топлинна енергия за битови нужди е достатъчно да се установи, че
същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Не е
нужно за периода той реално да е ползвал, обитавал имота.
В случая същественото е, че районният съд е указал на
ищеца, че същият следва да докаже при условията на пълно и главно доказване
наличието на облигационно правоотношение между страните по делото, още с
доклада по чл. 146 ГПК. „Т.С.” ЕАД не е доказала нито в първоинстанционното,
нито във въззивното прроизводство, съгласно възложената му доказателствена
тежест, че ответникът Ц.В.И. е собственик, както твърди, или ползвател на 1/2
ид. ч. от процесния имот. В тази връзка от решение от 17.03.1995 г. по гр.д. №
1849/ 1993 г., по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 20.05.1995
г., е видно, че по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) в дял на П.В.И.и Ц.В.И. е
поставен процесният апартамент № 80, находящ се в гр. София, ж.к. Обеля, бл.
225, ет. 1. От нотариален акт за дарение № 76, том XXV, дело 5021/ 1996 г. се
установява, че на 20.03.1996 г. Ц.В.И. е прехвърлила на майка си П.В.И.чрез
договор за дарение притежаваните от нея 1/2 ид.ч. от имота. Обосновано
районният съд е заключил, че вписаната искова молба от 22.03.2000 г. на Ц.В.И.
до Софийски районен съд, с която е предявен иск срещу П.В.И.по чл. 227, б. „в” ЗЗД за отмяна на дарението, не се установява, че е отменено дарението на
процесната 1/2 ид.ч. от имота, направено от Ц.В.И. в полза на П.В.И.. Ето защо
не се доказва, че Ц.В.И. има качеството на ‚потребител“ на топлинна енергия,
поради което не е страна по договор за доставка на топлинна енергия в процесния имот. Съдът няма задължение да указва
на страната какви точно документи в подкрепа на исковете си да представя по
делото.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Предвид
неоснователността на въззивната жалба и процесуалното представителство на
въззиваемата от особен представител не се държат разноски във въззивното
производство.
Воден
от изложеното, СГС
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20209966 от
29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 40242/2019 г. на СРС, 51 състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД - „Н.и.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:_______________________
Членове:
1._______________________
2.