№ 8537
гр. София, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:.........
при участието на секретаря .........
като разгледа докладваното от ......... Гражданско дело № 20211110173315 по
описа за 2021 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството е образувано по искова молба от Р. М. ХР. срещу .........,
с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумите от 2160 лева – трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г. до
31.03.2021 г., 720 лева – обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, 660
лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. в размер
на 17 дни и 720 лева – обезщетение на основание чл. 222, ал. 1 КТ поради
спиране на работата за повече от 15 дни, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че бил служител на ответника по силата на безсрочен трудов
договор от 02.12.2019 г. Поради незаплащане на трудовото му
възнаграждение за посочения период, със заявление от 01.04.2021 г.
прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал.
1, т. 2 КТ. На 31.05.2021 г. получил от ответника заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1 т.
1 КТ. Ищецът твърди, че не му били изплатени трудовите възнаграждения за
периода от 01.12.2020 г. до 31.03.2021 г., обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2
КТ, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. в размер на
17 дни и обезщетение на основание чл. 222, ал. 1 КТ поради спиране на
работата за повече от 15 дни. Моли съда да признае дължимостта на тези
суми. Претендира разноските в заповедното и в настоящото производство.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор на исковата молба. Не
оспорва наличието на трудово правоотношение с ответника. Счита, че същото
било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, поради което не дължи
обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ. Твърди, че всички трудови
възнаграждения и дължими обезщетения на ищеца били редовно заплащани.
1
Твърдението на ищеца за прекъсване на работата било недоказано.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не
изпращат представители.
На база представените доказателства, съдът намира за установено
следното:
Между страните не се спори, че ищецът е бил служител на ответника на
основание безсрочен трудов договор от 02.12.2019 г. и че това трудово
правоотношение е било прекратено. По делото е представен препис от
трудовия договор (л. 6 от делото), от който се установява, че основното
трудово възнаграждение на ищеца е било 700 лева и допълнително
възнаграждение в размер на 0,6% за всяка година професионален опит.
Представен е и препис (л. 7 от делото) на заявление от 31.03.2021 г., с което
на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е уведомил ответника, че
прекратява трудовото правоотношение, считано от датата на получаване.
Видно от посочения входящ номер, заявлението е подадено на 01.04.2021 г.
По делото е представен и препис от Заповед № 344 от 16.04.2021 г. за
прекратяване на процесното трудово правоотношение между страните
считано от 19.04.2021 г. (л. 11 от делото). Същата е подписана от ответника и
не е подписана от ищеца. Представени са три броя разписки от системата за
разплащания Easy Pay с посочени номера (л. 25 до 27 от делото), със следните
дати: 01.12.2020 г., 17.12.2020 г. и 22.01.2021 г. от които се установява, че на
ищеца са заплащани различни суми. Наредител на тези суми е било трето по
делото лице – .......... Като основание са посочени съответно: „аванс от .........“,
„заплата от .........“ и „заплата от фирма .........“. Представено е и платежно
нареждане от 29.03.2021 г. (л. 28 от делото) от което е видно, че на ищеца е
заплатена сума пари от ответника, като е посочено, че основанието е „трудово
възнаграждение в полза на .......... Представени по делото са и други 8 броя
платежни нареждания (л. 45 – л. 52 от делото) от които се установява, че на
посочените в тях дати ищецът е получавал суми от .......... Като основания са
посочени „служебен аванс от .........“, „служебни пари от .........“, „ПП“.
По делото са изслушани и неоспорени от страните съдебно-счетоводна
и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Дава заключение, че
трудовото възнаграждение, което ищецът е следвало да получи за периода от
03.12.2019 г. до 31.03.2021 г. е в размер на 8675,43 лева. Отчетени са
представените от ответника платежни документи, доказващи заплащане на
сумата от общо 7300 лева. Към 01.04.2021 г. ответникът е бил в забава за
заплащане на трудово възнаграждение за месеците януари и февруари 2021 г.
Изчислени са размерите на претендираните възнаграждения. С допълнително
заключение, вещото лице е изчислило, че по отношение на трудовото
възнаграждение, ответникът е надплатил сумата от 5114,20 лева.
След анализ, съдът намира, че не следва да цени така представената
съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи с
доверие, в частта, в която са посочени направените от ответника плащания за
трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г. до 31.03.2021 г. Поради
съображения, които ще бъдат изложени по-подробно по-долу в изложението,
съдът не счита, че представените на вещото лице документи – платежни
разписки и нареждания на л. 25 до 28 от делото – не установяват заплащането
на трудово възнаграждение към ищеца за посочения период. Поради това
изводите на вещото лице за заплатено трудово възнаграждение в размер на
7300 лева, респективно надплащане на сумата от 5114,20 лева са
2
необосновани и не се ценят от съда като годно доказателство.
