Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 8428 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 75918 от 24.04.2020г.,
постановено по гр. д. № 357/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175
състав, е признато за установено по предявените
от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу А.В.М., искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 153 ЗЕ сумата от 439,75 лева, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия периода от 01.11.2012 г. до 30.04.2015г. за имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“Обеля“ 2, бл.251, вх.А, ет.7, ап.20, аб.№ 267345, както и сумата
от 26,28 лева, представляваща цена на предоставена услуга дялово разпределение
за периода от 01.11.2012г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 13.11.2015 г. (датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение) до погасяването, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 69540/2015г.
по описа на СРС, ГО, 175 състав, като са отхвърлени предявените по реда на
чл.422 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД искове за сумата от 67,49 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 30.12.2012г. до
09.10.2015г., както и сумата от 3,83 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 30.12.2012г. до 09.10.2015г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съгласно изхода на спора.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Б.“ ООД, на страната на ищеца – „Топлофикация – София“
ЕАД.
Въззивникът – ответник А.В.М., обжалва
решението в частта за уважаване на исковете, с оплакване за неправилност и
нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо място поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е вещен ползвател на
имота при липсата на категорични доказателства в тази насока, още повече, че
константната съдебна практика приема като доказателства за собственост или
ограничено вещно право на ползване единствено надлежен документ – нотариален
акт или договор за покупко – продажба на недвижим имот със задължително
подадена молба – декларация за откриване на индивидуална партида на името на
лицето. Сочи, че ответникът А.В.М. е „гол“ собственик на имота, не е носител на
вещно право на ползване – видно от представения по делото нотариален акт,
респективно и не се намира в облигационни правоотношения с ищеца по делото. На
следващо място излага, че първостепенният съд неправилно е кредитирал
изготвените по делото заключения на назначените в производството експертизи, които
са изготвени единствено въз основа на документи, предоставени от страна на
ищеца и съответно не доказват нито наличието на договорно правоотношение, нито
количеството на доставената топлинна енергия. Счита, че с оглед липсата на
представени по делото доказателства за основателността и размера на претенцията
за главница за дялово разпределение, предявеният иск е също неоснователен и
като такъв неправилно е бил уважен от районния съд. Поддържа, че претендираните
вземания са изцяло погасени по давност, което обстоятелство не е взето предвид
от първостепенния съд, въпреки надлежното и своевременно релевирано възражение
в този аспект още с депозираното възражение срещу заповедта за изпълнение в
заповедното производство. По изложените съображения, моли въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение в атакуваната част, като вместо него
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни
и недоказани. Претендират се разноски.
Въззиваемият
- ищец „Т.С.“ ЕАД и третото лице помагач не са депозирали писмени отговори на
въззивната жалба. С писмена молба от 15.02.2021г. въззиваемият – ищец моли
първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден, а депозираната жалба –
оставена без уважение. Претендира разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение, като релевира
възражение за прекомерност досежно разноските на насрещната страна.
Решението в частта
за отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо. Първоинстанционното решение е постановено
в съответствие с материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предмет на
разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове за
наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на собственик
на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, за заплащане на
доставена топлинна енергия и услуга дялово разпределение за периода от месец 11.2012г.
– месец 04.2015г.
За да постанови
обжалваното решение, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява,
че между страните съществува действително правоотношение по договор за продажба
на топлинна енергия съгласно ЗЕ, който е сключен при публично оповестени общи
условия с конклудентни действия - по арг. от чл.150 от ЗЕ. Кредитирани са приетите и неоспорени от страните заключения
на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи, като е направен извод,
че от същите се установява обемът на реално потребеното количество топлинна
енергия в имота и неговата стойност, както и дължимата сума за дялово
разпределение, също за процесния имот.
Правилно е прието
от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването
от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на
въззивното производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди. По така наведените възражения, настоящият съдебен
състав намира следното:
Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до
процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за
доставената и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни
общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия
за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018
г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното
се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да
бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.
Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях
съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на
облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие
/конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма
за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е
приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6
ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.
Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия
факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен
ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по
време има сключен договор за същия обект.
Договорът за
доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде
както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание
на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този
имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/,
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е
бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания
случай, от представения и неоспорен от страните Нотариален акт за учредяване на безвъзмездно вещно право на ползване
върху недвижим имот № 170, том II, рег.№ 22844,
дело № 295 от 2003 г. по описа на Р.Р., нотариус с рег.№ 104 към Нотариалната
камара, с район на действие, се установява, че А.В.М. и съпругата му Н.П.М.са учредили
в полза на дъщеря си М.А.М.безвъзмездно вещно право на ползване за срок от 5
години, върху свой собствен недвижим имот, представляващ съпружеска имуществена
общност, а именно – апартамент № 20, находящ се в гр.София, ж.к.“******. При
съобразяване на така представеното писмено доказателствено средство съдът
намира, че учреденото в полза на М.А.М.ограничено вещно право на ползване върху
процесния имот, а именно апартамент № 20, находящ се в гр.София, ж.к.“******, е
погасено с изтичане на срока, за който същото е учредено, а именно на
23.10.2008г., респективно след този период и за исковия такъв от 01.11.2012г.
до 30.04.2015г. клиент на топлинна енергия и съответно задължено лице да
заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия е именно титулярът
на правото на собственост върху процесния имот, поради което и всички доводи на
въззивника в обратния аспект настоящата инстанция намира за неоснователни.
Не е спорно по
делото, че ответникът е собственик на процесния имот. Сградата, в която се
намира процесният апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на
процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди.
Подаването на топлинна енергия към процесния имот през процесния период, се
установява от приетите като писмени доказателства по делото документи за
топлинно счетоводство, съставени от дружеството - топлинен счетоводител, както
и от приетите от СРС заключения на СТЕ и ССчЕ. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „Б.“ ООД с договор, също приет
като писмено доказателство. Същият е сключен от упълномощени представители на
етажните собственици, съгласно протокол на общото събрание от 12.09.2002г.
От изложеното
следва изводът, че ответникът, в качеството му на собственик на имота, е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла и съгласно чл.155 от
ЗЕ, респ. дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна
енергия, за претендирания период. В тази връзка доводите, наведени в жалбата на
въззивника М., за липса на облигационни правоотношения между страните, съдът
намира за неоснователни.
На следващо място, установено е по делото, че сградата,
в която се намира процесният недвижим имот, е етажна собственост и в исковия
период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото
законодателство - чл.139, ал.1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и
действалата през периода Наредба № 16 - ЗЗ4 от 06.04.2007 г. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на "Б." ООД. На
следващо място, съгласно чл.139б
ЗЕ (в редакцията след изменението с ДВ,
бр. 74/2006 г.) потребителите в сграда – етажна собственост са длъжни да
изберат лице, регистрирано по реда на чл.139а ЗЕ, за
извършване на услугата "дялово разпределение", за резултатите от
който избор трябва да уведомят писмено топлопреносното предприятие или
доставчика на топлинна енергия. В случая не се твърди към процесния период
общото събрание на етажната собственост да е избрало друго, различно от
посоченото в коментирания договор лице, което да извършва дяловото
разпределение, нито ищецът- въззиваема страна в настоящото производство, да е
бил уведомен писмено за новия избор. Предвид изложеното, правилен е изводът на
районния съд, че за исковия период третото лице-помагач в производството е
извършвало въз основа на валидно съществуващо свое договорно задължение
дяловото разпределение и отчитане на потребената в гр. София, ул.“Денкоглу“ №
11, топлинна енергия.
Съобразно
действалите за периода ОУ за продажба, купувачът на топлинна енергия, какъвто е
ищецът, заплаща на продавача стойността на услугата "дялово
разпределение", извършвана от избрания от тях търговец (чл. 22, ал. 2 ОУ
от 2008 г. и от ОУ от 2014 г.), която включва цена на обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка и цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота, по ред и начин,
определен от продавача и обявен по подходящ начин на купувача (чл. 36 ОУ от
2008 г.), съответно съгласуван с топлинния счетоводител (чл. 36 ОУ от 2014 г.).
