Р Е Ш Е Н И Е №
15.03.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
14279 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20234087 от 23.10.2020 г. по гр.д. № 17228/2019 г. Софийски
районен съд, 168 състав отхвърлил като неоснователни предявените от С.К.П., ЕГН
**********, срещу „О.Б.Б.“ АД, ЕИК*******, искове по чл. 150 вр. чл. 262 КТ за
сумата 22 732.86 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за
717 часа и 30 минути извънреден труд, положен от 23.03.2016 г. до 07.12.2018 г.,
и по чл. 86 ЗЗД за сумата 2 857.34 лева, представляваща обезщетение за забава
върху възнаграждението за извънреден труд за периода от датата, следваща падежа
до 21.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
исковата молба – 22.03.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 500
лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца С.К.П., който го обжалва
изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно
районният съд приел, че ищецът е полагал труд при ненормиран работен ден.
Ответникът лично и като правоприемник на „С.“ АД не въвел законосъобразно
полагането на труд при ненормиран работен ден – липсвал списък към нарочна
заповед на работодателя, както изисквал чл.
139а, ал. 3 КТ, както и не било доказано спазване на изискването на чл.
139а, ал. 1 КТ за консултации с представителите на синдикалните организации и с
представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2.
Неясно оставало от кой документ по делото съдът стигнал до извода, че
последното задължение е било изпълнено. Освен това в случая трудът не бил
полаган само по необходимост и след изтичането на работното време, съгласно чл.
139а, ал. 4 КТ, не били спазени изискванията за компенсиране със съразмерен
допълнителен платен годишен отпуск, за задължителната 15-минутна почивка след
изтичане на редовното работно време и за ненадвишаване на 40-часовата работна
седмица. Несъобразяването с посочените ограничения и прилагането на института
единствено по преценка на работодателя, без да се отчита естеството на
трудовата дейност, съставлявало злоупотреба с предоставените на работодателя
права. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с
което да уважи предявените искове, евентуално – да го отмени в частта за сумите
9 742.65 лв. – възнаграждение за извънреден труд, полаган в процесния
период в интервала 8.00 – 8.30 ч., преди началото на работното време, и
1 224.57 лв. – обезщетение за забава. Претендира разноски, като за тези
във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „О.Б.Б.“
АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда
да потвърди решението като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен
състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а по същество е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 143, ал. 1 КТ, извънреден е трудът, който се
полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника/служителя извън
законоустановеното за него работно време, а според чл. 150 КТ, за положения
извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер съгласно чл.
262 КТ. Според чл. 262, ал. 1 КТ, положеният извънреден труд се заплаща с
увеличение, уговорено между работника/служителя и работодателя, но не по-малко
от 50 на сто – за работа през работните дни.
Съгласно разпоредбите на чл. 139а, ал. 1 КТ, поради особения
характер на работата работодателят, след консултации с представителите на
синдикалните организации и с представителите на работниците и служителите
по чл. 7, ал. 2, може
да установява за някои длъжности ненормиран работен ден – ал. 1; Списъкът на
длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден, се определя със
заповед на работодателя – ал. 3; Работниците и служителите с ненормиран работен
ден са длъжни при необходимост да изпълняват трудовите си задължения и след изтичането
на редовното работно време – ал. 4; В случаите по ал. 4 работниците и
служителите имат право освен на почивките по чл. 151 и
на почивка не по-малко от 15 минути след изтичането на редовното работно време
– ал. 5; Работата над редовното работно време в работни дни се компенсира с
допълнителен платен годишен отпуск, а работата в почивни и празнични дни - с
увеличено възнаграждение за извънреден труд – ал. 7.
Чл. 263, ал. 1 КТ постановява, че за извънреден труд,
положен в работни дни от работници и служители с ненормиран работен ден, не се
заплаща трудово възнаграждение. Това се компенсира с допълнителен платен
годишен отпуск, който не може да е по-малък от 5 работни дни съгласно чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ.
В случая от събраните по делото писмени и гласни
доказателства и заключения на вещи лица се установява, че в процесния период
ищецът е заемал длъжността „Старши дилър“ в отдел „Пазари“ на Дирекция „Пазари
и инвестиционно банкиране“ първоначално при „С.“ АД, а впоследствие при
универсалния й правоприемник - ответната „ОББ“ АД, при пълно работно време – 8
часа, на ненормиран работен ден. Едно от основните задължения на ищеца според
представените длъжностни характеристики е било ежедневно да определя и вписва в
банковата информационно – счетоводна система официалните валутни курсове за
деня преди започване работа с клиенти (до 08.00 часа) и да ги поддържа в
съответствие с актуалната пазарна ситуация до 18.00 часа. Съгласно неоспореното
заключение на СТЕ, ищецът е задавал в банковите системи ежедневно онлайн
валутните курсове за банката за деня в приблизителен часови интервал
07:59-10:25, 13:23-14:12 и 17:03 часа, независимо че работният ден в банката е
от 08.30 часа до 17.00 часа, с обедна почивка от 30 минути, която се ползва в
интервала 12.00 – 13.00 часа, и две физиологични почивки от 10 минути.
