Решение по дело №1272/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264192
Дата: 24 юни 2021 г. (в сила от 24 юни 2021 г.)
Съдия: Мария Илчева Илиева
Дело: 20201100501272
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 януари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 24.06.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети и четвърти март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 Мл. с. М.И.

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия И. гражданско дело № 1272 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 257207 от 28.10.2019 г., постановено по гр. дело № 29512/2019 г., Софийският районен съд, II ГО, 163 състав, е отхвърлил предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.П.” АД срещу Л.В.И. (В.) искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответника дължи на ищеца сумите от 2189,14 лева, представляваща главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот - апартамент № 10, находящ се в гр. Перник, ул. ******, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 25.01.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за сумата от 190,00 лева – обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата от за периода от 09.07.2017 г. до 15.01.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 18.02.2019 г. по ч.гр.дело № 8705/2019 г. на СРС, ГО, 163 състав. С решението „Т.П.“ АД, е осъдено да заплати на ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 2400 лева – разноски в исковото и заповедното производство. С определение № 306238 от 19.12.2019 г. по гр. дело № 29512/2019 г. на II ГО, 163 състав на СРС, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, молбата на „Т.П.“ АД за изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна е оставена без разглеждане.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Т.П.“ АД, в която прави оплакване, че решението е неправилно, тъй като първата съдебна инстанция, в нарушение на процесуалните правила не е допуснала своевременно поисканите експертизи, което е довело до погрешно установяване на относимите към спора факти. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание поддържа въззивната жалба. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от Л.В.И. (В.) чрез адв. П.Х., в който оспорва въззината жалба по подробно изложени в отговора доводи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

По делото е постъпила и частна жалба от „Т.П.“ АД срещу определението по чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което искането за изменение на решението в частта за разноските е оставено без разглеждане. В частната жалба се прави оплакване срещу изводите на районния съд, че за разглеждане на искане за изменение на решенето в частта за разноските на насрещната страна следва да бъде представен списък по чл. 80 от ГПК. Излага доводи по същество за прекомерността на адвокатското възнаграждение в производството. С оглед изложеното, моли обжалваното определение да бъде отменено и искането за изменение на решението в частта за разноските, присъдени в полза на насрещната страна да бъде уважено и същите да бъдат намалени до минималния размер.

В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от Л.В.И. (В.) чрез адв. П.Х., в който оспорва частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без уважение и атакуваното определение да бъде потвърдено, като излага доводи, че разноските са поискани своевременно още с исковата молба и са представени доказателства, че същите са заплатени, поради което са присъдени правилно. Претендира разноски в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК за адвокатско възнаграждение.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „Т.П.“ АД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 25.01.2019 г. срещу Л.В.И. (В.), по което е образувано ч. гр. дело № 8705/2019 г. на СРС, II ГО, 163 състав, по което на 18.02.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжника в заповедното производство е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение на вземанията по издадената заповед.

При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички вземания, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, регулирано от публично известни Общи условия; че е доставил в качеството си на продавач топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на търсеното във връзка с това обезщетение.

Според задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение, произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация – Перник“ ЕАД. Последните имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с производство и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, на потребителите в гр. Перник, приложими от ищеца и одобрени с Решение № ОУ-011/14.04.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник Съперник – бр. 82/3959/29.04.2008 г., а с това и влезли в сила, съгласно която купувач на топлинна енергия е всяко физическо лице – потребител за битови нужди, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена сграда. В тази връзка следва да се отбележи, че включването на клаузите на процесните ОУ като източник на права и задължения между страните съгласно чл. 150, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. В случая се установи, че последните са оповестени в един местен ежедневник – бр. 82 от 29.04.2008 г. на в. „Съперник“, поради което съдът счита, че са влезли в сила. Отношенията то така действащите общи условия се уреждат от специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено приемане на общите условия е неприложим. Поради това договорът се счита сключен при определените от дружеството общи условия от момента, в който потребителят бъде присъединен към топлопреносната мрежа и започне да потребява топлинна енергия от същата.

В настоящия случай между страните са спорни всички елементи от фактическия състав на предявените искове, за които ищецът носи доказателствена тежест.

Въпреки разпределената му доказателствена тежест и въпреки предоставената му възможност, в това число пред въззивната инстанция, ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установява без съмнение принадлежността на правото на собственост в патримониума на ответницата за исковия период. В конкретния случай от представения по делото нотариален акт № 42, том I, рег. № 188, дело № 38 от 15.02.2019 г., с който ищецът се домогва да установи, че ответницата е собственик на имота, се установява, че към 15.02.2019 г. ответницата се е легитимирала като собственик на 1/6 ид. част от него. Не се установява, обаче, при наличие на изрично оспорване в този смисъл в отговора за исковата молба, че тя е била собственик в периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г., който времеви интервал предхожда покупко-продажбата, за която е съставен нотариалния акт № 42, при изповядването на който продавачите – в това число и ответницата, са се легитимирали като наследници по закон на починалия собственик. Дата на откриване на наследството е установена по делото, поради което не може да се направи извод, че ответницата е била собственик на имота през 2017 г. и 2018 г.

