РЕШЕНИЕ
№ 1751
гр. Пловдив, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и първи септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330100373 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на А. В. Л., ЕГН
********** против „Фератум България” ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен
установителен иск, с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл.
10, ал.1, чл.11 ЗПК.
Ищцата твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по
договор за кредит № *** от 28.11.2018 г., с предоставена сума от 1200 лева, със срок на
договора: 12 месеца, с уговорен лихвен процент на кредита – 23 % и ГПР – 49.11 % и общо
дължима сума по договора в размер на 1476 лева.
Същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Шрифтът на текстовата част
бил по-малък от 12 рt.; не била предоставена по пълен и разбираем начин преддоговорната
информация, необходима за сключване на договора за кредит, нито е предоставена в писмен
вид под формата на СЕФ; не е предоставен погасителен план; не било посочено по какъв
начин се определя и изчислява общата дължима сума от 1476 лева, както и лихвеният
процент и лихвата от 276 лв.; липсвал погасителен план, при което били нарушени
разпоредбите на чл. 10, ал.1; чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 и ал. 2 ЗПК. Предвид изложеното,
договорът бил недействителен на специалните основания по ЗПК, поради което и се моли,
същият да се обяви за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.
Оспорва се нарушаване на сочените норми от ЗПК – начислената лихва (и евентуално такси)
били изцяло съобразени с действащата нормативна уредба; всички такси били подробно
описани в ОУ по договора за кредит и Тарифата към тях. Договорът бил сключен в писмена
форма в партньорски офис на Фератум, като при кандидатстването ищецът бил избрал да се
възползва от допълнителна услуга – гаранция, предоставяна от Фератум Банк. В чл. 3 от
1
Договора за кредит, бил ясно посочен общият размер на дължимата сума, както и разбивка
на всички нейни компоненти; информацията се съдържала и в погасителния план към
договора. Посоченият ГПР от 49.11 % бил в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил
по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Изрично бил посочен и размерът на
възнаградителната лихва по Договора, както в договора, така и в погасителния план. Моли
се за отхвърляне на иска. Претендират се разноски. Релевира се възражение за прекомерност
на разноските на насрещната страна.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Страните по делото не спорят, а и от писмените доказателства по делото се установява,
че на 28.11.2018 г. са сключили Договор за потребителски кредит № ***, по който „Фератум
България“ ЕООД, в качеството му на кредитор, е предоставило кредит в размер на 1 200
лева, който следвало да бъде върнат с плащането на 12 месечни погасителни вноски.
Уговорена е годишна лихва в размер на 23.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е
49.11 %. В чл. 5 е посочено, че заемът се обезпечава с поръчителството на Фератум Банк в
полза на дружеството. Следователно, предоставянето на поръчителство е задължително за
отпускането на заема. Във връзка с него е подписан и договор за гаранция (поръчителство),
в който е уговорено плащането на възнаграждение от 924 лева от потребителя.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
2
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.11 %/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 23.00 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.11 % и
общата сума на плащанията от 1 476 лева, не съответстват на действителните. В тази сума
не е включено допълнителното плащане от 924 лева по договора за гаранция, което, както се
посочи и по - горе е задължително условие за предоставянето на кредита. С това
допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на
сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би
надхвърлил законовото ограничение.
Изложените от ответника възражения, че ищецът е избрал да се възползва от
допълнителната услуга – гаранция, предоставяна от Фератум Банк, не променят извода.
Предоставянето на гарант/поръчител е условие за сключването на договора, поради което
свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След
като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във
връзка с това поръчителство представляват разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита.
Поради изложеното, посочения в договора годишен процент на разходите от 49.11%
и обща дължима сума – 1 467 лева не отговарят на действителните такива.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно
3
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10
ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 59.04 лева,
която сума следва му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.
Останалите разноски в размер на 100 лева – депозит за СТЕ – не са изплащани и не
подлежат на присъждане, а страната би могла да поиска възстановяването им.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата, адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист, а
съгласно ал. 2 на същата разпоредба, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
В конкретния случай, съдът като взе предвид, че предпоставките на тази разпоредба
са налице, намира, че адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, съобразно изхода
на делото. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва
да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
адв. С.П., а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този
разход.
4
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните АТ. В. Л., ЕГН
**********, с адрес: гр. П. *** и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, че
сключеният между тях Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от
28.11.2018 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на А. В. Л.,
ЕГН **********, сумата от 59.04 лева (петдесет и девет лева и четири стотинки) –
деловодни разноски за производството по настоящото гражданско дело № 373/2021 г. по
описа на РС - Пловдив.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв.
С.Ж. П., АК-Пловдив, сумата от 300 лева (триста лева) – представляваща адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за
адвокатурата, за настоящото производство по гр.д. № 373/2021 г. по описа на ПРС, ХVІІІ
гр.с.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
5