На база така възприетите факти, съдът достига до следните правни
изводи:
По отношение на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ: съгласно
тази разпоредба работодателят е длъжен да плаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. За уважаване на този иск е
необходимо да се установят следните юридически факти: 1) наличие на
валидно съществуващо трудово правоотношение между работника и
работодателя, 2) полагане на труд от страна на работника и 3) липса на
заплащане на трудовото възнаграждение. Доколкото в настоящия случай
първите два факта са безспорни между страните, съдът ги приема за доказани
и се концентрира върху третия факт. Доказателствената тежест за
установяването му беше възложена на ответника при условията на пълно и
главно доказване. За доказване на заплащането на трудовото възнаграждение
на ищеца, от ответника бяха представени три броя разписки от системата за
разплащания Easy pay и едно платежно нареждане. След анализ съдът счита,
че тези доказателства не установяват при условията на пълно и главно
доказване факта на изплащане на трудовото възнаграждение на ответника. На
първо място, като задължено лице по трите разписки е посочено трето по
делото лице – .......... Видно е както от отговора на исковата молба, така и от
служебно извършена от съда справка в търговския регистър, че управител и
упълномощен да извършва действия от името на ответника е друго лице –
.......... На следващо място с трите разписки са заплатени сумите съответно:
300 лева, 2000 лева и 3000 лева. Видно е от представения по делото трудов
договор, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода е било 700
лева. Т.е. налице е несъответствие между предоставените от това лице суми и
трудовото възнаграждение на ищеца. На следващо място, въпреки че в две от
разписките е посочено основание „заплата от .........“ не е посочено за какъв
период е направено това плащане и за кои месеци е изплатено трудовото
възнаграждение. По отношение на последният документ – платежното
нареждане от л. 28 от делото – може да се направи извод, че сумата от 2000
лева е заплатена от ответника. Този документ обаче също страда от всички
други, посочени по-горе пороци: отново не е посочено за какъв период е
изплатена сумата, отново същата не съответства на трудовото
възнаграждение на ищеца, а като основание е записано единствено „тр.
възнаграждение в полза на .........“, което не позволява да се установи ясно
каква е била волята на ответника-наредител. На последно място, както
съгласно чл. 128, т. 3 КТ, така и съгласно чл. 270, ал. 3 КТ трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост
или срещу разписка. По писмено искане на работника или служителя
трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него
банка. Наличието на писмено съгласие за заплащане на трудовото
възнаграждение по банков път не беше доказано в процеса. От ответника не
беше представена ведомост за изплащане на трудови възнаграждения, което е
единственият допустим по закон начин за изплащането им. Поради всичко
гореизложено съдът намира, че в хода на процеса ответникът не успя да
докаже при условията на пълно и главно доказване факта, че е заплатил на
ищеца дължимото му се трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г.
до 31.03.2021 г. включително. Видно от представения трудов договор,
брутното трудово възнаграждение на ищеца е било в размер на 700 лева. За
процесните четири месеца, това дава общ размер на дължимото му се
3
възнаграждение в размер на 2800 лева. С оглед на това искът с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ е основателен за сумата от 2160 лева и следва да
бъде уважен в цялост.
По отношение на иска с правно основание чл. 221 КТ, вр. чл. 327, ал. 1,
т. 2 КТ: съгласно тази разпоредба при прекратяване на трудовото
правоотношение от работника без предизвестие в случая по чл. 327, ал. 1, т. 2
КТ работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието. Съдът не споделя съображенията
на ответника за неприложимост на тази разпоредба. Съгласно чл. 327, ал. 1, т.
2 КТ за работника възниква потестативното право едностранно да прекрати
трудовото правоотношение с работодателя при забава от последния за
изплащане на трудовото възнаграждение. По делото вече беше обосновано
защо съдът е приел, че ответникът не е заплатил трудовото възнаграждение на
ищеца за процесния период. Съгласно трудовия договор на 01.02.2021 г.