Ето защо, съдът намира, че доказателства, които пряко да установяват правнорелевантния факт за съществуващо в полза на ответника право на собственост към момента, за който са начислявани сумите, не са ангажирани. Това е така, защото макар и цитираните писмени доказателства да индикират евентуално възникнало право на собственост в полза на ответницата към момента на прехвърляне на имота 15.02.2019 г., не се установява кога е станало това. От ангажираните по делото конкретни доказателства не би могъл да се формира извод за съществуващо в полза на ответницата право на собственост върху процесния имот, т.е. за качеството ѝ на потребител по сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, договор за продажба на топлоенергия.

При липса на пълно доказване на един от правопораждащите спорното материиално право юридически факти, съдът е длъжен да приеме, че спорното вземане не е възникнало, поради което не следва да обсъжда останалите елементи от фактическия състав, а предявените искове са неоснователни и като такива правилно са били отхвърлени.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивниците не се дължат.

С оглед изхода на спора, на въззиваемата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, се дължат разноски за въззивна инстанция. По делото са представени доказателства за заплащане от страна на въззиваемата на адвокатско възнаграждение в размер на 950 лева, според представения на лист 18 договор за правна защита и съдействие, който служи и за разписка за заплащане на посочената в него сума в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Своевременно заявеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът счита за основателно с оглед липсата на фактическата и правна сложност на делото. Ето защо по възражение на въззивника разноските за заплатено от въззиваемата на процесуалния ѝ представител адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 300 лв. съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без ДДС, тъй като по делото не са налице доказателства, че адвокатът е регистриран по ЗДДС.

 

По отношение на производството по реда на чл. 274 и сл. във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 15.01.2020 г. от „Т.П.“ АД срещу определение № 306238 от 19.12.2019 г., постановено по гр. д. № 29512/2019 г., по описа на СРС, ГО, 163 състав, по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което първоинстанционният съд е оставил без разглеждане искането на молителя за изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна.

В частната жалба са изложени доводи, за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Не претендира разноски в настоящото производство.

В срока за отговор на частната жалба по чл. 276, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от Л.В.И. (В.) чрез адв. П.Х., в който оспорва частната жалба, прави искане същата да бъде оставена без уважение и атакуваното определение да бъде потвърдено, като излага доводи, че разноските са поискани своевременно още с исковата молба и са представени доказателства, че същите са заплатени, поради което правилно са присъдени. Претендира разноски в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК за адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и нейния отговор и се запозна с доказателствата по делото, прие следното:

Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирана да обжалва страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна. Изводите на първата съдебна инстанция относно приложението на т. 2 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г., по тълк. дело № 6 от 2012 г., на ОСГТК на ВКС, са неправилни. Действително страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, в противен случай, тя няма право да иска изменение на решението в частта му разноските. Това изискване е въведено за нейните разноски, а не и за тези на насрещната страна, които са ѝ възложени в тежест.

Ето защо, определението с което искането за изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна е неправилно и като такова следва да бъде отменено и с оглед резултата по делото, последното следва да бъде върнато на първата съдебна инстанция за произнасяне по молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК на „Т.П.“ АД по същество.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на ответника по частната жалба в настоящото производство не се дължат, тъй като със съдебния акт не се решава по същество правен спор, а делото се връща на първата съдебна инстанция за произнасяне. При постановяване на съдебен акт по същество и с оглед на резултата, първата съдебна инстанция следва да отговори и на въпроса дължат ли се разноски в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 257207 от 28.10.2019 г., постановено по гр. дело № 29512/2019 г., на Софийски районен съд, II ГО, 163 състав.

ОСЪЖДА „Т.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. М., ТЕЦ „Република“, да заплати на Л.В.И. (В.), ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

ОТМЕНЯ определение № 306238 от 19.12.2019 г., постановено по гр. д. № 29512/2019 г., по описа на СРС, ГО, 163 състав, по молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК на „Т.“ АД от 12.11.2019 г.

ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 163 състав за произнасяне по молбата от 12.11.2019 г. на „Т.“ АД за изменение на решение № 257207 от 28.10.2019 г., постановено по гр. дело № 29512/2019 г., на Софийски районен съд, II ГО, 163 състав, в частта за разноските, присъдени в полза на ответницата Л.В.И. (В.).

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.