Съгласно цитираното и от районния съд решение № 75 от
29.03.2011 г. по гр. д. № 812/2010 г., ІІІ ГО на ВКС, за да се счете, че едно
лице полага труд при ненормиран работен ден, е необходимо да са
налице две предпоставки. Първата е заеманата от лицето длъжност да е включена в
нарочния списък на длъжностите, за които се
установява ненормиран работен ден, който списък следва да е
определен с нарочна писмена заповед на работодателя, и втората - на работника
да е осигурено ползването на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ, с който да е компенсирана работата му
над редовното работно време. Установяването на работа за съответните длъжности
при ненормиран работен ден става от работодателя след проведени
консултации с представители на синдикалните организации и с представители на
работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 от КТ. Задължението на конкретния работник или
служител за работа при режим на ненормиран работен ден се
поражда с включването на неговата длъжност в горепосочения списък и съществува
докато тя се съдържа в списъка. Работното време, през което се полага труд
при ненормиран работен ден е редовно работно време и трудът не
се оформя и не се заплаща като извънреден труд. Правилата за работа
на ненормиран работен ден важат само за работните дни. Работата
през почивните и празничните дни е на общо основание извънреден труд.
Същите две предпоставки са възприети и в решение № 99 от
25.04.2014 г. по гр. д. № 4423/2013 г., ІV ГО на ВКС, като е прието още, че в
случаите, когато установяването на ненормиран работен ден за
определени длъжности е сторено не с изрична писмена заповед на работодателя, а
в правилника за вътрешния трудов ред, първата от необходимите описани
предпоставки е осъществена. Изискването за издаване на специален акт на
работодателя, с който да се определи съответният списък на длъжностите, за
които се установява ненормиран работен ден, е въведено за
установяването на по-висока степен на защита на работника във връзка с
особеностите на конкретната работа и узнаването от страна на работника за
необходимостта трудовите задължения да се изпълняват и след изтичането на
редовното работно време и пораждащите се от това обстоятелство задължения и
права (почивки, отпуски, увеличено възнаграждение за работа в почивни и
празнични дни). Както заповедта за определяне на списък на длъжностите, за
които се установява ненормиран работен ден (като писмено
изявление на работодателя, отправено до работниците и служителите, обявено на
адресата), така и правилникът за вътрешния трудов ред (чл. 181 КТ) урежда въпроси по организацията на труда в
предприятието, изхожда от работодателя и следва да бъде обявен на работниците и
служителите. И за двата акта законът предвижда издаването им след консултации с
представителите на синдикалните организации и представителите на работниците и
служителите по чл. 7, ал. 2 КТ. Поради това не съществува формална пречка за
упражняване на задълженията на работодателя да определи списъка на длъжностите,
за които се установява ненормиран работен ден не с изрична заповед, а
с правилника за вътрешния трудов ред. Целите и функциите на нормативния текст
на чл. 139а КТ не са нарушени по този начин, а и не е
нарушен основният принцип за закрилата на труда.
В случая по делото се установява наличието на тези две
предпоставки. Първата се установява от приетите Правила за вътрешния трудов ред
на „С.“ АД (чл. 24 от ПВР) и Приложение № 10 към тях (л. 117), от Правила за
вътрешния трудов ред на „ОББ“ АД, в сила от 15.01.2018 г. и Приложение № 2 към
този правилник (л. 136) – заповед № 29/30.01.2018 г. В самата заповед е
посочено, че същата се издава след консултации с представителите на служителите
по чл. 7, ал. 2 КТ, а че консултации със синдикалната организация са проведени
е видно и от приетия колективен трудов договор, в чл. 14, ал. 3 от който е
посочено, че за всички длъжности, с изключение на структурите и служителите,
които работят на графици и смени, се установява ненормирано работно време по
смисъла на чл. 139а КТ.
В двата правилника, както и в КТД е посочено още, че
служителите на ненормиран работен ден се компенсират с допълнителен платен
годишен отпуск в размер на 5 работни дни. Същото изрично е посочено и в
сключения с ищеца трудов договор и допълнителни споразумения към него. А че
ищецът е ползвал полагащия му се допълнителен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 2 КТ
е видно от неоспореното заключение на ССЕ (т. 2 от констативно-съобразителната
част).
С оглед така установеното, въззивният съд споделя извода
на първоинстанционния, че работодателят е доказал възражението си, че ищецът е
работил при условията на ненормиран работен ден. На това
основание положеният от него труд по време на работните дни от седмицата (ищецът
не твърди и не се установява да е полагал труд в празнични и почивни дни) не е
извънреден и за него не се дължи допълнително заплащане, а подлежи на
компенсиране с уговорения допълнителен платен годишен отпуск в размер на 5
работни дни. Така уговореният допълнителен платен годишен отпуск не е под
изисквания от КТ минимум, ищецът се е съгласил с този размер още при сключване
на трудовия договор, поради което въззивният съд намира за неоснователни доводите
в жалбата в тази връзка.
За неоснователни съдът намира и доводите във връзка с претенцията за
извънреден труд, полаган в интервала 8.00 – 8.30 ч. Освен че по делото (вкл. от
заключението на СТЕ) не се установява пълно и главно всеки работен ден ищецът
да е въвеждал в посочения интервал валутните курсове за деня в банковата
информационно – счетоводна система, това основно негово задължение е обусловило
и определянето на ненормиран работен ден за заеманата длъжност. Няма спор, че
ищецът е ползвал регламентираните малки почивки сутрин и следобед по време на
изпълнение на задълженията си, както и обедната почивка за хранене от 30
минути. А че е ползвал законово установената в чл. 139а, ал. 5 КТ 15-минутна
почивка след изтичане на редовното работно време е видно от заключението на
СТЕ, съгласно което се наблюдава излизане на ищеца от системите средно между
17:00 и 17:30 часа.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният главен иск
е неоснователен, съответно неоснователен е и акцесорният му иск за лихви. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия,
който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
съобразявайки извършената от юрисконсулта дейност във въззивното производство,
съдът определя възнаграждение в размер на 150 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20234087 от 23.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 17228/2019 г. на Софийски районен съд, 168 състав.
ОСЪЖДА С.К.П., ЕГН **********, да заплати
на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********на основание чл. 78 ГПК сумата 150 лв. (сто и петдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.