ответникът е изпаднал в забава за заплащане на възнаграждение за месец
декември 2020 г., т.е. от този момент се е породило потестативното право на
ищеца да прекрати трудовото правоотношение. В случая съгласието на
работодателя не е необходимо, нито е необходим някакъв изричен акт от
негова страна. Наличието на евентуална заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение на това основание би имала единствено констативен, а не
конститутивен характер. Правоотношението се счита прекратено от момента
на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора –
така чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. В случая това е станало с получаването от
ответника на заявлението на ищеца на 01.04.2021 г. От този момент
правоотношението е прекратено. Поради това съдът не споделя
съображенията, изложени в отговора на исковата молба, че трудовото
правоотношение е било прекратено със Заповед № 344 от 16.04.2021 г. на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ поради взаимно съгласие между страните. На
първо място, тази заповед не е подписана от ищеца, т.е. не е налице съгласие,
на второ място, поради вече изложените съображения, трудовото
правоотношение въобще не е съществувало към 16.04.2021 г. или към
19.04.2021 г. То е било прекратено на основание именно чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ,
поради което на ищеца се дължи обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение. Установено беше, че същото е 700 лева, т.е. този
иск е основателен за тази сума и следва да бъде отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер на сумата от 720 лева.
По отношение на иска с правно основание чл. 222, ал. 1, вр. чл. 328, ал.
1, т. 4 КТ съдът намира следното: по делото вече се установи, че трудовото
правоотношение е било прекратено поради липса на заплащане на трудово
възнаграждение. От събраните по делото доказателства не се установява
процесът на работа към ответника да е спирал за период от 15 дни, поради
което този иск е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ: при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има
право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за
текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава
за трудов стаж. В случая от трудовия договор се установява, че ищецът е
имал право на платен годишен отпуск в размер на 20 дни. За периода от
01.01.2020 г. до 31.12.2020 г. по делото не беше установено същият да е
ползвал платен годишен отпуск, т.е. посочените 20 дни са били налични в
цялост. При прекратяване на трудовия договор това обстоятелство не е
4
променено, поради което съдът намира, че на ищеца се дължи обезщетение за
платен годишен отпуск. Брутното месечно възнаграждение на ищеца възлиза
на 700 лева. Тази сума дава среднодневно трудово възнаграждение в размер
на 35 лева или 595 лева за претендирания период от 17 дни. Искът с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ е основателен за тази сума и следва да бъде
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 660 лева.
С оглед изхода на делото, разноски се дължат и на двете страни. От
ищеца бяха сторени разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното и
настоящото производство в размер на 1200 лева. Пълният размер на
претендираните от него искове е за сумата от 4260 лева, а размерът на
уважената част от тях възлиза на 3455 лева. С оглед на уважената част от
исковете, на ищеца се дължат 973,24 лева. На ответника не се дължат
разноски, доколкото такива не са претендирани. На основание чл. 78, ал. 6
ГПК ответникът следва да заплати на съда сторените от бюджета разноски по
делото за държавна такса – сумата от 138,20 лева и експертиза – сумата от
39,68 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че ........., ЕИК ......... и съдебен адрес
......... дължи на Р. М. ХР., ЕГН ********** и съдебен адрес ......... на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ сумата от 2160 лева –
трудово възнаграждение за периода от 01.12.2020 г. до 31.03.2021 г. ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 14.06.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че ........., ЕИК ......... дължи на Р. М.
ХР., ЕГН ********** на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 1, вр.
чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ сумата от 700 лева – обезщетение в размер на
еднократно брутно трудово възнаграждение поради прекратяване на
трудовото правоотношение от страна на ищеца без предизвестие на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ този иск за сумата от 20 лева – разлика между присъденото
обезщетение и пълният размер на претендираното обезщетение за сумата от
720 лева, като недоказан.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че ........., ЕИК ......... дължи на Р. М.
ХР., ЕГН ********** на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ
сумата от 595 лева – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
срок от 17 дни за 2020 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 14.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
този иск за сумата от 65 лева – разлика между присъденото обезщетение и
пълният размер на претендираното обезщетение за сумата от 660 лева, като
недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. М. ХР., ЕГН ********** иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 222, ал. 1, вр. чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ срещу
........., ЕИК ......... за сумата от 720 лева – обезщетение за прекратяване на
трудовото правоотношение поради спиране на работата за период от 15 дни,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.06.2021 г. до
5
окончателното изплащане на вземането, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА ........., ЕИК ......... да заплати на Р. М. ХР., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 973,24 лева – разноски в
производството съобразно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА ........., ЕИК ......... да заплати на Софийски районен съд сумата
от 138,20 лева – за държавна такса и сумата от 39,68 лева – за експертиза,
съобразно с уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6