Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.06.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесети и четвърти март през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. М.И.
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия И.
гражданско дело № 1272 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 257207 от 28.10.2019 г., постановено по
гр. дело № 29512/2019 г., Софийският районен съд, II ГО, 163 състав, е отхвърлил
предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.П.” АД срещу Л.В.И. (В.) искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено
между страните, че ответника дължи на ищеца сумите от 2189,14 лева, представляваща главница за ползвана и незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот - апартамент № 10, находящ
се в гр. Перник, ул. ******, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 25.01.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и за сумата от 190,00 лева – обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва върху главницата от за периода от 09.07.2017 г. до 15.01.2019
г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 18.02.2019 г.
по ч.гр.дело № 8705/2019 г. на СРС, ГО, 163 състав. С решението „Т.П.“ АД, е осъдено да заплати на ответницата, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 2400 лева – разноски в исковото и заповедното
производство. С определение № 306238 от 19.12.2019 г. по гр. дело № 29512/2019
г. на II ГО, 163 състав на СРС, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК,
молбата на „Т.П.“ АД за изменение на решението в частта за разноските на
насрещната страна е оставена без разглеждане.
В законоустановения срок
срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Т.П.“ АД,
в която прави оплакване, че решението е неправилно, тъй като първата съдебна
инстанция, в нарушение на процесуалните правила не е допуснала своевременно
поисканите експертизи, което е довело до погрешно установяване на относимите към спора факти. С оглед изложеното, моли
решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
исковете да бъдат уважени. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание
поддържа въззивната жалба. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Възразява за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната
жалба, такъв е постъпил от Л.В.И. (В.) чрез адв. П.Х.,
в който оспорва въззината жалба по подробно изложени
в отговора доводи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
По делото е постъпила и частна жалба от „Т.П.“ АД
срещу определението по чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което искането за изменение на
решението в частта за разноските е оставено без разглеждане. В частната жалба
се прави оплакване срещу изводите на районния съд, че за разглеждане на искане
за изменение на решенето в частта за разноските на насрещната страна следва да
бъде представен списък по чл. 80 от ГПК. Излага доводи по същество за
прекомерността на адвокатското възнаграждение в производството. С оглед изложеното,
моли обжалваното определение да бъде отменено и искането за изменение на
решението в частта за разноските, присъдени в полза на насрещната страна да
бъде уважено и същите да бъдат намалени до минималния размер.
В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал.
1 от ГПК, такъв е постъпил от Л.В.И. (В.) чрез адв. П.Х.,
в който оспорва частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без
уважение и атакуваното определение да бъде потвърдено, като излага доводи, че
разноските са поискани своевременно още с исковата молба и са представени
доказателства, че същите са заплатени, поради което са присъдени правилно.
Претендира разноски в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК за адвокатско
възнаграждение.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство „Т.П.“ АД е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
от 25.01.2019 г. срещу Л.В.И. (В.),
по което е образувано ч. гр. дело № 8705/2019 г. на СРС, II ГО, 163
състав, по което на 18.02.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива
на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на
описаните основания.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжника в
заповедното производство е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение
на вземанията по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни
искове с предмет всички вземания, за които в негова
полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото
дело.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр.
с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по
които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да
установи, наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия, регулирано от публично известни Общи условия; че е
доставил в качеството си на продавач топлинна енергия в твърдяното количество
на купувача, за която се дължи посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е необходимо да
бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на търсеното във
връзка с това обезщетение.
Според задължителните
разяснения, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като
договорно правоотношение, произтичащо от договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието на качеството потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди по отношение на ответника следва да се
прави съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката и Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация – Перник“ ЕАД.
Последните имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали
във връзка с производство и доставка на топлинна енергия при спазване
разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ.
Съгласно чл. 149 и чл.
150 ЗЕ, страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди е клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на
ЗЕ „клиенти/потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.
В този смисъл е и
клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесните Общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди, на потребителите в гр. Перник,
приложими от ищеца и одобрени с Решение № ОУ-011/14.04.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник Съперник – бр. 82/3959/29.04.2008 г., а с това и влезли
в сила, съгласно която купувач на топлинна енергия е всяко физическо лице –
потребител за битови нужди, което е собственик или титуляр на вещно право на
ползване на имот в топлоснабдена сграда. В тази
връзка следва да се отбележи, че включването на клаузите на процесните
ОУ като източник на права и задължения между страните съгласно чл. 150, ал. 2
от Закона за енергетиката (ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и изтичане на
30 дни след първото им публикуване. В случая се установи, че последните са
оповестени в един местен ежедневник – бр. 82 от 29.04.2008 г. на в. „Съперник“,
поради което съдът счита, че са влезли в сила. Отношенията то така действащите
общи условия се уреждат от специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД,
където се изисква писмено приемане на общите условия е неприложим. Поради това
договорът се счита сключен при определените от дружеството общи условия от
момента, в който потребителят бъде присъединен към топлопреносната
мрежа и започне да потребява топлинна енергия от
същата.
В настоящия случай между
страните са спорни всички елементи от фактическия състав на предявените искове,
за които ищецът носи доказателствена тежест.
