Р Е Ш Е Н
И Е
№……
Гр. София, 19.05.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Десислава
Чернева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 4540 по описа на съда за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20286065/02.01.2021 г.
по гр. дело № 16606/2019 г. на СРС, 82 с - в е признато за установено, по предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД, че И.Б.З. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 687, 73 лв., представляваща цена за доставена топлинна
енергия за периода 06.2012 г. - 07.2014 г. и 1 188, 48 лв. - лихва за забава за
периода 06.2012 г. - 07.2014 г. за топлоснабден имот в гр. София, ж. к. „*********,
аб. № 259553. Ответникът е осъден за заплащане на разноски.
Въззивна жалба срещу
решението е подал ответника - „Т.С.” ЕАД с доводи, че
е неправилно и необосновано в тази част, постановено при допуснати нарушения на
материалния и процесуален закон. Сочи се, че по делото е доказано качеството на
ищеца на потребител на ТЕ, поради което между страните е налице облигационно
правоотношение по доставката на ТЕ в периода. Поддържа, че неправилно
съдът е приел, че е направено признание за целия период на иска, като се
твърди, че в отговора на исковата молба такова признание е направено от
ответника само за претенцията, касаеща периода м. 03.2012 г. - м. 04.2013 г. Моли
да се отмени решението и исковете да са отхвърлят изцяло. Претендира разноски в
производството и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна -
ищецът И.Б.З. оспорва жалбата по подробни съображения в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК и моли да се остави без уважение. Поддържа, че решението е правилно и законосъобразно
постановено. Излага съображения, че жалбата е неоснователна. Сочи, че е искано
установяване липсата на задължения на ищеца за ТЕ за периода м. 03.2012 г. - м.
07.2013 г. на първо място поради липса на облигационно правоотношение с
ответното дружество, тъй като ищецът не е собственик или ползвател на процесния
имот, а на второ място е релевирано възражение за погасяване по давност на
вземанията. Сочи, че от представените пред СРС доказателства, не се установява
ищецът да е собственик или ползвател на имота. Въпреки предоставената
възможност на ответника да представи доказателства в посочения смисъл, такива
не са ангажирани пред СРС. В отговора на исковата молба единствено е искано да
се постанови решение при признание на исковете по чл. 237 ГПК, от където може
да се направи извод, че ответникът признава исковете изцяло, както поради липса
на облигационна връзка, така и поради погасяване по давност. Оспорва се и
твърдението, че признанието касае само периода м. 03.2012 г. - м. 04.2013 г.,
доколкото ответникът е признал целия иск. Сочи, че действително, в отговора на
исковата молба ответникът е поддържал, че исковете за периода м. 03.2012 г. -
м. 04.2013 г. са погасени по давност, но до съда е отправено искане за
уважаване на цялата претенция при условията на признание на иска. Поддържа, че
дори само за една част от исковете да е налице признание за погасяване по
давност, за останалата част исковете са основателни поради липса на
облигационна връзка. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски съгласно
списък.
По реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното:
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта му – само в оспорените части, като по останалите въпроси е
ограничен от доводите в жалбата.
В случая обжалваното решение е валидно и
допустимо постановено.
СРС е уважил исковете като е приел, че ответникът не оспорва
погасяването на вземането по давност за периода 03.2012 г. - 04.2013 г. и в отговора на исковата молба иска постановяване на
решение при условията на чл. 237 ГПК. СРС не е обсъждал въпроса за липсата на
облигационна връзка между
страните относно доставката на ТЕ в процесния период, каквито твърдения
са изложени още в исковата молба от ищеца.
По този въпрос и във
връзка с доводите и на двете страни поддържани във въззивното производство, настоящият
състав намира следното :
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1
от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците,
респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й“.
Следователно
законът е предпоставил възникването на качеството потребител на ТЕ от пълното и
главно доказване от ищеца на
обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице, ползвател
на договорно основание, което е поискало откриване на партида на свое име
при доставчика.
Тежестта
на доказване на обстоятелството, че ищецът е собственик, респективно вещен
ползвател на имота и има сключен договор за доставка на ТЕ за периода с
дружеството – доставчик, е била на ответното дружество и изрично е указана от
съда с доклада по делото по чл. 140 ГПК.
До
приключване на устните състезания по спора пред СРС не са представени доказателства,
от които да се направи обоснован извод, че ищецът И.Б.З. е собственик или вещен
ползвател на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********
и от там, че е страна по облигационното правоотношение с ответника по доставка
на ТЕ в процесния период.
Следователно
ответникът на първо място не е установил пълно и главно в производството ищеца
да е собственик или носител на вещното право на ползване върху имота, според изискванията на закона (чл. 153, ал. 1 ЗЕ), а
от там е останал недоказан факта, че ищецът е страна по облигационното
правоотношение с ответното дружество за доставка на ТЕ в имота през процесния
период и дължи стойността й. Съдът споделя довода на ищеца, че исковете са
основателни само поради този факт.
Отделно от изложеното
ищецът е направил и признание, че за периода м. 03.2012 г. - м. 04.2013 г.
вземанията биха били погасени и по давност, по чл. 111, б. „В“ ЗЗД.
В
заключение следва, че е обоснован и съобразен с материалния и процесуален закон
извода на СРС, че както главните, така и акцесоренните отрицателни
установителни искове са основателни и ищецът не дължи на ответника
претендираните суми за главница за потребена топлинна енергия и за лихва за
забава върху нея относно имота, находящ се в гр. София, ж. к. „*********.
Доколкото решаващите изводи на
въззивният състав съвпадат с тези на СРС, макар и по допълнителни съображения, решението
следва да се потвърди изцяло както е постановено, включително в частта по
разноските.
По разноските : С оглед изхода от спора - жалбата ще бъде
отхвърлена, право на разноски за тази инстанция има въззиваемата страна - ищец,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответникът е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което съдът намира за основателно.
По делото са представени
доказателства за заплатен реално адвокатски хонорар от 1 100 лв. за въззивната
инстанция. Съдът съобрази интереса по спора, на основание чл. 7, ал. 2, т. 2
НМРАВ, вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК, според който минималния размер на адвокатския
хонорар е 501 лв. Като взе предвид извършените от представителя процесуални
действия само по подаване на отговор на въззивната жалба без осъществяване на
процесуално представителство пред СГС, въззивният
състав приема, че на ищеца за тази инстанция следва да се присъди адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лв., на основание чл. 7,8, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК,
чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 9, ал. 1 НМРАВ.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20286065/02.01.2021 г. по гр. дело № 16606/2019
г. на СРС, 82 с - в.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, с адрес *** да заплати на
И.Б.З., ЕГН **********, с адрес
по делото : гр. София, кв. „*********, чрез адв. Х. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК адвокатски хонорар
от 400 лв. за производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.