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение
и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Следователно
предявеният иск за установяване на вземане за такси за дялово разпределение е
установен по основание и възраженията в обратен смисъл, съдът намира за
неоснователни, тъй като услугата дялово разпределение е била реално
осъществена.
Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от
значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК. От
заключението на СТЕ, което въззивният съд цени изцяло като обективно и
компетентно изготвено, се установява, че: 1). Дяловото разпределение през
процесния период е извършвано от „Бруната България“ ООД, като поради факта, че
в процесния имот всички отоплителни тела са били демонтирани, ТЕ за отопление
на имота от радиатори не е начислявана. Топла вода за имота не е потребявана.
ТЕ от сградна инсталация е разпределяна на база пълен отопляем обем на имота –
155 м2, като заложената в подробните изравнителни сметки ТЕ за разпределение
напълно съответства на отчетената по общия топломер, 2). Общата дължима сума по
ФДР е в размер на 439,78 лева, от които сума по фактури – 515,62 лева и сума за
получаване – 75,84 лева. Всички суми са без предишни неплатени и просрочени
суми и без начисляване на лихви по тях.
По делото пред районния съд е приета и ССчЕ,
която съдът кредитира изцяло като компетентно изготвена, в която е посочено, че:
1). Няма данни за извършени от абоната плащания на сума за ТЕ, касаещи
процесния период, 2). За периода от м.11.2012г. до м.04.2015г. включително,
фактурираните суми за топлинна енергия по партидата на абонатен № 267345 за
топлофициран имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, възлизат на обща
стойност от 515,62 лева. По партидата на абоната изравнителните сметки за трите
отоплителни периоди по стойност с ДДС е налице сума за възстановяване в общ
размер на 75,87 лева, като с посочената сума не са погасявани задължения извън
процесния период; 3). Начислените и незаплатени суми за ТЕ възлизат на 439,75
лева, а за услуга дялово разпределение – 26,28 лева. Според заключението, размерът
на общо неплатените суми възлиза на 537,35 лева, от които – главница ТЕ –
439,75 лева, лихва върху главницата за топлинна енергия – 67,49 лева, главница
за дялово разпределение – 26,28 лева, лихва върху главницата за дялово
разпределение – 3,83 лева.
Настоящият съдебен състав изцяло
кредитира и двете заключения по допуснатите пред Софийски районен съд експертизи.
Същите са изготвени от експерти, притежаващи необходимите професионални знания
и квалификация, и са съобразени с целия доказателствен материал по делото,
поради което съдът поставя същите в основата на доказателствените си изводи.
Експертите са основали изводите си въз основа на доказателствения материал по
делото, преценен поотделно и в съвкупност, като експерзите са приети без
възражения от страна на страните в производството.
Относно релевираното от въззивника -
ответник в първоинстанционното производство и поддържано във въззивната жалба
възражение за изтекла погасителна давност следва да бъде посочено, че същото е
неоснователно. Съгласно ТР № 3/2011 г.
на ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги са
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се
прилага тригодишна давност. Съгласно Общите условия на ищеца вземането за
главница става изискуемо след изтичане на 30 дни от периода, за който е
доставяна енергията. Предявяването на иска спира течението на давността. С
оглед датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
– 13.11.2015 г. следва, че претендираните вземания за периода м.11.2012 г. до
м.04.2015г. не са покрити с давност, тъй като към датата на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК не е изтекла тригодишната погасителна давност.
Съгласно
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за конкретно дължимия размер на
претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа
обстановка и не може да формира различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По разноските:
Предвид
изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия
- ищец следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат
присъдени сторените от него разноски, като съдът при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
следва да бъде определен в размер от 100 лв., която сума следва да му бъде
присъдена.
С оглед цената на иска,
въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75918 от 24.04.2020г., постановено по гр. д. № 357/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 175 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА А.В.М., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от
100,00 лева, представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на въззиваемия – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.