Въпреки разпределената му
доказателствена тежест и въпреки предоставената му
възможност, в това число пред въззивната инстанция,
ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установява без съмнение
принадлежността на правото на собственост в патримониума
на ответницата за исковия период. В конкретния случай от представения по делото
нотариален акт № 42, том I, рег. № 188, дело № 38 от 15.02.2019 г., с който
ищецът се домогва да установи, че ответницата е собственик на имота, се
установява, че към 15.02.2019 г. ответницата се е легитимирала като собственик
на 1/6 ид. част от него. Не се установява, обаче, при
наличие на изрично оспорване в този смисъл в отговора за исковата молба, че тя
е била собственик в периода от 01.05.2017
г. до 30.04.2018 г., който времеви интервал предхожда покупко-продажбата, за
която е съставен нотариалния акт № 42,
при изповядването на който продавачите – в това число и ответницата, са
се легитимирали като наследници по закон на починалия собственик. Дата на
откриване на наследството е установена по делото, поради което не може да се
направи извод, че ответницата е била собственик на имота през 2017 г. и 2018 г.
Ето защо, съдът намира,
че доказателства, които пряко да установяват правнорелевантния
факт за съществуващо в полза на ответника право на собственост към момента, за
който са начислявани сумите, не са ангажирани. Това е така, защото макар и
цитираните писмени доказателства да индикират
евентуално възникнало право на собственост в полза на ответницата към момента
на прехвърляне на имота 15.02.2019 г., не се установява кога е станало това. От
ангажираните по делото конкретни доказателства не би могъл да се формира извод
за съществуващо в полза на ответницата право на собственост върху процесния имот, т.е. за качеството ѝ на потребител по
сключен с конклудентни действия – арг.
чл. 150, ал. 1 ЗЕ, договор за продажба на топлоенергия.
При липса на пълно
доказване на един от правопораждащите спорното материиално право юридически факти, съдът е длъжен да
приеме, че спорното вземане не е възникнало, поради което не следва да обсъжда останалите
елементи от фактическия състав, а предявените искове са неоснователни и като
такива правилно са били отхвърлени.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а
при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивниците не се дължат.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
се дължат разноски за въззивна инстанция. По делото
са представени доказателства за заплащане от страна на въззиваемата
на адвокатско възнаграждение в размер на 950 лева,
според представения на лист 18 договор за правна защита и съдействие, който
служи и за разписка за заплащане на посочената в него сума в брой, съгласно т.
1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Своевременно заявеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение съдът счита за основателно с оглед липсата на фактическата и
правна сложност на делото. Ето защо по възражение на въззивника
разноските за заплатено от въззиваемата на
процесуалния ѝ представител адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено
до сумата от 300 лв. съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без ДДС,
тъй като по делото не са налице доказателства, че адвокатът е регистриран по
ЗДДС.
По отношение на производството по
реда на чл. 274 и сл. във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 15.01.2020 г. от „Т.П.“
АД срещу определение № 306238 от 19.12.2019 г., постановено по гр. д. № 29512/2019
г., по описа на СРС, ГО, 163 състав, по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което първоинстанционният съд е оставил без разглеждане искането
на молителя за изменение на решението в частта за разноските на насрещната
страна.
В частната жалба са изложени доводи, за неправилност
на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Не претендира
разноски в настоящото производство.
В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал.
1 от ГПК, такъв е постъпил от Л.В.И. (В.) чрез адв. П.Х.,
в който оспорва частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без
уважение и атакуваното определение да бъде потвърдено, като излага доводи, че
разноските са поискани своевременно още с исковата молба и са представени
доказателства, че същите са заплатени, поради което правилно са присъдени.
Претендира разноски в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК за адвокатско
възнаграждение.
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в
частната жалба и нейния отговор и се запозна с доказателствата по делото, прие
следното:
Частната жалба е подадена в срок, от процесуално
легитимирана да обжалва страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна.
Изводите на първата съдебна инстанция относно приложението на т. 2 от ТР №
6/2012 г. от 06.11.2013 г., по тълк. дело № 6 от 2012
г., на ОСГТК на ВКС, са неправилни. Действително страната, която е поискала
присъждане на разноски, представя на съда списък най-късно до приключване на
последното заседание в съответната инстанция, в противен случай, тя няма право
да иска изменение на решението в частта му разноските. Това изискване е
въведено за нейните разноски, а не и за тези на насрещната страна, които са
ѝ възложени в тежест.
Ето защо, определението с което искането за
изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна е неправилно
и като такова следва да бъде отменено и с оглед резултата по делото, последното
следва да бъде върнато на първата съдебна инстанция за произнасяне по молбата
по чл. 248, ал. 1 от ГПК на „Т.П.“ АД по същество.
По
разноските:
При този изход на спора, разноски на ответника по
частната жалба в настоящото производство не се дължат, тъй като със съдебния
акт не се решава по същество правен спор, а делото се връща на първата съдебна
инстанция за произнасяне. При постановяване на съдебен акт по същество и с
оглед на резултата, първата съдебна инстанция следва да отговори и на въпроса
дължат ли се разноски в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 257207 от 28.10.2019 г., постановено по
гр. дело № 29512/2019 г., на Софийски районен съд, II ГО, 163 състав.
ОСЪЖДА „Т.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. М., ТЕЦ
„Република“, да заплати на Л.В.И. (В.), ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция.
ОТМЕНЯ
определение № 306238 от 19.12.2019 г., постановено
по гр. д. № 29512/2019 г., по описа на СРС, ГО, 163 състав, по молба по чл.
248, ал. 1 от ГПК на „Т.“ АД от 12.11.2019 г.
ВРЪЩА
делото на СРС, ГО, 163 състав за
произнасяне по молбата от 12.11.2019 г. на „Т.“ АД за изменение на
решение № 257207 от 28.10.2019 г., постановено по
гр. дело № 29512/2019 г., на Софийски районен съд, II ГО, 163 състав, в частта
за разноските, присъдени в полза на ответницата Л.В.И. (В.).
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.